Ако духът на времето те е надухал и е схванал врата ти

В Народния театър се провря политиката. С цялата си разделителна способност. Вече ПР-оделът на театъра общува само с избраници. Ако не сте между тях, не си правете труда. Годината и половина, която прекарахме по площадите не е забравена. Висяхме, за да… получим кадър на ДПС в управлението на Народния. В миналото ДПС ни е научило на какво ли не. Сега ще ни научи и на театър… Загубихме и театър „Азарян“. Преименуваха го Зала 2 „Азарян“. Театрали треперят дали ще могат да покрият по-високия нов наем. Дали сцената въобще ще остане отворена за театър. Наскоро „Демони“ на Крис Шарков трябваше да се играе там, но наемодателят постави условие: без парно… Все весели щрихи от театралното ежедневие.

А - и още нещо! Пазарният принцип в театъра… Всъщност не ми се говори за това. Този текст е замислен позитивно. Защо да отегчавам с недомислици. Ако все пак окончателно решим да превърнем и театъра в търговия, остава само… Българската православна църква. Правим и от нея акционерно дружество и неолибералното ни развитие е перфектно. Исус дано прояви разбиране. Ако БПЦ наистина стане акционерно дружество, опитен партиен ПР и там би бил незаменим. (Пепел ми на езика! Боже помилуй!...)

Има обаче човеци, които още се колебаят да влязат в крачка с комерсиалното настояще. Например театрални творци, на които професията е потребност. Нито пазарният принцип, нито всеотдайната бюрокрация успяха да ги откажат да правят театър според заръките на първосъздателите. На древните гърци. А те са ясни: театърът е сакрален ритуал. Дионисиева сбирка за споделено осмисляне и овладяване на живота. Да, днешният рядко прилича на това… Напук на древните обаче театър в настоящето колкото щеш. Винаги с нас. Винаги около нас. Образ, цвят и звук, режежисирани от самата мъдрост, от сутрин до вечер наставляват. Учат, че животът е прегледна, лесна работа. Стига да следваш… законите му. Да си наясно с … Тук човекът от рекламата намига. А Орлин Горанов вероятно знае отговора. Учат, че умът е създаден да се разведрява. Не да се затормозява… Всъщност за какво бил нужен тежкотоварен театър…? Имало телевизор! Имало интернет! И двете знаели всичко за живота. С подробности... Боже помилуй! Немаршируващите в строя на модерния комерсиализъм нямат нищо против да не са част от всичко това. Търсят свободни пространства. Скривалища. Места за среща със себеподобни, които духът на времето така е надухал, че им се е схванал вратът…

I Am Studio сякаш се старае да бъде едно такова пространство. Бившето фотографско ателие на най-театралната улица в държавата – „Раковска“, е на път да стане явка за непретопени театрали. Това обаче не означава, че тук са се барикадирали сектанти без допир с реалността. Напротив. Наложени режисьори като Стоян Радев и Касиел Ноа Ашер, но и по-млади, но вече познати, като Ана Батева, Неда Соколовска и Бойко Илиев формират независимата театрална територия. Особено, ако се окаже че наемът в Зала 2 „Азарян“ отново е непосилен… Тук нерядко се честват премиери на пиеси, които мъдрата администрация е отредила да не видят бял свят.

Да гледаш театър в I Am Studio вместо в някой от познатите театри по протежението на Раковска има свой чар. Тук всичко мирише на ентусиазъм. На ъндърграунд. Ако от някъде случайно лъхне на мухъл, то не е административен. Вероятно парите не са стигнали... В неголямата зала имате усещане близко до собствения хол. Имате и усещане, че сте въвлечени в действието на пиесата. Изхождайки от стандартния инвентар на всеки театър, виждате, колко много технически чудеса липсват – машина за мъгла е единствен аксесоар. Този театър живее от актьорско вдъхновение. И … доброволчески труд. Най-вече той крепи I Am Studio. Когато видиш управителя Камелия Хатиб да подготвя представление с шестмесечно бебе в носилка на гърдите си, разбираш, що е доброволчество.

