OffNews.bg

Ако трябва да питаш

От стр. 1

Така започна едно приятелство, което мисля, че ще свърши само тогава, когато и двамата свършим.

Искате ли да се върнем назад в тази история – към осемдесетте години? Когато момичетата все още въздишаха недалновидно по Джордж Майкъл, стената в Берлин едва бе започнала да се рони, токът ни спираше на всеки два часа, купувахме си хляб с купони, ресторант „Лясковска среща“ бе едно от шепата заведения в София, а Иван бе сред най-перспективните алпинисти в националния отбор на България.

Казват, че притежавал ювелирна техника, животинска мускулна сила и нечовешки аеробен капацитет. Всичко това, съчетано с интелектуалния подход към всеки проблем и маниакалната му всеотдайност в подготовката, се смятало за гаранция за епохални бъдещи успехи във височинния алпинизъм. Самият той ми каза, че му е трудно да опише тренировките си: подготвял е всяко мускулно влакно, психиката си, стратегическото мислене, дори метаболизма си.

За него започва да се говори. Изкачванията му стават все по-впечатляващи, все по-трудни в техническо отношение. След поредица успешни експедиции идва ред на Чангабанг – един от най-коварните, непредвидими и смъртоносни хималайски върхове. Но за подобна авантюра се искат доста средства. Екипът решава да направи три амбициозни изкачвания в Алпите, за да привлече вниманието на големите корпоративни спонсори.

По това време Иван е студент в Икономическия институт в София, на 25 години, със съпруга и бебе. Когато пристига във Франция с влак, има в джоба си двайсет и осем долара, а групата е натоварила двеста килограма храна. На първи август 1990 г. Иван тръгва заедно с екипа на изкачване по западната стена на Пти Дрю. Всичко изглежда рутинно, времето е идеално, изкачването се развива по план. Но всеки алпинист знае, че единственото напълно предвидимо нещо в планината е нейната непредвидимост.

Без никакво предупреждение, някъде високо над Иван огромният скален епидермис на Пти Дрю се разпада с чудовищен грохот и върху катерачите се изсипват канари с размер на канапета. Eкипът се озовава под най-големия каменопад в историята на планината. Под скалите загива испански катерач. Двама чехи са в тежко състояние. Иван прави опит да се прилепи плътно до стената, но с огромната си раница се оказва прекалено голяма мишена за озверялото свлачище. „Усетих само първите няколко удара… особено единия, който се стовари жестоко върху рамото ми! – спомня си Иван. – Големия удар, този, който промени живота ми, не го помня. Само мрак.“

Едното от въжетата му е разкъсано и погълнато от лакомите канари. Пометен от каменната лавина, Иван увисва в безсъзнание над бездната. Животът му се крепи върху стенещите влакна на по-тънкото второ въже. За щастие, до него успява да се добере хеликоптер на планинските служби, който го транспортира мълниеносно в женевска болница за животоспасяващa операция. Първото нещо, което попитал, когато се свестил, било: „Какво стана с другите? Оживяха ли?“. И побеснял, защото лекарите го били завързали за леглото. „Не сме те връзвали“ – отговорили му. Иван просто не усещал тялото си от раменете надолу. Фрактурите в петия и шестия шиен прешлен били толкова масивни, че диагнозата прозвучала като присъда. Очаквало се да остане прикован на легло завинаги. Парализиран и вечно зависим. Щял да живее от тук нататък обездвижен и винаги в болнична обстановка. „Ще видим!“ – казал Иван. Озадачени, лекарите отишли при баща му: „Какво иска да види? Ние сме лекари – знаем всичко“. „Знаете всичко – отговорил им Тодор, – но не знаете Иван!“

Постепенно, след месеци на физиотерапия и мъчително лечение, против прогнозите и с нечовешки усилия
алпинистът възвръща движението в раменете и лактите си. Научава се да пази равновесие седнал и да се движи самостоятелно в инвалидна количка. Ясно било, че няма да стане от стола и да проходи, но това като че ли само го амбицирало. Не искал всеки ден бъдещето да идва при него по един и същи начин – предсказуемо, безлично и потискащо. Искал той да отиде при него. Да не го оставя да заспива. Да му досажда непрекъснато. Да го стряска, изненадва и предизвиква… пък ако ще да е в инвалидна количка. Едно било ясно – неговото бъдеще нямало да мързелува... и да се предава.

Напредъкът на Иван карал лекарите да клатят невярващо глави, но това, което ги изумило най-много, била психиката му. Какъв е този човек? Защо все се смее, шегува и усмихва? Защо не разпознава своите черти в лицето на трагедията? Защо няма и следа от отчаяние в тези големи зелени очи? Защо е все някак светло около него?

Следва на стр. 3