Ако трябва да питаш

От стр. 3

Десет месеца след инцидента на Пти Дрю Иван напуска болницата. Отне му по-малко от година, за да докаже на лекарите, че болничната обстановка, на която го бяха обрекли, ще трябва да си обстановничи без него. Въпреки финансовата помощ обаче имаше дългове. Беше време да ги изплати. Да разчита отново на себе си. Както той би казал: беше време да върви напред! И той тръгва! И то как!

Възстановяването му трябва да продължи още няколко години, но междувременно той научава четири езика. Следва информатика. Става програмист. Завършва финанси. Получава дипломата си лично от министъра на икономиката на Швейцария. Започва работа в престижна банка, където е ценен заради професионализма, способностите, колегиалността и интелекта си. И никога, никога не забравя България. Вече двайсет и шест години живее в красивата Женева, в специално оборудван за нуждите му апартамент, но всяка година се прибира в Родината си. По възможност повече от веднъж.

Сред многото му качества е способността му да обединява хората. В епохата на индивидуализъм да ги накара да повярват в нещо общо и стойностно и да го преследват заедно. Ако искаше, можеше да бъде брилянтен политик. Иван е роден водач – алфа мъж, чийто заразителен ентусиазъм е неустоим. Създава организация „Войводите“, която всяка година събира над двеста българи, живеещи в Швейцария, за отпразнуване на нашия Гергьовден на Женевското езеро. „За нас тези събирания са като глътки български въздух – казва Иван. – Много е важно човек да не забравя откъде идва и да държи на народността си.“

През последните двайсет години Иван не се е спирал – пътува, държи речи, работи, вдъхновява и най-интересното... започва отново да катери планините! Защото, виждате ли, явно трябвало да се върви не само напред, но и нагоре. И така – Мальовица, Вихрен, Мусала… „Няма начин!“ – ще кажете. „Няма начин да няма начин!“ – ще каже Иван. Нали помните думите на баща му: „И вие, и аз, и Иван сме чеда на планината. Без нея боли... Боли ето тук“.

Ясно е къде бие сърцето на Иван – планината е от особено значение за него; той никога не я е забравял, никога не я е упреквал и винаги е знаел, че някой ден ще се върне при нея. Затова организира експедициите, решава проблемите, събира екипите, набира средствата. Връх след връх, предизвикателство след предизвикателство. Качванията стават в група, естествено, като Иван катери в специално приспособена за него шейна, теглена от колегите му алпинисти. През 2009 г. се заема с най-амбициозния си проект – изкачването на Монблан. Да, този Монблан! Най-високият връх в Алпите. 4810 метра! Там, където всяка година загиват повече хора, отколкото на който и да било друг връх в Европа.

И сега той искаше да стъпи на него. Един непрекъснато движещ се обездвижен човек заедно с още четиридесет железни мечтатели.

Посланиците на България в страната на невъзможното. Това щеше да е първата подобна експедиция в богатата история на гордата планина. Начинание толкова сложно и безпрецедентно, че групата трябваше буквално да изобрети неговата логистика. Наричат го „Споделени върхове“. Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж Мелъри. Когато бил запитан от журналист на „Ню Йорк Таймс“ защо всъщност иска да изкачи Еверест, той отговорил простичко само с три думи, които днес са станали легендарни: „Защото го има!“.

Какво ли е имал предвид лаконичният британец? Органичният живот е невъзможен на места като Еверест. Всъщност ние започваме да умираме много бързо на височина от над осем хиляди метра. Тя е позната като „Зоната на смъртта“. Ниското атмосферно налягане лишава белите дробове и мозъка от кислород. Тъканите ни буквално започват да се разпадат. Течност изтича от разрушените кръвоносни съдове и наводнява алвеолите. Алпинистите не могат да си поемат дъх и започват да храчат розова слуз. Но белодробният оток е само началото. Въздухът е толкова разреден, че липсата на кислород предизвиква натрупване на течност в мозъка, което предизвиква жестоко налягане в черепната кутия. Катерачите изпитват ужасяващо главоболие, изтощение и халюцинации, последвани от кома и смърт. Казват, че в „Зоната на смъртта“ милиони мозъчни клетки умират за броени минути.

Мелъри изчезва в обятията на Еверест по време на четвъртата си, обречена експедиция през 1924 г. Замръзналото му тяло бе открито през 1999 г. – цели седемдесет и пет години след неговата смърт.

И въпреки това, ако беше жив днес, сигурно пак щеше да се отправи към върха... защото го има.

Следва на стр. 5