Блуждаещото поколение на прехода вече си има изразител

Нерядко поколението на прехода е наричано „ощетено“. Дори да се е разминало с материалната нищета. Дори през последните 10-15 г. да си е извоювало сносен стандарт и социален статус. То е объркано. Блуждаещо.

Съдбата го е подхвърлила на кръстопът на две ценностни системи – тази на гладните за свобода родители, живели в препълнения с кух идеализъм соц, и тази на последвалия неолиберален капитализъм. Последният с намигане разхлаби моралните съображения, защото пречели на творческия егоизъм. Балканският манталитет разбра подканата и бързо се възползва...

Опаковката, шоуто, театралността неолибералният капитализъм издигна в култ. Учи, че са по-важни от съдържанието. Че съдържанието така или иначе не се вижда, защото било скрито зад опаковка.

Това правило промени междучовешките отношения. Застигна обаче и изкуството. В по-голямата му част го изпразни от съдържание. Защо да се мъчиш за дълбочина и съдържателност, питаха се творците, след като в плоскостта на опаковката публиката явно намира всичко, което търси? В поколението на прехода критериите на публиката така или иначе мутираха. Мутираха заедно с образованието…

За капак, в гювеча от ценности и обезценки, който преходът забърка на своето поколение, то израсна и насред дигиталната революция. Нови медии го възпитаваха. Неумолимо го обградиха с примамливи образи, докато напълно обсебиха сетивата му. Нищо лошо като че ли нямаше на пръв поглед в дигиталните образи, но постепенно объркването стана пълно.

Объркване, граничещо тук-там с… побъркване.

Дигиталните образи лъжеха, че показват живота такъв, какъвто е и следвало да бъде живян. А обикновено се касаеше за мечти и измислици далеч от реалността. Светът и животът в тях носеха Photoshop-грим. Поколението на прехода се очарова от гримирания Photoshop-свят. Зае се да устройва живота си според виртуалните му образци. Разбираемо, нямаше как да му се получи. Поне не съвсем.

Неолибералният капитализъм обаче проникна и в личното пространство. Обучи поколението на прехода, че по-важно от кариерата няма. Деца, семейство - че дори и сексът, трябвало да останат на заден план. Най-важно било да те хареса работодател. Да бъдеш желан на пазара на труда. Да оправдаваш очакванията за ефикасен и лоялен слуга. Защото така се правело кариера, а тя отваряла вратите към щастието. При това не кое да е щастие! Към най-висшето щастие - щастието на виртуалните образи.

Себеотрицание в служба на кариерата – това като че ли стана девиз на поколението на прехода. Поне напоследък. Старите ценности като семейство, майчинство, бащинство, некомерсиална реализация на дарби и уклони, духовност, осмисляне, приятелство, разтуха, взаимопомощ, креативност и мн. др. паднаха в скалата на личните приоритети. За да не отнемат от времето и силите за себеоптимизация. За да не пречи нищо на „доживотното учене“, което превръщало слугата в перфектния слуга.

Изпадне ли поколението на прехода в по-лирично настроение, неолибералният капитализъм веднага утешава, че всичко е пазар и всичко стока – включително човеците. Че на пазар няма място за сантименталност. Възроптае ли интуицията срещу бремето на новото време, своевременно бива потискана. За да не пречи на устрема. Устрем към какво? Неврози, меланхолии, бърн-аут, хронично усещане за непълноценност, отчаяние – на поколението на прехода невинаги му е лесно.

Номинално погледнато това е най-свободното поколение, живяло някога в пределите на България. А реално…? Чувства ли се то реално толкова свободно, за колкото е провъзгласявано? Ако вземем за пример свободата на словото, то и това поколение добре си знае границите. Политическа коректност и материални зависимости добре са ги маркирали. Ако преценим пък свободата му да реализира бизнес идеи, то тя е ограничена от корупция.

Май пак някой друг дърпа конците…

Всъщност глобализацията направи така че поколението на прехода много заприлича на световното или поне западното поколение на своето време. На поколението, което в САЩ наричат millennials. Това поколение се жени по-късно. Ражда по-малко деца. По-малко дори от поколението на своите родители, в което раждаемостта вече бе сериозно паднала. Социолозите виждат и нагласа да прави по-малко секс в сравнение с поколението на родителите, когато са били на неговата възраст.

