Българите са застрашени от много по-банални неща, отколкото от тероризма

През последните седмици, в които изглежда, че всички бесове и страхове са на свобода, усещаме още по-отчетливо несигурността, в която пребиваваме. Общественото внимание е травмирано от терористичните атаки и е готово да види във всеки нов изблик на лудост или яростна безпомощност ново свидетелство за терористичен замисъл. Всъщност, много от актовете на насилие нямат пряка връзка с глобалния бизнес със смърт, чрез който генерират печалбите си престъпни структури като ИДИЛ. Онова, което все по-често ни свързва, е споделеното усещане за безпомощност пред реалността на една заплаха, която изглежда повсеместна.

Привикваме да определяме това състояние като заплаха за националната сигурност, доколкото изглежда, че преобладаващата част от терористичните атаки са насочени срещу европейските държави и нашия начин на живот. Говорим относително уверено за промяна в средата за сигурност, приемайки, че става въпрос за трайни и дълбоки трансформации, които нямат аналог през изминалите повече от седемдесет години. Големи групи от хора подкрепят налагането на все по-строги наказания срещу подбудителите, организаторите и изпълнителите на терористичните актове. Но докато определяме всичко това като заплаха за националната сигурност, често пропускаме, че всъщност представата за национална сигурност се гради върху основата на всекидневната сигурност на всеки отделен гражданин.

По различен начин, но в сходна степен, събитията в Ница и Мюнхен показаха, че съвременните европейски служби за сигурност не са подготвени да реагират срещу заплахи с мащаба на терористични актове, извършвани от единаци. Проблемът не е само в това, че тези атаки не можеха да бъдат предвидени и неутрализирани предварително, а и във факта, че и на двете места полицейските и специалните служби не успяха да реагират адекватно, да оценят и да неутрализират незабавно възникналата заплаха. Липсата на адекватна оценка на риска в Ница (довела до липсата на достатъчно полицейски сили, разполагащи с необходимите средства), както и свръх-мобилизацията, която изведе по улиците на Мюнхен повече от 1 500 служители в сферата на сигурността (по-голямата част от тях, след като нападателят вече се е самоубил) е по-обезпокоителен факт.

Своеобразният връх в терористичната активност, който бележи настоящата година, увеличава очакванията към държавата, специалните служби и дори армията за бързо, ефикасно и радикално противодействие на тероризма. В такива периоди радикалните призиви за въвеждане на военна повинност или за изграждане на някакви „народни опълчения“ започват да изглеждат като някакъв вид приемливо решение. Но всъщност са единствено и само израз на колективните ни страхове, които много бързо могат да се превърнат в източник на нова и не по-малка заплаха.

Нито една държава, с колкото и съвременните технологии и средства да разполага, не може да гарантира сигурност „отгоре-надолу“, ако всекидневният живот на хората генерира неприемливо високи равнища на риск. Това не е въпрос на пари, кадрови състав или технически средства. Когато говорим за това, че държавата не е готова да реагира, най-често имаме предвид високата степен на неопределеност и несигурност, в които се вписва собственият ни живот. Държавните структури могат и трябва да противодействат на заплахите, които надхвърлят мащаба на всекидневното живеене. Всичко останало е въпрос на наше собствено, постоянно усилие.

Законодателната основа на антитерористичната политика на европейските държави претърпя съществено обновление. В България предстои приемането на закона за противодействието на тероризма като законодателна основа за ефективно взаимодействие между различните институции в сферата на сигурността. Но общата превенция зависи от поведението на хората в техния всекидневен живот. Подготвяйки се за противодействие на целенасочени атаки, оставаме все така застрашително небрежни по отношение на всекидневните основания на собствената ни сигурност.

Усещането за сигурност е резултат от устойчиво и предвидимо функциониране на институциите, които организират съществуването ни. Ако само за момент забравим за терористичните заплахи и се върнем към природните бедствия и промишлените аварии (които в не по-малка степен заплашват човешкия живот), ще разберем, че общата превенция е в създаването на предвидима среда, в която можем да планираме действията и да постигаме целите си. Щетите от природните бедствия или промишлените аварии са много по-ниски, там където поведението на гражданите се основава на доверие към институциите и съзнателна отговорност към създаването на сигурност във всекидневието.

Българските граждани живеят в условия на непрекъснат риск, произтичащ от хаотичната и генерираща все повече агресия публична среда. Критично ниските нива на солидарност и готовност за съобразяване с другите усилват многократно рисковете и заплахите, свързани с различни аварии и катастрофи, включително и с терористични актове. Отказът от спазване на обикновени и дори очевидни правила превръща всекидневния живот в поле за непрекъснато и все по-агресивно противопоставяне. Това е истинският риск, който ограничава ефективността на институционалните усилия за създаване на капацитет за противодействие на заплахите и тероризма.

Анализът на атентата в Сарафово показва, че до голяма степен самите жертви са успели да неутрализират предварителния замисъл на нападателите. Възпитаваната в разстояние на десетилетия култура на сигурност е накарала част от пътниците да реагират на непознатия човек, поставящ раницата си в багажното отделение на автобуса. Това е спасило живота на много хора, въпреки че взривното устройство е било задействано дистанционно. В този случай не е ставало въпрос за действия на специални служби, а за готовността на самите хора да реагират срещу заплахите и да търсят съвместно решение за неутрализирането им.

В условия на несигурност всеки конкретен инцидент може да излезе извън контрол и да се превърне в заплаха за живота, здравето и имуществото на много хора. Натрупаната агресия във всекидневните отношения е резултат от непрекъснато оспорване на правилата заради недоверието в онези, които ги определят. В тази изкривена реалност правото на силния изглежда непреодолимо, точно така, както и недоверието във върховенството на закона.

Всекидневният ни живот е застрашен от много по-банални неща, отколкото от тероризма. Продължаваме да губим човешки живот при най-малките климатични аномалии или просто в несекващата „война по пътищата“. Колкото по-слаба е солидарността и готовността за взаимодействие, колкото по-изолирани и несигурни се чувстват отделните хора, толкова по-бърз е процесът на радикализация сред онези, които възприемат се себе си като живеещи „на ръба“, като маргинални групи и общности, които на свой ред много бързо могат да превърнат тази своя позиция в оправдание за радикални действия.

Изграждането на ефективно противодействие срещу заплахите, свързани с радикализма и тероризма, преминава през цялостно и трайно подреждане на отношенията между гражданите и институциите, включително и онези, които са призвани да гарантират тяхната сигурност. Това е полето, на което може да бъде изгубена или спечелена битката срещу терора. Липсата на обществено доверие към институциите; дефицитът на гражданска компетентност и отговорност; липсата на солидарност и готовност за взаимодействие, съчетани с агресивния егоизъм, образуват онази амалгама, върху която проектирането на едно терористично нападение изглежда все по-лесно.

Тактиката на „страх и празнословие“, която се съдържа в претенцията за глобална, европейска или регионална доминация, дава изненадващо бързи резултати именно там, където социалната сплотеност на обществото е поставена под въпрос. Докато не се опитаме да потърсим решения на този проблем, протоколите и плановете за действие на службите никога няма да бъдат достатъчни, за да възпрат или неутрализират нарастващите атаки срещу всекидневната сигурност на нашия живот.