Аксиния: разказ от Здравка Евтимова

Тя е от мрамор, не се отмества от думата си, не се накляна според вятъра, а вятърът се отмества да й направи път. Това е майката на моя баща, Аксиния. Преди да си събере багажа и да отиде на печалба в Испания, майка ми отишла при Аксиния.

- Това е дете на Никифор – заявила мама, а баба ми й отвърнала:

- Синът ми няма дете. Не ми е казвал такова нещо.

- Аз ти казвам – отрязала мама. Тя е такава – с думи те разсича и щом я видят по улицата, хората предварително тичат до тях да си вземат риванол. – Оставям ти дребното да го гледаш. Ще ти платя.

- Няма да го гледам - прекъснала я Аксиния. Тя също е майсторка на резитбата с думи, омесени от ръжда и киселина. Луничавите жени в тоя широк на глупост квартал Калкас освен да режат, варят и къкрят отвари. Не за смърт, защото смъртта си знае сметките и съвсем не бива квачка от Калкас да й се бърка в делата.

Жена луничава, особено ако се казва Аксиния, прави извлек за мъка – сипваш на някого, засвяткал се да пие ракия, половин капка от мъката в извлека. На сутринта нещастникът вие, същинска сирена, и всичко го боли. „Ако пък тръгнеш да надигаш и не дай си Боже, вдигнеш пестник насреща да ме удариш, утре ще се събудиш умрял,“ - казва му луничавата Аксиния и ѝ имат страха. Аз най-много.

- Няма да гледам това парцалче!– извикала Аксиния към мама, плюла в тревата и добавила: - Синът ми не хода с пропаднали свраки като тебе.

- Не ходи, но има дъщеря от пропаднала сврака като мене – уточнила мама. Тя, разказвали са ми, била бързорека и устата й побеждавала всички останали усти.

Аксиния е повече чук, отколкото жена. Видяла обаче, че с мама не се излиза на глава, избутала я извън къщата, отвъд прага и хлопнала вратата пред новородено (мен) и под носа на прясната родилка. Майка ми нито дума повече не отронила, зарязала пеленачето (мен) пред прага и дим да я няма.

Комшийките гледали – но били само три, къде ти комшийки по това време, те били на работа в София и това е обяснимо - живот тежък като градушка, всеки ден те бие, но не те убива – ако теб смаже, кого другиго ще блъска? Ти трябва да родиш друг човек, за да има кого да сплескат годините.

Обаче небето още не е родило градушка толкоз глупава, че да й стиска да се хвърли върху русата Аксиния.

Чугунената установила, че парцалчето лежи и блее по-жално от яре на прага й. Че е проклета, проклета е русата. Ако не си проклет, как ще оцелееш в тоя размирен край? Тук всеки се огъва на север и юг, за да ти продаде праха, дето ти самата си изсмукала от пода с твоята прахосмукачка.

- Нено! – викнала Аксиния, но мама или се хвърлила в първия рейс за София, или в маршрутката за Радомир, а пеленачето продължавало да лежи и да зее от земята.

В Калкас имало една комшийка, Даряна, висока жена, която се прочула, че коси два декара двор по-равно от мъжете. Та тя имала бебе кърмаче Панталейчо.

Аксения ме взела, огледала ме. Посиняло в мутричката бебе, не разбрала дори момче ли е момиче ли. Момиче било. Разгънала одеялцето и установила, че освен момиче, съм и луничава – по гърба и по ръцете светели луничките ми. Луничавите в Пернишко особено ги ценят. Те са отровителки. Ако ашладисват дърво, то се хваща и ражда сто години. Ако луничавите искат да те окрадат, костите ще ти извадят и отмъкнат, без да усетиш.

Но най-опасно е, че сърцето ти вземат и докато не намериш луничава жена, дето ти е отнесла сърцето, ходиш като без глава, без очи и без нос. Без крака и без обувки ходиш и нея виждаш в маршрутката за Радомир. Виждаш в обелката от сандвича си. Ако пък луничавата ти сготви супа от сирене, тогава ще знаеш защо си се родил под това грозно слънце – да го гледаш пожара му, да го обичащ въпреки че те пържи и пърли, и превръща кръвта ти в пот. Без луничавата няма живот - това постната й супа от сирене.

Думата ми е за комшийката Даряна и нейното момченце Панталейчо – то е яко и два пъти по-яшно от мен, но на Даряна й оставала цял буркан с кърма. Аксиния ме носела на Даряна да ме кърми. Аз съм била слаботелесна като косъмче, но кърмата на Даряна била здрава, Аксиния стояла над главата на горката комшийка и я карала да изгълта цели тави марули, за да има мляко.