Все по-трудно става за поколението millennials в Западния свят и нашето на прехода да се сдобие с жилищна собственост. Живее под наем, което едва ли му помага да се вкорени в живота.

Иво Алексиев

И един куриоз. Ако гладните за свобода родители виждаха в голото плажуване освобождение, а в много дрехи - наследени репресии от миналото, то поколението на прехода реши да се завърне към свян от голотата, характерен за времето на неговите баби и дядовци. Или дори по-назад. Поне що касае голото плажуване.

Според демоскопите религиозността в поколението на прехода продължава да намалява. Нерядко на нейно място се появявал алтернативен тип духовност. Явно и това поколение търси „вечност“ и „непреходност“. Но нали в постмодерния свят „вечност“ и „непреходност“ са понятия-отживелици?

И така: объркване, граничещо с побъркване.

Поколението на прехода блуждае в невъзможност да се себеосъзнае.

Страданията му са абстрактни меланхолии. Рецепти за тях - не знае. И тук стигаме до рок поетите. За масовия човек те са изразители и тълкуватели на мъглявите усещания на времето. Струва ми се, че досега поколението на прехода живя без своя рок поет.

Методи Кръстев - фронтменът на групата No More Many More, сякаш има качества за изразител на своето поколение. Музиката, която прави групата, е достатъчно интересна. Заслушайте се обаче в текстовете на Методи. Ще разберете какво имам предвид.

Ако Jim Morrison от The Doors е прототип за рок поет, Методи прави по-добра поезия. Jim многократно е заявявал, че иска като шаман да просветли и поведе своето поколение. Бил е може би твърде млад. Подходът на Методи е различен. Той обяснява - не наставлява. Загатва, защото съзнава, че светът е загадка. С отворени въпроси събужда ума на слушателя, приспан от предразсъдъци на общоприетото. Общува с публиката си така, защото знае колко относително е водачеството. Колко преходен е водачът. А и най-важното: колко невъзможна е всяка крайна интерпретация.

Чрез поезията си Методи дава имена на абстрактните усещания на времето. Води неусетно. Не му е важно да е лично начело на публиката, а ѝ дава имената, кодовете към действителността, които се съдържат в неговата поезия. Кодове, които да я упътят. Да отприщят затлачвания в ума. Ако щете - дори да реанимират атрофирала интуиция. Защото това, което има име, вече не плаши. Спира да бъде абстрактна, недосегаема меланхолия. Бива опитомено.

Всъщност това, което е искал Jim, и това, което прави Методи, като краен резултат може да се окаже същото. А че рок поезията може да има художествена стойност, доказва Нобеловата награда за литература, която Bob Dylan неотдавна получи за текстовете на песните си.

Методи, No More Many More всеки момент ще издаде третия си албум с работно заглавие „Помогни ми“ след „По един или друг начин“ и „Не и този път“. Има ли в новия албум промяна във фокуса и стила на поезията ти? (Загърби, моля те, за момент пословичната си скромност и приеми, че си явление в рок поезията!)

Винаги казвам едно и също, но по различен начин.

Фокусът се определя от гледната точка. Добре е да знаем, че винаги има повече от една.

Стилът си е същият. Надявам се, че ставам по-добър с всяка записана песен.

Нямам претенции за поет - просто се опитвам да кажа истината. Понякога думите не стигат, понякога са в повече. Друг път са точно колкото трябва.

Много пъти са ме питали какво искам да кажа и защо съм казал точно това. Истината е, че понякога сядам и пиша без да знам какво искам да кажа. Оставям се на самия процес. Нещата стават сами.

Много пъти ме води музиката, защото всеки звук означава нещо за мен. Също така интонацията и настроението, с които казваш нещо, променят смисъла на целия текст.

Приел съм, че съм на следващото ниво. Целта ми не е да подреждам думички, които са допълнение към мелодийка, чута от някоя световна група. Не си мислете, че това се учи. Трябва да влезеш във филма - да си в зоната, за да успееш да си манипулираш мозъка и настроенията.

