А времето беше толкова хубаво: Коледен разказ от Здравка Евтимова

Наближаваше Коледа. Поредната. Не това беше важно сега.

Болката е единственото нещо, което побеждава страха. Боли, операцията хвърля ума в паника, но човек ляга под ножа. Болката е майка на надеждата. Витали разбра, че е така, когато дойде на себе си в средата на някаква улица - наоколо имаше повече дупки, отколкото асфалт. Всичко го болеше. Край него минаха две качулки – с черни якета, не помнеше дали тези го бяха нападнали. Във всеки случай щеше да установи. Качулките отминаха. Не го сритаха. Бяха в добро настроение. Хилеха се за нещо. По едно време на крачка от главата му се повлякоха група жени – палта от втората употреба. Миризмата го блъсна в носа, по-противна от болката.

- Помощ – извика той с надежда, че старите метли не се боят от нищо, вероятно пътуваха все с нощния влак. Можеха да му извикат такси. Но стадото им остана равнодушно към него. Не си направиха труда дори да го заобиколят. Може би възнамеряваха да го стъпчат. Надрусан, отбеляза една и групата им потъна в студената мъгла. Недалеч от коленете му, а може би зад гърба? - профучаха тийнейджъри. Те си крещяха нещо. Един го подритна, но не злобно, сигурно се стремеше да изпъкне сред приятелите си.

Можеше да го блъсне далеч по-зле. Всъщност беше доста зле. Боляха го ребрата. По дяволите. Помогнете ми. Витали се подиграваше на нещастниците, които цвилеха за помощ. Не можеш ли сам да се спасиш, вече си погребан, глупако. Дотътриха се няколко мъже, вероятно от развалината наблизо - навремето езикова школа, впоследствие приют за бездомни кучета. Дрипльовците пушеха там. Не липсваха на никого.

- Помощ! – който проси помощ, дочаква юмрук. Но болката беше по-дълбока от страха.

Приближи някаква щайга – не от ръждясалите санитарки, които се прибираха вечер, тлъсти парцали, с последния влак в десет и половина от София, не и сърна с устни-банани от силикон. Просто поредната кукувица с очила. Дали ще опита да го обере? От всяка с цайси можеш да очакваш всичко.

- Зле ли Ви е?

Очевидно тази спадаше към тъпата разновидност на кукувиците.

- Не. Цъфтя – отряза я Витали.

- Умирате – установи очилатата пеперуда.

- Викни ми такси.

Тя не извика такси. А трябваше да го закара в бърза помощ. Не го попита – „ Къде живееш?“. Мъглата над главата му се сгъстяваше.

- Още малко – каза тя. – Потърпете.

Къде? – Витали не беше сигурен, че е задал подобен въпрос. Бяха го натрошили на двеста парчета.

- Ще Ви заведа у нас – дали наистина кукувицата беше изтърсила подобна лудост?

Защо пък лудост. Само обувките му струваха хилядарка. Ако онези не ги бяха задигнали. Да, бяха. А якето? И него бяха прибрали. Тази не е нормална. По него нямаше нищо ценно.

Дали ще го тътри така до болницата?

Болницата… там има полиция.

Подозираше кой го беше размазал. Съмненията му се разстилаха в осем посоки. По-скоро в десет. Мнозина биха почерпили, стига да научат, че Витали се гърчи като какавида. Той нямаше намерение да проучва кой точно го беше превърнал в супа от засъхваща тиня. Всички заподозрени щяха да го отнесат. Всеки един поотделно. Витали щеше да ги научи как костите им ще ги болят цял живот.

- Бълнувате – каза щайгата. Очилата й бяха с евтина рамка. – Близо сме. Ето го стария блок. Там. На втория етаж.

- Тихо. Обещавам наум нещо на глутница кучета – сряза я той.

- Изпийте това.

Бульон. Гаден на вкус.

А това? Какво е? И то беше гадно.

Но болката, най-старият, най-свирепият учител на хората, заспа и го остави на мира.

- Мисля, че ръката Ви не е счупена.

- Мисли – каза й Витали.

Беше сложила нещо студено на глезена му. Лед?

