Блуждаещият поглед на туриста

През ваканцията ходих в Италия. Там се влях в многобройната армия на туристите, дошли от всички краища на света – най-вече от Азия. Включих се в обичайната за тази категория хора дейност по разглеждане на забележителности. Преминах през опашките за билети на някои от известните музеи и църкви, като успях да достигна до заветните шедьоври на високото изкуство. Бродейки из тези пространства покрай зърването в ход на прочути платна, скулптури и фрески постепенно в очите ми се набиха някои способи в поведението на моите събратя по занимание, а започнах да се питам и за основанията за собственото си пребиваване по тези места. Така у мен възникна потребност да схвана смисъла на случващото се с хората в тази характерна ситуация и да проумея последиците от пребиваването в нея за битието им като цяло. Защото става дума за непренебрежимо явление в съвременния свят, засягащо милиони човешки същества, пребиваващи в особен модус на своето съществуване в продължение на сравнително дълги отрязъци от техния живот.

Хората по природа са любопитни и това ги е карало през дългата им история да пътуват по далечни земи и да се срещат с различни цивилизации. В днешно време обаче далеч не само естественият интерес към чуждата култура ги тласка към срещи с нея под формата на туризъм. Основна роля в това начинание играе социалният престиж, който се очаква да бъде придобит в очите на другите след неговия край. Явната или скрита гордост, демонстрирана след завръщане у дома, за мнозина е водещ мотив за предприемане на подобно пътуване зад граница. Друг е въпросът доколко тези очаквания се сбъдват, тъй като самохвалството рядко е приемано с одобрение от близки и познати, а съзнателно предизвикваната завист не е най-благородното човешко чувство. Всъщност по-важно е друго – как тези срещи с новото и непознатото, спечелило си в обществото уважение и признание, променят самия човек.

Всичко започва с ентусиазъм и желание да се отдаде почит на постиженията на талантите и гениите от миналото. Това добро намерение намира израз във внимателно разглеждане на отделните артефакти и подробно запознаване със съпътстващата ги информация. В този момент се демонстрира искрен или фалшив интерес към даденото произведение и неговия автор, изразяван чрез вторачено вглеждане в детайли от произведения, обявени от авторитетите за изключителни.

Фазата на съсредоточеното взиране обаче не продължава дълго, тъй като времето притиска. Постепенно погледът започва само мимоходом да се плъзга по всяка следваща картина или скулптура, четенето на табелките към тях става набързо, а скоро и съвсем отпада. Започва да човърка предателската мисъл, че това огромно изобилие от предмети не може да бъде обгледано и е нужно да се направи подбор. Изборът естествено пада върху най-известните произведения на изкуството, удобно посочени от експертите в наличните справочници. Започва търсенето на най-тачените майстори, като се подминават тези, чиито имена не говорят нищо на зрителя: ето го Джото – добре, недалеч е Донатело – браво, гледай ти – самият Микеланджело, кой ли беше този Карпачо ... Но и гениите постепенно започват да предизвикват отегчение, още повече че като че ли всички се занимават с едни и същи религиозни сюжети: съобщаването на благата вест, мадоната с младенеца, разпятието, пиета... Прокрадва се предателската мисъл, че всъщност тези произведения не са кой знае какво и тяхната слава е незаслужена. Все пак е добре да се документира присъствие и увековечаване на себе си чрез снимка пред някой особено ценен предмет на изкуството – утре трябва да се докаже на близки и приятели, че си се докоснал до величието. А турът продължава – пари са се давали. След време обаче и този „аргумент” започва да губи тежест. Появява се неприкритата скука у децата и младежите, доведени принудително от своите родители или учители. Избива зле скриваната досада у възрастните, самозадължили се да изпълнят ритуала по обхождане на многобройните зали. Накрая се стига до механично крачене, хвърляне по някой небрежен поглед към поредното произведение на изкуството, подминавано с пренебрежение и дори злорадство, без дори спиране пред него.

Наградата в края на тура е появилото се самодоволство на „познавача”, обръгнал от гледане на многобройни и разнообразни артефакти, който вече не може да бъде впечатлен от нищо. Връх обаче взема умората от пресищането с еднотипни преживявания. Така през изхода преминават физически преуморени и душевно отегчени хора с празни и блуждаещи погледи. Те въздишат облекчено след преодоляване на това изпитание, бързащи да удовлетворят физическите си потреби и с мъка поемащи към следващия обект в програмата, който следва да се отметне. Така доброволното участие в „културния” маратон се превръща вместо в почивка от ежедневието, в още една натоварваща духа и тялото дейност, водеща до пресищане от впечатления. На финала остава съмнителното задоволство от „покоряването” на шедьоврите с един поглед и подхранената суета на посетилия смятаните за особено престижни места – Флоренция, Венеция, Рим ... Ех, Италия!

Така описаната ситуация се повтаря многократно в различни страни по всички краища на земята. Тя е позната на милиони хора, които често се оказват в положението на доброволно препускащи през музеи, галерии и храмове, търпеливо понасящи и мълчаливо приемащи последиците от този театър на абсурдно „приобщаване” към високата култура. Правят го отново и отново, без да осъзнават колко малко това ги обогатява като личности. Защото смътните спомени за картина или скулптура, отделните неясни фрагменти от за кратко привлекли вниманието предмети или фрески, не са достатъчна награда за самопричиненото мъчение. Физическият досег е осъществен, ала душевното докосване така и не е постигнато или е твърде повърхностно и мимолетно, за да остави траен белег в духа на човека. При някои закоравели туристи обаче се развива специфична форма на наркотична зависимост – глад за забележителности. Те имат силната потребност да поглъщат редовно поредната порция шедьоври – за предпочитане от най-известните имена на световното изкуство. За останалите обаче все още е възможно да признаят – макар само пред себе си, безсмислието на това начинание и да прекратят участието си в него. Изглежда обаче суетата, чувството за скрито превъзходство над непосветените в световните постижения на изкуството и амбицията за себедоказване чрез мнимо приобщаване към кръга на знаещите са толкова големи, че не позволяват това да се случи.

За разпространение на разглежданата тук „болест” немалка заслуга има и туристическият бизнес, който постоянно се разраства именно благодарение на нейното поддържане и задълбочаване. Борбата за привличане на колкото се може повече клиенти и осигуряването на приходи от тях става все по-ожесточена. Конкуренцията ражда и нужда от умножаване на потенциалните източници на повече доходи за ангажираните в туристическата индустрия – например чрез „разпарчетосване” на забележителностите в наличните църкви и музеи. Ала колкото и съблазняващи да са предложенията за посещение на дадени туристически обекти, отговорността за предпазване от „треската за забележителности” си остава персонална. Никой не може да наложи някому потребителско отношение към историческото наследство, а в крайна сметка и към собствения живот. А иначе посещението на музеи и храмове само по себе си не е осъдително. Напротив, ако не се превръща в изтезание за духа и тялото, предизвикани от „преяждане” с култура, то може наистина да подпомогне личностното израстване на човека. Възприемано в умерени дози, изкуството продължава да бъде един от основните източници за духовно издигане и утвърждаване на способността им да вникват в смисъла на сложни продукти на творчеството. Стига да има воля за самоограничаване на апетита за поглъщане на забележителности. Надявам се да изградя такава у себе си.

Готви се за мен, Португалия!