Всичко останало е пълен ташак, отбиване на номера. Поточна линия за средностатистически консуматор, който го мързи дори да диша. Само чака като ръждив пирон да му набият в главата поредния летен хит, който бавно да го върне на клона, където му е мястото.

Нямам какво да кажа на тези, които не могат да слушат. Няма нужда да викаш, за да те чуят.

За ушите съм дърпал хора, които са убедени, че българската музика не става и отказват да я слушат. Знам, че не става насила.

Ще го правя, докато имам сила. Когато дойде момента да няма какво да кажа, просто ще спра да говоря, за да не се превърна в занаятчия със загънати ръкави и тъжен поглед.

Музиката е над всичко това, аз съм над всичко това и вие можете да сте над всичко това, ако не бързате да пораснете, ако се оглеждате, докато ходите, ако се научите да сте благодарни, че днешният ден го има.

Защото където и да спрем, земята под краката е една и съща.

Осъзнаваш ли, че текстовете ти нерядко действат като коани? Коанът в Зен будизма е неразрешим парадокс, загадка. Показва на Зен ученика несъвършенството на логическото мислене. Или дори неговата невъзможност. Помага му да преодолее ограниченията на ума, за да постигне просветление (сатори). Нямат ли същия ефект смисловите противоречия, с които провокираш ума на слушателя? Ето два примера:

„Нещата, които избираш,
са тези които избират теб,
това, което ни спира,
е точно това, което ни бута напред.“ (от песента „Кока Кома“)

„Винаги свободен
да правиш каквото ти кажат.
Винаги свободен,
когато сбъркаш да те накажат.
Винаги свободен
да се преструваш,
че имаш нужда от всичко, което купуваш“ (от песента „Винаги свободен“)

Радвам се че мислиш така.

Няма как да нарека нещо изкуство, ако виждам само логика и спазени правила.

Да кажеш, че музиката е математика, е като да кажеш, че децата са биологични единици с цел размножаване.

Много се надявам, текстовете ми наистина да действат така (като коани, б. а.) - това означава, че ще останат в историята :)

Когато видя картина, искам да няма следи от човешка намеса по нея... Тогава картината е съвършена - не когато рамката е златна. Изкуството е едно от доказателствата, че има Бог, или каквото всеки вярва, че има. И в този ред на мисли: винаги се опитвам да пиша така, сякаш не е написано от човек.

Вярвам, че всеки го може, но сякаш бързо порастваме и приоритетите и ценностната система се нагаждат според нужди и цели.

Моите текстове казват това, което сякаш всички знаят, но аз подреждам думите. Понякога нямам идея как се получава. Не се смятам за по-умен от другите... хич даже.

Убеден съм, че всеки катедрен филолог, позадрямал в някое достолепно книгохранилище върху том II от „Война и мир“, ако бъде пробуден от твоя песен, ще се почувства истински щастлив. Не за друго, а защото с помощта твоя текст ще изговори всички „…изми“, които познава. Веднага в поезията ти ще открие и постмодернизъм, и деконструктивизъм, и нихилизъм, и релативизъм, и субективизъм, и песимизъм, и скептицизъм, и дадаизъм, и сюрреализъм, и граждански активизъм, и…  Едва ли мислиш поезията си през „…изми“?

Дори не знам какво означават повечето от тях.

За мен писането на текстове и музика е над всичко това. Дори всички академици на света взети заедно да опитат, не биха могли да те направят артист, ако го нямаш вътре в теб.

Един преподавател в академията беше казал, че и маймуна можел да научи да рисува. Друг е въпросът какво би нарисувала маймуната...

Сетих се за част от мейнстрийм изпълнителите в БГ :)

Мисля, че съм те чувал да казваш, че успешното изкуство е самоцелно - не целеугодно. Случва се, когато само си е цел. Това ли е и начинът за постигане на автентичност и искреност, които публиката възнаграждава с доверие?

Доволен съм от това, че имам възможност да правя музика и много се гордея с хората, които идват на концертите ни. За мен е важно, когато пиша, да не очаквам определен резултат от работата си. Правенето на музика е спечелено време, което никой не може да ти вземе.