Очите й се разливаха зад стъклата на очилата - капки течен сапун за пране, син. Погледът на тази очиларка беше сапунен сериал. Не дойде линейка. Щайгата е от породата тъпи, самотни жени, точещи си зъбите за глупак като него. Пребит. Неспособен да бяга. Наливат бульон в устата му.

- Ще се махна - каза Витали.

Цветът под стъклата на очилата й се размаза. Имаше малки очи или може би големи. Не му пукаше.

- Изпийте това – тя остави чаша до главата му и се махна някъде.

Дали бе изгубил съзнание, или бе заспал? Сигурно го бяха уцелили в окото, едното въобще не можеше да се отвори - но с другото го видя. На нощното шкафче беше оставен сандвич. Бутилка айран.

Изяде всичко. Разгледа наоколо със здравото око – нищо съществено. Шкаф, книги от пода до тавана. Без съмнение тази беше чалната.

Наближаваше Коледа. След колко дни – два, три? Щеше да прекара празника с някоя принцеса от силикон, една от любимите му хрупкави меденки. Любовта в живота му имаше лице с бананови устни. Жените бяха бананови плантации на удоволствието.

На обяд очиларката дойде. Витали се престори, че спи. Тя остави още айран, нещо в чиния и се махна. Витали изяде всичко. Опита се да стане. Падна на пода. Така го възприе течният сапун в погледа. Беше хилава. Едва го вдигна на леглото. После бързите й стъпки заглъхнаха. Болката го остави на мира. Беше му приятно да мисли как ще смачка всичките десет заподозрени в покушението срещу него - един по един. Щеше да ги убеди, че болката е по-лошият избор от смъртта.

- Аз съм Магда – каза очиларката. Кога се беше прибрала? – Учителка съм в детска градина.

- Е, и? – отряза Витали.

- Ще Ви повикам такси – сега очите под очилата бяха от мастило, което го стрелна с поглед . Виж ти, мастилото можело да наблюдава.

- Ще ти платя за разноските и труда – каза Витали.

- Добре – съгласи се очиларката.

Витали беше помислил, че се подобрява, но истината се оказа различна. Вдигна температура. Не можеше да повдигне ръка, глупости, показалеца си не можеше да повдигне.

Тя го повлече на лекар. В Бърза помощ. Не можеше да го повдигне, но все пак го подпря на рамото си.

Дадоха му лекарства.

- Да се обадя на майка Ви? На жена Ви? На някого – дрънкаше щайгата с цайсите.

- Млъкни.

Майка му беше потънала в едно село, където живееха осем души. Там избяга – Витали беше на дванайсет. Помнеше , че му бе разправяла приказка за прасенца. Някаква тъпа история. Баща му не можеше да я понася. Кое - приказката или майка му? Мразя, че дишаш до мене, казваше баща му, но не биеше жената. Просто не можеше да понася как диша. И тя се махна.

Беше отишла да умре на мира, като хората. Витали бе на тринайсет. Наметна я с един шал, който купи за лев от магазина „Втори шанс“. Кметицата Цвета и Витали я погребаха и заедно се напиха – кметицата, защото дъщеря й се беше развела, Витали защото нямаше кой му да разкаже как завърши оная приказка за прасенцата. Момчето изтрезня и се прибра при баща си. Осемте бабички го поканиха да остане в селото, но те от старост не чуваха и виждаха зле. Бащата не биеше хлапето. Не пиеше много. Не мога да понасям как дишаш до мене, казваше той на малкия.

- Няма да пукна като мама, да го знаеш – беше заявил Витали на големия мъж.

Баща му не каза нищо. След два дни обаче взе заплата, повика сина си, даде му пари. Каза:

- Трябва да се научиш да биеш.

И Витали го послуша. Да му мислят онези десет, заподозрените. Щеше му се Коледа да дойде по-скоро. Беше им приготвил десет ценни подаръчета.

- Бълнуваше цяла нощ – каза му щайгата. – Все за приказки. За юмруци.

- Моя работа – отразя последната й дума Витали. Пак му даде от гадното нещо за пиене - лъжичката изтропа в зъбите му. Заболя го.

