Българската кандидатура за ООН деградира до ведомствена кавга

Още в самото начало на процедурата за избор на нов Генерален секретар на ООН, българската кандидатура нямаше алтернатива. Сам по себе си, фактът че Ирина Бокова е Генерален секретар на ЮНЕСКО, правеше немислима друга българска кандидатура за този пост. България имаше възможност да избира, само ако Ирина Бокова се бе оттеглила преди изтичането на мандата й от заеманата от нея позиция. Едва ли някой би могъл да си представи, че освен начело на ЮНЕСКО, България би могла да спечели и позицията на Генерален секретар на ООН.

Проблемът е в това, че самото номиниране на Бокова не бе предмет на публична процедура. Когато правителството на Пламен Орешарски определи българската кандидатура, то най-вероятно се е водило от практическата липса на алтернатива, както и от наивната представа, че Ирина Бокова би могла да бъде подкрепена достатъчно решително от страна на Руската федерация. Правителството на Бойко Борисов се изправи пред необходимостта или да препотвърди заявената номинация или да я замени с друга, но само при условието, че Ирина Бокова приеме да прекрати предсрочно мандата си в ЮНЕСКО.

Около българската номинация се разрасна съществено политическо противопоставяне именно защото всички разбираха, че тя има „служебен” характер. Участието в това състезание не беше определено като българска цел; нямаше собствен политически смисъл и затова деградира до партийно противопоставяне и обикновена ведомствена кавга. Наложи се разбирането, че след като имаме „наш човек” в структурата на ООН, то тя може да бъде избрана за Генерален секретар на Организацията също толкова ведомствено, без зад тази кандидатура да стои сериозна програма за реформи или цялостна визия за променящата се реалност, в която трябва да работи следващия лидер на организацията.

Ведомственият подход бе наложен от партийната пропаганда на БСП и АБВ, които дори за момент не се опитаха да акцентират върху качествата на кандидата или върху неговата програма за реформи. Никой не се съмнява, че днес ООН не е в състояние да изпълнява ефективно мисията, с която бе създадена. Събитията от последните години показаха, че Съветът за сигурност е напълно блокиран в решенията си по отношение на конфликти, в които пряко участват страни-членки. Нито за момент, в хода на дискусията около номинацията на България, не бе поставен въпроса за това какво би искала да промени Бокова, например по отношение на дейността на Съвета за сигурност.

Не е ли крайно време, в дейността на този толкова отговорен институт на ООН да бъде въведен простичкия принцип, че страните, които са пряко заинтересовани от едно или друго решение, не би трябвало да имат право да участват при определянето на общата позиция на Съвета? Можеше ли Съветът да вземе решение по отношение на руската инвазия в Украйна, ако Руската федерация не участваше при гласуването? Най-вероятно, да, защото става дума за драстично нарушаване на международното право, което повече от две години остава несанкционирано и по този начин руши авторитета на ООН. Можеха ли да бъдат взети много други важни решения, включително по отношение на Сирия, противодействието на тероризма или ислямистките изстъпления в Африка, ако страните- постоянни членки на Съвета, които имаха интерес от тях, не участваха в обсъждането и предприемането на мерки?

Но, това не се превърна в тема на номинациите и подкрепата за различните кандидати за нов Генерален секретар.
Едва ли някой се е съмнявал, че определянето на Ирина Бокова като „кандидат на Русия”, ще направи кандидатурата й неприемлива за други страни. Тя не положи необходимите усилия да се разграничи от подобно разбиране. Онези, които толкова яростно и изцяло в своя изгода я подкрепяха, още повече засилиха разбирането, че тя е именно кандидатурата, на която ще разчита Руската федерация. В усилията си да се харесат на руската страна, БСП и особено АБВ създадоха про-руската рамка, в която тази кандидатура се оказа неприемлива дори и за Руската федерация.

Във вътрешнополитически план, темата за българската кандидатура не успя да надхвърли хоризонта на партийното и междуличностно противопоставяне. Представата за това какъв е дневния ред на неизбежните промени в ООН, остава твърде размита и неясна в българското масово съзнание. Затова бе толкова лесно българското участие да се развие по модела на всеки кастинг за избор на подходящо лице, но не и за формиране на позиция, която би могла да получи по-широка подкрепа.

Личността на Ирина Бокова бе предмет на спорове, но нейната позиция не. Отчасти, защото тя не бе направена публично достояние, отчасти защото такава позиция не бе цялостно изградена, но най-вече, защото в българския политически дебат надделяха отново рефлексите на Студената война. Стигна се до псевдо-компромати от типа на уж случайно разпространените „опорни точки” срещу Бокова, които очевидно бяха писани от нейните поддръжници, които се опитаха да обвинят ГЕРБ и РБ в активно дискредитиране на българската кандидатура. Самата Ирина Бокова влезе в този сценарий, обяснявайки че срещу нея се води кампания от собствената й страна, а вече и че е активно саботирана от Кристалина Георгиева. В известен смисъл, това е краят на тази кандидатура.

Възможността начело на ООН да застане личност от Източна Европа се превърна във ведомствен слух, в част от митологията на международната дипломация, в клише, което предизвика вълна от кандидатури от различни източноевропейски страни. Досегашните гласувания за кандидатите, показва че вероятността това да се случи е все по-малка. И причината не е в страните от Източна Европа, а в това че ООН се превърна във фокус на дълбоката трансформация на международните отношения и не може да излезе от коловозите, в които бе поставена през изминалите десетилетия.

Изглежда, че е време за поуки. Първата, без всякакво съмнение, има отношение към ведомствения подход, с който по инерция продължаваме да търсим мястото си в международната политика. Пренасянето на провинциалните представи за това, че един „наш човек” вече е някъде и оттам нататък той би могъл да продължи да напредва, няма нищо общо с реалността. Рефлексите на „реалния социализъм” нямат място в съвременния свят.

Втората поука е свързана с подценяването на агресивната самонадеяност на среди, произхождащи и дълбоко свързани с тоталитарния режим в България. Всяко подценяване на техните амбиции и наивно предоверяване на мантрата за „завършилия преход”, нанася щети на българския национален интерес. За тези кръгове у нас, няма значение дори това, че официалната руска позиция все по-често се опитва да се дистанцира от амбициите и цинизма им. Русия няма интерес да бъдат олицетворявана от тези среди в България или където и да било по света.

Каквото и да се случи в хода на процедурата за избор на Генерален секретар на ООН, българското участие в нея трябва да бъде предмет на задълбочен анализ. Той би могъл да подобри както качеството на българската дипломация, така и да открои нови пространства за лансиране на проекти и инициативи. Подкрепата, както и противопоставянето срещу кандидатурата на Ирина Бокова са еднакво важни източници на информация за това как България може да постига целите си и участва в международната политика.

Който и да бъде избран за Генерален секретар, реформите в ООН са неизбежни и трябва да бъдат направени. ООН не може да продължи да съществува пълноценно в сегашния си вид. Важно е България да бъде част от страните, които ще се опитат да дадат нов тласък в развитието на Организацията и да я доближат до нивото на нейната отговорност пред опазването на мира и спазването на принципите на международното право.