Не искам да съм фокусник. Знам, че хората можеш да излъжеш най-много веднъж. С музика без задни мисли винаги получаваш повече, отколкото даваш.

С какво си обясняваш големия интерес, на който се радвате напоследък? Публиката ли узря за вашите послания или причината е друга? Може би филмът на Валери Йорданов, за който написахте музика?

Аз не мисля, че вече сме успяла група. Имахме късмет да напишем точните песни в точното време, но все още не мога да се нарека професионален музикант. За филма на Валери Йорданов написахме само една песен, която ще бъде включена в саундтрака, но това ще стане наесен. И да, не мисля, че сме успяла група, но се надявам музиката ни да стига до повече хора. За да решат те сами дали искат да ни слушат - не някой друг да решава вместо тях. Само това искам за групата. През последната година тази възможност е все по-близо заради работата ни с Прожектор + и Деница Славова. Тя пое организацията и пиара на групата. Разбрах, че писането на песни се оказва по-лесната част.

Колкото до публиката, наистина става все по-голяма. Много се радвам, че тази лирика достига до толкова хора, които всякак се стараят да ми покажат, че има смисъл.

Не познавам съвременен български рок поет, който толкова добре синтезира послания в афоризми. Ето пример от една единствена твоя песен - от „Хляб и зрелище“:

„Не за първи път
Отиваш за рога, а се връщаш без уши
Не за първи път
Земята ти изглежда кална
Късно си разбрал
Свободата наркотик е
Свръхдозата фатална“ (от песента „Хляб и зрелище“)

„Роденият да лази все си мисли, че светът му е подрязал крилете“ (от песента „Хляб и зрелище“)

„Не за първи път
Мечтите идват с алкохола
А истината се срамува да излезе,
защото е гола“

Пълно е с афоризми във всяка твоя песен. Аз също съм склонен да мисля и осмислям в афоризми. Спонтанно ли идват при теб или ги търсиш целенасочено?

Понякога спонтанно, понякога ги търся. Понякога чувам отнякъде например скороговорки. Преди време ми се падна късметче, на което пишеше: „Не можеш да събудиш някой, който се прави, че спи“. Това беше обаче години след като записахме песента „Не мога да спя“.

Общо взето по-голямата работа пада, когато трябва да подбера думи, лесни за пеене. Лесни и на мен за пеене.

Много от колегите казват, че българският език не ставал за пеене. До известна степен имат право, но при един адекватен подбор на думи добро звучене е възможно.

Искам да подчертая, че има страхотни БГ банди в момента. Много ме е яд на медиите, които ги игнорират, а позволяват простотията да определя вкуса на подрастващите.

Много са виновни медиите, че нямат елементарни критерии и отговорност в решенията си да популяризират дадена песен. Водени са единствено от финансова зависимост. Има монопол в музикалния бизнес. Това трябва да се знае! А кой ще поеме отговорност за това, че децата ни после искали да стават футболисти или манекенки…?

Краткият текст на песента „Бил съм там“ като че ли казва всичко за безтегловността на блуждаещото поколение на прехода? Позволи да цитирам пълния текст на „БИЛ СЪМ ТАМ“:

„Стигнах ли до там
Където пак започва всичко сякаш
Стигнах, за да видя само
Че бил съм там преди
Стигнах ли до там
Където всеки край, начало беше
Стигнах, за да видя само
Че бил съм там преди
Бил съм там, бил съм там, бил съм“

Исках да напиша кратък текст, който да казва всичко.

Оказа се по-трудно от писането на дълги текстове и се радвам, че се получи добре.

Опазил ме Господ от дълъг текст без съдържание.

„Друго няма“ песен за интимния скептицизъм на поколението на прехода ли е, за меланхолията от несбъднати очаквания?

„ДРУГО НЯМА
Бил съм скитник
Вълк сред хора
Бях забравил
Да говоря
Бях изгубен
Бях намерен
Исках само
Дъх последен

Бях калинка
Във тревата
Бях земята
Под краката
Бях изгубен
Бях намерен
Исках само
Дъх последен

Дай ми малко
От небето
Дай ми сили
Във сърцето
Исках само
Да остана
Чак до края
Друго няма“

Нещо такова.

