Ако трябва да питаш

От стр. 5

Работата е там, че връх Самодива се извисява върху планински масив в северната част на планетата Венера. Мелъри сигурно би казал: „Няма проблем – ще го изкачим, щом го има!“. Но поне засега междупланетният алпинизъм ще трябва да почака.

Катеренето на Самодива би било пъклен кошмар. Мислил съм по въпроса (не ме питайте защо) – това място е джакузито на Сатаната. Понеже атмосферата е деветдесет и шест процента въглероден двуокис, тя действа като капан за топлината – температурата в подножието на планината е около четиристотин и петдесет градуса – горе-долу колкото в модерна домакинска фурна. Налягането е деветдесет пъти по-високо от земното, така че, докато строите базовия лагер, ще имате усещането, че се движите на дъното на огромно езеро от пилешки бульон. Особено неприятни са гъстите като пюре облаци от сяра, от които, естествено, не вали дъжд, а сярна киселина. Докато сте в подножието, тя няма да е проблем, защото ще се изпарява от жегата, но колкото по-високо се изкачвате по билото на Самодива към облаците, толкова повече разяждащи капчици ще бомбардират алпинистките ви скафандри.

Защо ви занимавам с това ли? Защото наскоро сънувах Иван! Нямаше я инвалидната количка, а той самият беше изправен, силен и много, много висок – поне два метра. Някак си знаех, че сме на един от врящите склонове на Самодива, въпреки че нямахме нито скафандри, нито кислородни маски. Иван беше напълно екипиран, но по-скоро като за Мальовица. Карабинери, въжета, самохвати, куки и т.н. Приличаше си на планинар, не на планетар и по никакъв начин не изглеждаше притеснен от това, че се намираме на място, което би трябвало да ни превърне във въглени в рамките на няколко минути. „Хайде бе, човеко – каза ми, – бая път ни чака нагоре! Нали знаеш, че няма начин да няма начин!“

Такъв е Иван! Повярвайте ми – ако го опознаете достатъчно, рано или късно ще стане от стола, за да нахълта с уверена крачка в сънищата ви. Дори и да са на Венера!

В онзи злощастен първи август преди толкова години, вместо да се отчае, Иван погледна съдбата право в очите и взе решение да даде името си на добрината, силата, мечтата и надеждата, защото той е от онези редки хора, които винаги са искали да ни покажат, че има нещо, което ни убива далеч по-мъчително от височинната болест, и истинската зона на смъртта е животът без върхове. Тази история кръсти една величествена планина с името Иван Тодоров Кожухаров. Име, достойно за най-високия връх. Станете... протегнете ръка... докоснете се до него и когато тръгнете отново по голямата улица в големия град или където и да е, ще видите как всичко ще бъде някак хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и особен начин... някак тъжно.

Как да си обясним съществуването на хора като Иван? Как да разберем тяхната притегателност, обаяние и тиха мощ? Как така, без дори да ходят, продължават да крачат напред и нагоре и някак си успяват да пръскат светлина за всички ни по мрачното стълбище? Нямам представа – нали знаете, някои представи е хубаво да ги нямаме. Има обаче някой, който може поне да ни помогне да надникнем в тяхната тайна – една добре позната, гениална тризначка на име Елизабет, родена преди точно деветдесет години в живописната Швейцария. И въпреки че успя да прескочи нейните прочути пет фази на скръбта, Иван никога няма да може да избегне своята голяма и хубава истина, която ще живее завинаги в тези нейни прелестни думи:

„Всеки човек е като стъклопис. Когато е облян от слънцето, той свети ярко и проблясва, но истинската му красота се разкрива тогава, когато го погълне мракът и светлината започне да струи отвътре.“

Такава би трябвало да е историята на Иван, но това, разбира се, не е истина. Тя продължава. Пристигат нови върхове. Чакат го нови предизвикателства. Търсене на нови невъзможности. Но има и хора, които биха попитали: „Защо? Защо се катери? Защo рискува отново и отново? Какво повече иска? Защо, по дяволите, са му нужни още по-стръмни планини?“.

Хората обичат да задават невъзможни въпроси. Аз не мога да им отговоря. Това може да направи само Майлс Дейвис. При това – със същия отговор, който е дал преди толкова години на въпроса какво е джаз:

„Ако трябва да питаш, никога няма да разбереш.“

------

Други откъси от сборника можете да прочетете на сайта на ОП РЧР