От деца си играем с Панталейчо, а като престанахме да сме деца, той се заплесна по една съученичка. Разбрах колко е лоша обичта и се усъмних, че луничавите са самотен народ.

- Обичта е хубава – скара ми се русокосата. – Разделяш се с някого, за да намериш друг. Затова си жена.

Но аз бях много глупаво момиче. Самотата е особено време – с хора си, а все едно хората ги ням. Значи няма от кого да се страхуваш. Защо си такова перде, обръщаше се Аксиния към мене.

- Не съм перде, самотна съм – обясних й.

- Глупачка!

Но съм луничава, мама също била като мен. Ако си жена и луничава край брега на Струма, като направиш нещо, то ще изтрае по-дълго от моста, издигнат преди триста години, от вятъра по-често ще се връща в града. Затова Аксиния вместо да ме занесе на кметицата Мария за осиновяване, или на полицая Петрачко, ме прибрала и ме писала с нейното име Аксиния. Тя е синеока и силна, аз съм с кафяви като есента очи и по-силна от есента. Баща ми скитал по света, но по едно време се върнал. Видял ме и предложил: „Мамо, ако искаш да я занеса на майката на Нена. Тя да бере гайлето на тази ревлива гайда.“

- Тя е луничаво дете и ми носи името! Аз ѝ го дадох, а съм стисната жена. Никому нищо не отпускам без сметка. Ситната Акса пък на никого. Аз ще го отчувам това сукалче. Не си ли чул - в къща, дето реве луничаво, до одеялото му живее радостта.

Такава е. Аксиния измисля глупости на търкалета и ги търкаля, докато им повярваш.

- Грабвай мотиката, момиче. Отиваме да копаем царевицата. Няма да ми казваш бабо – нареди ми тя. – Аз баба никога няма да стана. Дори да легна да мра, съм Аксиния, разбра ли. Аз не одъртявам.

- Добре, бабо – потвърдих аз.

Тя ме плесна по врата. Този ден не ми даде обяд.

- Всеки човек е отрова – каза ми. – Обаче като поемаш по мъничко от отровата, тя става лекарство. Важното е да вземаш по мъничко от човека, за да е лекарство.

- Разбрах, бабо.

Още един около врата. Само хляб за вечеря.

Баща ми ту се мяркал в Перник за кратко, ту потъвал. В Англия го духал вятърът, в Испания и кой знае по какви пътища го търкалял животът – толкова тесни, че дори географската карта се срамувала от тях. Като се връщаше у дома, ми донасяше все някаква евтина плюшена играчка. Баба се заканваше да ги изхвърли всичките, но аз не давах и ги трупах върху леглото си.

– От тате са – напомнях й.

- Не сме сигурни, че е твой тате – отряза тя и още през януари изгори в печката едно по едно мечетата, еленчетата и мишките от плюш. Но аз не плаках – играчките ставаха пушек и ходеха със зимата по целия свят. При това Аксиния мразеше някой да й циври и ако това се случеше, му даваше само хляб на вечеря.

- Разбрах, бабо – казах. - Но ти не разбираш. Тате е.

- Не съм ти баба. Аз съм Аксиния – отсече тя и тя ме остави без пържени картофи на вечеря.

Луничавите са особен народ, ако се съди по мене. Например седя с хора, но ме няма там. Беше началото на юни – в началото на юни стават все такива неща, че луничките се отчайват и искат да избягат от кожата ми. В първата събота на лятото валя дъжд като река. Но аз обичам дъжда, той ми е брат и сестра. Излизам в гората да не ме подиграват комшийките и щом вали, тичам и хвърча. Мокра съм и знам, че капките стават лунички, а луничките - дъжд. Аз се превръщам в парче небе и искам да стъпя на земята.

Така се появили хорага. Небето е слязло в Перник, пораснали му крака и се родил първият човек. Значи човекът е повече небе, затова няма край - нито добрината му, нито злината му, нито луничките му. Нито хубавото в очите и ножът в ръцете му. По едно време слънцето се уморило. Спуснал се залез, от земята поникнали дървета, домати и чушки. Облаците се събрали да си отпочинат и да родят водни капки. Така, че дори да е лош човекът и злобен да е, и самотен, все някога ще тича под дъжд и ще разбере, че е парче небе.

Този ден аз разбрах, че съм небе. Една луничава жена с черна коса и хубаво лице, каквито са повечето съседки по нашата улица, дойде и викна:

- Аксиния, идвам за дъщеря си.