Цитирам те от „Недоразказана“:

„Нали сме тук
Опитали от всичко
Съборили последната стена
И след това
Едно голямо нищо
Във приказка
Недоразказана“
Това ли според теб е квинтесенцията на времето, в което живеем?

Ммда, това е!

В предишно интервю казваш: „Времето е по-важно от парите. Неприятно ми е да гледам как, давайки малко повече пари и отговорност на някой млад човек, го превръщат в роб.“

Виждаш обаче как младите с толкова плам и ентусиазъм се мятат на експрес „Кариера“. Смятат го за експреса към щастието. Толкова тържествено и мечтателно заемат местата си. Струва им се, че докато се возят, само да поискат, винаги може да слязат. Че този влак спира само на една спирка – крайната, и че все повече ускорява, така че и слизане в движение става все по-невъзможно, научават като че ли твърде късно?

Всеки научава уроците си по трудния начин. Никой не вярва, докато не си счупи главата. Не се опитвам да казвам на някой как да живее или да налагам ценностна система. Просто по синтезиран начин представям неща, през които съм минал - понякога прекалено бързо, без дори да мога да се огледам.

Всеки е падал, но много по-важно е да се научиш да ставаш. То времето си минава…

Трябва да намериш смисъл в това, което правиш. Ако работата ти е смислена, си щастлив човек.

Не трябва да се правят компромиси само заради по-големия надник.

Има хора, които казват: „абе важно е работа да има“ :)

Аз бих си ценил повече времето, защото лесно пресичаш границата и няма връщане назад.

Не живеем във време, в което може да умреш от глад. Така че да си подбираме хората и пространството - останалото се нарежда само.

Понеже те сравних с Jim Morrison, помниш ли как Jim не е допуснал песен на The Doors да бъде използвана в рекламен клип за нов модел автомобил? Изпокарва се дори с колегите си в бандата. Би ли се съгласил песен на No More Many More да послужи за озвучаване на реклама?

Само ако рекламата е с благотворителна цел и не противоречи дори на един ред от нещата, които съм написал. Ако рекламата има за цел да популяризира спортно събитие или кампания в помощ на някой.

Миналия септември пяхте на концерта-митинг на Орлов мост. На него ужким безсилните почтени символично победиха ужким всесилните мошеници в държавното управление. Тогава ГЕРБ и „патриотите“ загубиха властта над интерпретацията на действителността. Всичко, което предприемаха след концерта, приличаше на агония.

No More Many More е от малкото български групи, които не крият гражданската си позиция. Пазите дистанция и от блюдолизачеството около държавната хранилка. Изтърпявате си съответно пасивите. Поради текста на песента „Не и този път“ ваше едночасово интервю в БНТ е спряно от излъчване. Вади ли музиката статуквото от зоната му на комфорт?

Казаха ми, че интервюто е изтрито заради кадри във видеото, показващи протестите от миналото лято. Според мен всеки артист е длъжен да заяви гражданска позиция. Не бива да се крие като мишка от страх, че ще изпусне големия хонорар от новогодишния концерт на площада.

Нагледах се на хора, които искат да минат между капките - без да се намокрят. Мен това не ме устройва! Искам да скоча в дълбокото. Да се нагълтам с пушек. Да вляза в огъня. По-добре да изгоря напълно за секунда, вместо да тлея с години.

И за секунда не си помислям, че са по-добри от мен. Няма да спра да ги наричам с истинските им имена.

Никога няма да напиша песен, в която да кажа просто нещо. Всяка моя песен ще казва всичко. Няма значение, дали им харесва или не.

Къде отиваш и от кой преписваш
Картинки в чужди книжки как да боядисваш
Научи ли се сам да казваш стига
Или вървиш във кръг завързан на верига
Готов на всичко ако те издига
Прескачаш локви - ти си едра риба
Сложи си на прозорците капаци
ОТ НАС ПАЗИ СЕ НИЕ СМЕ ДИВАЦИ