Ако трябва да питаш

От стр. 2

През 1926 г. в Цюрих – само на около двеста и трийсет километра от женевската болница на Иван, в дома на скромното семейство Кюблер се родили тризначки: Ерика, Елизабет и Ева. Щастливите родители очаквали от трите момичета да израснат под зоркото попечителство на строгите швейцарски ценности и един ден да поемат традиционните функции на трудолюбиви и послушни домакини. Елизабет обаче имала съвсем различни намерения. Тя виждала друг път... неин собствен! Чувала неустоимия зов на своето призвание и знаела, че няма да може да му се  противопостави.

Днес Елизабет Кюблер-Рос се смята за един от  най-значимите психиатри в историята – човек с общопризнато  влияние, простиращо се далеч отвъд ограниченията на  медицинската професия. Нейни са прочутите пет степени на  скръбта. Помогнали са на много хора да разберат себе си,  заставайки пред бездната на неумолима трагедия. Според модела на Елизабет всеки човек, сполетян от голямо нещастие,  трябва да  мине през няколко фази, преди да постигне  споразумение с неизбежното. Чак тогава ще може да намери  необходимата  увереност, за да направи следващата крачка. Пет  фази... Те са толкова важни... толкова човешки. Чували сте ги: отрицание, гняв, спазаряване, депресия и най-накрая приемане.

Иван ги прескача. Всичките! Стисва здраво зъби и хваща  директно за шията последната фаза. Подобен скок е толкова  рядък, че той е по-скоро явление, отколкото събитие. Степените на Кюблер-Рос отдавна са канон в психологията. Иван обаче просто приема ситуацията такава, каквато е, и подхожда към нея като към планинарски проблем – нещо, което трябва да бъде решено по най-рационалния възможен начин с всички налични средства. Подходящ маршрут, упорита подготовка, адекватно оборудване, планиране и сила... много сила!

Във филма „Кота 42“ Иван си припомня първите месеци в болницата: „След мен вървяха едни медицински сестри и ми говореха, че трябвало да минавам през някакви степени. Нямах време за такива неща. Каквото е станало, вече бе станало. Аз трябваше да вървя напред!“.

„Да вървя напред!“ – това е втората му любима фраза. Първата е: „Няма начин да няма начин!“. Още не съм го видял да изрече тези думи, без на лицето му да грейне единствена по рода си усмивка. Трябва... трябва някак си да є се издаде патент на тази усмивка.

„Не че не ми беше тежко – каза ми Иван. – Такова нещо, като се случи... не може да се опише. Ужасно тежко ми беше. Но не съм се депресирал. Трябваше да поема по новия път. Да вървя напред!“

Иван пренебрегнал степените на Кюблер-Рос по толкова категоричен начин, че фазата „депресия“ навярно е изпаднала в депресия.

Сметките от операцията и възстановяването в болницата обаче са смазващи. И кой, мислите, се притичва на помощ? Вие! България! Кой друг? Има хора, които в момента четат тези редове, на чиято благотворителност Иван дължи много. Хора, повечето от които дори не са го познавали тогава. За инцидента се пише по медиите. Правят се банкови сметки. Събират се пари. И в немотията и мрака на 1990 г. много наши сънародници му подават ръка. България, за която Иван бе готов на всичко, отговори на обичта му с обич. „Тези хора, които направиха дарения за моето лечение, ми спасиха живота за втори път. Ще им бъда задължен завинаги.“

Следва на стр. 4