Аксиния, която не ми беше баба, изфуча:

- Дотътри се, значи. Добре. Трябва да платиш. Колко време я гледах – остави ми я парцалче, стана момиче.

- Ще платя – каза жената. Беше висока, с кафяви очи като есента, точно когато започва студът.

- Водила съм сметка – каза Аксиния. – Ще платиш много. - Беше висока и руса. Въобще не побеляваше, напротив - косата й а ставаше още по-жълта от боята, която й купувах от супера. Стоеше й хубаво. На Аксиния всичко стоеше хубаво. Дрехите от втората употреба, новите дрехи и чантите, които й подаряваха приятелки и врагове за силните й отвари, които вареше и бъркаше.

Дереше до кост и отвъд кост дереше Аксиния. Но да накараш побойник да се свие като гъсеница от болка – за това си струваше да се бръкнеш. Излизаш напред, главата ти вдигната като знамето пред кметството и казваш – „А си ме ударил, а утре си се събудил умрял, човече“. Лесно е да извикаш това в ухото на побойника, омотан като кълбо сезал от болка.

- Да видя колко ще дадеш, Нено – каза равно Аксиния, още по-руса в началото на юни. В събота русите не остаряват, подмладяват се, особено Аксиния.

- Толкова - каза жената и извади тесте пари – в евро.

Сините очи на Аксиния станаха лилави. Тя много обича да гледа Евро.

- Аз не само я отчувах. Водих я на училище. Аз я изучих. Може да вари извлек за болка. Може да седи с двайсет човека и все едно никой няма край нея. Накарах я да не се плаши от самота. Това струва скъпо. Комшийчето Панайот я захвърли заради друга, но тя не трепна.

- Кръстила си я Аксиния – каза жената. – Дала си името си.

- Име не се дава, то се заслужава. Моето име струва скъпо и за него отделно трябва да ми платиш.

- Хубаво - подхвърли жената и измъкна още едно тесте. Гъсто и плътно тесте, от левове този път.

Аксиния с цялата си боядисана коса и със сините, полалавели вече очи, литна към парите. Грабна ги и ми нареди:

- Заминавай при майка си. Добре, че Неда най-после се довлече. Отдавна ми омръзна от тебе.

- Тръгваме, Акси – каза висота жена, която виждах за втори път. Веднъж беше дошла, когато щях да умра от пневмония в Пернишката болница, но доктор Бонева ме отърва. – Хайде, моето момиче – подкани ме тъмнокосата. - Имам пари. Ще работиш в ресторанта ми. Ще учиш в Мадрид.

- Тя не е да я затваряш в ресторант. Луничките не стоят в затвор. Тях ги вика тревата, отровата и лека в нея – заговори Аксиния.

- Край!– нареди високата жена. – Платих ти. Хайде, Акси.

- Дрехите ми … -измърморих аз.

- Никакви дрехи. Отиваме в най-скъпия магазин.

Тъмнооката, тънка като луната жена ме хвана за ръка. Тръгнах. Тук беше съседната къща на Даряна, която ме откърмила. Тука живееше единственото момче - то ме беше зарязало и ме научи, че раздялата е отключена врата към друг човек. Тука беше училище „Елин Пелин“ и госпожа Вучкова - тя ме беше научила колко е хубаво да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне. Но яз нямах баща, ако не се броят плюшените играчки, които изгорихме в печката през януари. Тук беше Струма, но всъщност Струма е навсякъде, защото човек я носи със себе си.

- Хайде - подкани ме тъмнооката жена. Беше по-висока от мене. По-светла, но линучава.

Тръгнахме. Вървях. Гледах надолу, към обувките си. Не исках да си отивам от този къща, от тази улица - повече дупки, отколкото асфалт. Тука чаках дъжда и ставах небе. Тук Аксиния ме научи да правя извлек за болка.
Изведнъж… Какво глупаво нещо – русата Аксиния се втурна към мене. Сините й очи от камък. В тях не живееха сълзи. Тя ме сграбчи. Притисна ме към кокалите си. Аз я прегърнах.

- Ти си ми пеленачето! – прошепна тя. - Ти си извлек срещу всичко.

После двете тестета пари – едното с евро, от което очите й бяха станали лилави, и онова с левовете - се изсипаха на улицата в дупките от асфалт.

- Нено – каза Аксиния. – Вземи си парите.

Хубава беше старата Аксиния. Баба ми.

Хубава беше.

Човек не може да изгуби луничаво момиче.

Човек не може да си тръгне от русата Аксиния, която не остарява.