Българският дневен ред

Пет седмици след „референдума” и анексирането на Крим Европа вече е в предизборна кампания. Руската стратегия провокира дълбоко разместване на пластове в европейската политика. След дълги години на празно говорене за обща енергийна стратегия през последните седмици настъпи съществена промяна. Гарантирането на енергийната независимост на страните-членки на ЕС не може да има алтернатива. Надвисналата заплаха за предизвикване на енергийна криза от страна на Русия не можеше да остане без отговор. Затова през последните седмици бе постигнато много повече по отношение на енергийната свързаност на Европа, отколкото през целия мандат на европейските институции.

Европейският съюз е най-мощната световна сила. Икономиката на 28-те страни-членки превъзхожда всички останали страни. В този смисъл, изправена пред заплаха от страна на регионална сила, каквато е и ще остане Руската федерация, Европа е предизвикана да заема своето място на глобален фактор. Основният проблем, който ЕС трябва да започне да решава, е мобилизирането на огромния капацитет на съюза. Мнозинството от европейските граждани продължават да възприемат ЕС като администрацията на Брюксел. Проблемът е в това, че страните-членки формират минимална част от брутния си вътрешен продукт в пряко сътрудничество помежду си.

През последните години ЕС не успя да се възползва пълноценно от възможностите, заложени още при създаването му. Европейската администрация се занимаваше много повече с регулация, отколкото с насърчаване на развитието. В резултат от това за мнозинството от европейските граждани Брюксел все повече се превръща в синоним на свръх-регулация, която води до натрупване на все по-голямо напрежение в отделни сектори. Казано по друг начин, европейският проект, възникнал като израз на разумна, дясна политика, беше олевяван прекалено дълго. Настояването за все по-голяма и детайлна общностна регулация е ляво решение на общите ни проблеми. Днес европейските граждани трябва да решат дали искат да продължат в тази посока или са готови да изберат активно сътрудничество, насочено към постигането на устойчиво развитие.

Българският дневен ред все още не се вписва в този дебат. Няма принципно политическо съгласие относно целите, които България трябва да постигне през следващите седем години. Стратегическите ни документи не бяха обект на публичен дебат. Както и останалите около 400 планове и стратегии, които бяха в сила до преди няколко месеца, новите програмни документи за периода 2014-2020 година не са резултат от политическо съгласие. Преди всичко за т.нар. „европейски пари” все още се мисли като за нещо допълнително, което би трябвало да се „усвои”, без пряка връзка с останалите планове и програми.

Нямаме съгласие относно стратегическата цел, към която трябва да се движи България през следващите години. Единствената смислена насока в момента е задълбочаване на евро-атлантическата ни интеграция. Срещу агресивната стратегия на Кремъл България може единствено да търси форми на все по-отчетливо позициониране в европейското пространство. Макар и това да не е висока национална цел, задълбочаването на интеграцията ни е необходимо условие за постигане на конкретни резултати. Вместо това сегашните управляващи предпочетоха да оставят България в неопределена позиция спрямо конфликта, давайки ясни сигнали на Русия, че страната ни възприема зависимостта си като непреодолим фактор.

Истинският проблем не е само в почти тоталната ни енергийна зависимост спрямо Русия. Съветизацията като стратегия на колонизиране винаги се е развивала в два основни сектора – енергетика и сигурност. От времето на лениновата формула за „електрификация и съветска власт” почти нищо не се е променило. И до днес в цяла Централна и Източна Европа, в целия бивш съветски лагер, руското влияние е осезаемо именно в енергетиката и сигурността. Всички други следи от съветската колонизация биха могли да бъдат преодолени много по-лесно, отколкото тази дълбока и трайна зависимост.

За щастие България разполага с достатъчно възможности в следващите две-три години да намали съществено зависимостта си спрямо руските газови доставки. Това можеше и трябваше да се случи още преди седем години, когато ЕС отдели средства за изграждането на интерконекторни връзки с Турция, Гърция и Румъния. Пред заплахата на Русия да използва тръбопроводите си като различен вид оръжие в традиционната си гео-политическа игра България трябваше да гарантира собствената си независимост. Това не беше направено от управлението на тройната коалиция; не беше реализирано от правителството на ГЕРБ и продължава да бъде пренебрегвано от правителството Орешарски. Как се нарича управление, което подлага на риск независимостта на една страна?

Единственото стратегическо решение в тази насока бе взето от управлението на ГЕРБ по отношение на изследването на българския участък „Хан Аспарух” в Черно море, като не допусна Газпром до този проект. Оптимистичните предварителни оценки за потенциала на находището, в средносрочен план могат не само да освободят България от руската зависимост, но и да осигурят възможности за български износ. Но, за да се случи всичко това след няколко години, още днес, незабавно, България трябва да реализира стратегически важните проекти за ограничаване на едностранната ни зависимост.

Вместо това правителството отново декларира готовност за изграждането на Южен поток. Няма по-голям абсурд от това България да заяви, че независимо от общата европейска политика, ще продължи да строи Южен поток с аргумента, че това щяло да осигури работни места. Решения със стратегически характер не могат да бъдат подчинени на търсенето на незабавен ефект. Още по-малко, ако те са в противоречие с националните интереси на България.

Задълбочаването на евро-атлантическата ни интеграция преминава през увеличаване на свързаността в рамките на НАТО и ЕС. Про-руската пропаганда насърчава комплексите ни за периферия, за малка страна, зависеща от волята на митичните Велики сили. България не е периферия, най-малкото защото живеем в свят, в който не съществува един център. Но страната ни остава относително изолирана спрямо все по-големия брой съюзи, споразумения и междуправителствени договори, които в своята цялост изграждат капацитета на Европа за развитие. България не заяви и не предприе никакви действия за включването си в различни регионални и секторни инициативи.

Европейският съюз не се развива на различни скорости. Критерий за развитието на всяка страна е обхвата на нейните инициативи и способността за ефективно партньорство. В този смисъл България остава относително изолирана поради липсата на инициативи и дълбоката зависимост на политическия си елит.

През следващите години страната ни трябва да успее да артикулира ясно своите приоритети и цели. Те трябва да придобият конкретен образ чрез партньорствата и инициативите, в които сме готови да се включим. Колкото по-дълго България остава в сегашното си състояние, толкова по-трудно ще бъде да бъдат постигани резултати със стратегическо значение. Никой не може да обясни защо една страна не желае да реализира възможностите, които й предоставя евро-атлантическата интеграция. Най-вероятно и никой друг, освен българските граждани, не се интересува от това. Ако България иска да стои встрани от източниците на развитие, това остава проблем на нейните граждани.

Изборите за Европейски парламент няма да дадат незабавен отговор на дълбоката политическа криза, в която се намираме. Но те могат да бъдат начало на истински публичен дебат относно стратегическите ни цели и средствата за тяхното постигане. Бъдещето на страната ни, повече от всякога, зависи от избора на българските граждани.