Това че тук много от дейностите се импровизират, не значи, че театърът няма амбиции. Неотдавна обяви премиера на „Приказка за мъртвата царкиня“. За втори път Ана Батева представя пред българска публика пиеса на руския драматург Николай Коляда. В модерния театър Коляда е световна величина. А от него има какво да се научи за живота. Този път за място на действието избира порутен, провинциален приют за животни. Служи му сякаш, за да намекне, че под капака на днешната изтънчена цивилизация като нищо се натъкваш на … зверилник. Там дълбоко в тъмното - в моторното отделение... Приютът е забравен от света и Бога битиен остров, на който като Робинзон Крузо е изхвърлена – или захвърлена? – от живота младата Рима. Рима е успяла да се спаси там, само защото никой не би се наел да върши мръсната работа, за която е наета. Нито пък наравно с приютените да живее като животно, както ѝ се налага. Изчерпи ли се мястото за настаняване на бездомни, Рима слага кабел „+“ на врата и кабел „–“ на гърба на новопостъпилото животно. Пуска ток. Избавя от мъки. В мъртвороденото си съществуване сякаш и тя по рождение носи кабел „+“ на врата и кабел „–“ на гърба в постоянен страх, че някой, някъде ще пусне тока. Вече е уморена от агонията. Алкохолът е единствено бягство. Коляда припомня, че светът се населява и от хора без шансове. Без надежди да преживеят каквото и да било добро. Мъртъвци по рождение. А това каква точно цивилизация е…? Така руският драматург започва разсъждението си за долу и горе в социалната стълбица. На бедстващата Рима противопоставя заможния банкер Максим. Става ясно, че и безнадеждните като Рима имат мисия в света. И най-важното: че съвсем не е ясно кой, кога и колко безнадежден е…

Трите опорните точки, върху които Коляда закрепва сюжета са: зверилникът, като арена на действието и антиподите Рима - Максим. С течение на действието правим неочаквано откритие. Привидно несъпоставимият с Рима Максим вътрешно е не по-малко наранен от живота от самата Рима. Социалният контраст в случая се оказва нещо на повърхността, подробност. А отдолу, в душите и на двамата гризе тъмнина. Двама толкова различни се оказват вътрешно толкова еднакво мизерни. Този съдбовен триъгълник микропроекция на голямото битие ли е? А може ли безнадеждността на Рима да е причинена от такива като Максим, които са едновременно нараняващи и наранени? Той в триъгълника метафора за дебелашкото зло ли е, затискащо всичко живо под себе си? Сякаш това загатва Коляда, състрадавайки го не по-малко от Рима. При първата им среща, дошъл да си вземе куче за вилата, Максим очаквано се гаври с Рима. Безпомощното, оскотяло момиче е толкова под нивото на банкера, че на Максим всякакъв допир с него му е немислим. А тя вече се готви да си иде. Да напусне света и неговите мъки. Ненавършила 30, е загубила последни илюзии. Вътрешно се е сбогувала. Жива я държи една последна мечта. Иска за финала така да подготви всичко, че в смъртта си да изглежда специална - като мъртвата царкиня от приказката на Пушкин. По липса на друг, моли Максим да ѝ изпълни последно желание. Да я люби преди ритуалното самоубийство. Иска преди тръгване да усети плътска любов. Максим по логиката на социалния си статус брутално я отхвърля.

Съдбата обаче е непредсказуема. Преобръща понякога всичко наопаки. Подготвила е нова среща между Рима и Максим. Този път Максим е този, който търси спасение. Търси и прошка. От Рима… Търси изход от лицемерието на своята среда, което споделя, че го задушава. В средата си дори не намира на кого да сподели. От хора с неговия социален статус не очаква нито да бъде разбран, нито да получи помощ. Жертва на зло ли е станал Максим, което съзнателно или несъзнателно сам е подпомогнал? Около мен, казва той на Рима, има само неистински хора. А аз усещам и знам, че някъде на този свят има истински. И от сега нататък ще ме крепи надеждата да ги срещна. Мъртвородената Рима ли е истински човек? Затова ли на нея е избрал да се изповяда?

След спектакъла помолих Ана Батева и Камелия Хатиб за кратък разговор. Ана Батева, която лично добре познава Коляда, разказа какво е чула от драматурга. Рима наистина е съществувала. Наистина е работила в приют за животни. В основата си пиесата отразява истинска история. Безнадеждната Рима е имала усет за болката на другия. Старала се е да я облекчи. И в пиесата тя е тази, която сякаш винаги вижда и се опитва да погълне чуждата болка, за да отърве света от нея. Когато разбира колко безгранично голяма е, решава, че е по-добре да си отиде от светът-страдание.

Камелия Хатиб прави в образа на Рима силна роля. Сподели, че не е лек и изисква много модулации в нагласите на актьора. Камелия успява. С много емоционален заряд пресъздава ритуално разделящата се със света млада девойка. Съумява да сплете нишките на човечността в пиесата, които тръгват от нея и отново свършат в нея. А за какво друго е пиесата на Коляда, ако не за загубата на човечност? Е – имам незначителна забележка. Камелия изглежда прекалено добре. За Рима узнаваме, че има отблъскваща външност. При първата среща с нея Максим дори презрително я нарича „то“. Това дребно несъответствие не пречи посланието на Коляда да докосне зрителя. Да бъде отнесено вкъщи за размисъл. И напълно е възможно „болки във врата“ от теченията на съвремието да олекнат.