Ако трябва да питаш

От стр. 4

Планината е безпристрастен рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не прави сделки и всеки алпинист знае идеално, че цената на риска винаги ще бъде точно толкова голяма, колкото струва животът му. Човек е устроен така, че да се стреми към върховете... и към прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са красива мечта, старинен блян и осмислящо предизвикателство – единствена по рода си възможност да се изкачиш много високо в себе си. Ако ги нямаше хората, които се стремят към най-опасните маршрути, едва ли щяхме да постигнем каквото и да е като цивилизация.

А самото катерене... неговият процес е толкова освободен от условности, егоизъм и предразсъдъци! Той е и медитация, и колективно усилие, и импровизация, и подготовка, и безмълвен синхрон, и разговор с природата, и приятелство, и блажена самота, и отговорност, и всепоглъщаща свобода. В най-чистия си вид катеренето е... джаз.

Опитните планинари често говорят за особено състояние по време на качване, което не могат да опишат с думи... нещо, което пристига от само себе си – момент на абсолютна концентрация и освобождаване. Усещане за хармонично съществуване отвъд черупката на тялото – някаква древна транскомуникация между планината и човека.

 Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на легендарния скален катерач Крис Шарма, който се опитва да опише това усещане по следния начин:

 „Причината да започна да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си… Да спра да повтарям: Аз! Аз! Аз! Водата е толкова могъща. Иска ми се да се науча да се движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкова повече ще я разбирам и толкова по-малко разстояние ще има между мен и нея. Ако това стане, катеренето нагоре ще бъде съвсем естествено, като преливаща река, която помита моста, без дори да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си фокусиран, когато изкачваш труден маршрут. Тези моменти са толкова непокварени; няма разделение между нещата и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш, защото всичко просто присъства. Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това да нямам умисли или очаквания, ми дава много простор на действие и ми отваря възможността да попадна вътре в момента, да катеря това, което ме вика, и просто да... тека.

Когато съм в това състояние, всичко идва от само себе си. Всяко мое движение прелива в следващото и накрая, когато пристигна на върха, сякаш се събуждам от сън… Катеренето е просто съществуване, начин да минаваш през времето, еволюция и растеж от един момент към следващия... Това е всичко.“

Крис Шарма

Какво е имал предвид Мелъри ли? Никога няма да узнаем със сигурност, но може би е искал да намекне, че човек трябва да стъпи на Еверест не просто защото го има, а защото изкачването му е условието, което сме си поставили, за да ни има нас самите.

И може би точно заради това в един хубав септемврийски ден на 2009 г. най-големият алпийски връх очакваше Иван и неговите четиридесет мечтатели. Монблан бе решил да им позволи да го убедят, че ги има.

„Изкачването на този връх не беше просто труден проект... Това беше невъзможен проект... лудост! – спомня си Иван. – Такова нещо не беше правено. Давахме си сметка, че за да имаме шанс, трябва да сме подготвени за всичко... Дори да съществуваше половин процент вероятност за някакво катастрофално събитие, ние трябваше да знаем как да реагираме.“

За щастие, това не се налага и след повече от четиридесет часа на изнурително, сложно и рисковано катерене групата стъпва на върха. Монблан – беловласият алпийски исполин, е изкачен от един голям българин, който за пореден път показа на света, че няма начин да няма начин.

Французите трудно се впечатляват от планинарски постижения. Но когато нашите алпинисти слизат в Шамони, те са посрещнати с цветя и почести. Оказва се, че целият град е следял с напрежение и възхищение всяка тяхна стъпка по пътя към върха.

Днес Иван е едно от най-известните български имена в Швейцария и вдъхновение за всеки човек, който се е срещал с историята му. И още много неща:

Алпинист. Баща. Син. Финансист. Организатор. Мотиватор. Приятел. Лектор. Магнит. Мечтател. Българин. Войвода… или просто Иван. Възхищавам се от него... и се гордея, че споделяме една и съща народност.

„Знаеш ли – не е нужно да изкачваш планината, за да изкачваш планината – казва вечно усмихнатият Иван, – върховете са навсякъде около нас. Едно преодоляно препятствие. Една добре свършена работа.
 
Един осъществен професионален проект. Едно изградено приятелство. Една навреме подадена ръка. Монбланите са много! Те са предизвикателствата в живота ни, които трябва да приемаме без страх. Това е идеята. Това е и посланието на нашата експедиция.“

В последно време си говоря често с Иван по телефона. Винаги е обогатяващо преживяване и никога не трае по-малко от час. Нарича ме „човеко“, а аз пък усещам безпогрешно телефонните му усмивки през всеки няколко думи. И ей така, без да се усетим, си говорим до безкрай за книгите, за живота, за смисъла, за България, за мимолетността на времето, за баща му... за планината. И въпреки че Тодор вече уж го няма, аз продължавам да се виждам с него... в мислите, думите и очите на неговия изумителен син.

Знаете ли, че има български връх, на който никога не е стъпвал човешки крак? Откакто научих за него, не ми излиза от главата. Казва се Самодива и не е труден в техническо отношение. Проблемът е в климатичните условия... и сярната киселина.

Следва на стр. 6