- Аз съм от Батановци – избъбри женицата с очи от мастило. – Това е малък град. Мама е в Италия. Баща ми почина. Беше машинист. Добър човек. Водеше ме в София на куклен театър. Беше хубаво. И като отида оттатък, пак ще те обичам, Магда, казваше ми. За мене той още е тука. И за мама. Само един човек може да бъде тук, а всъщност да си е отишъл. Това е баща ми. Не казвам „беше“. Казвам, че е добър човек.

- Няма добри хора - скръцна Витали. - Има слаби хора. Кажат им „Не мога да търпя, че дишаш до мене“ и те се разболяват. След месец пукват. Тъпаци.

Тя му даде супа. На други ден или кой знае на кой ден му донесе шоколад. Той го изгълта за секунди. Дали мисълта как панически ще се люшкат заподозрените в покушението срещу него му даваше сила? Отмъщението е най-силното лекарство.

- Човек не е роден да отмъщава – обади се щайгата. Сигурно пак беше бълнувал. Иначе защо тя ще ги дърдори такива? Очилата й се обърнаха към него. Мастилото на погледа й го понесе по течението на несигурността. - Човек се ражда за да бъде небе и земя за друг човек . Да бъде наблизо. Днес. Тука. Дори да си отиде, и оттатък ще те обича. Баща ми подари един пръстен - от сребро, с рубин. Голям ми е, не го нося. Където и да тръгна, обичам това сребро.

- Затвори си устата. Всичко ме боли. Иначе щях да те зашлевя.

Тя млъкна.

Добре.

- Не бой се за парите. Аз бия. Но ще ти платя за разноските.

Тя се върна от работа - детска градина, глезени деца, но идва Коледа. Ще имат коледен концерт. Някои хлапета не идвали дълго време. Сега какво да ги прави на концерта? Те не могат да си научат стихотворенията за два дни. Какво да ги прави?

- Не ме интересува – каза Витали.

Той не беше ходил на детска градина. Майка му миеше стълбищата по входовете на осеметажните блокове. Чистеше и сладкарница „Романтика“. Витали вървеше навсякъде до нея. Обичаше проклетата сладкарница. И до днес не можеше да пропъди мисълта, че романтика е торта от шоколад.

Беше топло в гарсониерата й. Тя спеше в кухнята. Дали е толкова тъпа да вярва, че ще й платя – усмихна се в мислите си Витали. Тия в Батановци имат тиня вместо мозък в черепите. Особено тази глупачка.

- Ето това ми подариха родителите на дребосъците – каза тя – една коледна звезда. Научих хлапетата да танцуват валс. Пусках им и „Годишните времена“ на Вивалди. Вече познават кое е „Пролет“ и кое – „Зима“

- Не ме интересува.

Вече се беше оправил. Болеше го само там, на гърдите. Сигурно имаше счупено ребро. Но… никак не би искал да бъде на мястото на заподозрените – на нито един от десетте, а защо пък да не са дванайсет? Баща му, например, си беше направил списък. Днес отмъщаваше на Васко, утре на Павката. Дъртият хич го нямаше по български език. Ако не можеше да напише правилно някое име, рисуваше лицето на човека, на когото щеше да отмъсти. Боже, как драскаше по хартията брадясалият дядка. Гледаш нарисуваното лице и се досещаш за какво е мислил горкият тип. Взираш се около минута в лицето и знаеш как дъртият ще му отмъсти. Баща му не скучаеше. В града им живееха прекалено много досадници, на които бе решил да направи кал.

Наближаваше Коледа.

Витали щеше да докара някоя от меденките си у дома. Да наготви, да изчисти, да си хвърлят една нощ любов и после кой откъде е. Баща му, както обикновено, щеше да се обзаведе с някоя глетава пенсионерка. На сутринта се довлече у дома, желязно пиян. Коледа е, човек си прави хубаво, за да забрави ланшните отрови.

- На Коледа ще ям нещо хрупкаво - меденка – обърна се Витали към очилатата. - Помня телефонния номер на въпросната госпожица. Тя има да ми връща пари. Зная наизуст телефоните на мизерниците, дето са ми длъжници. Жалко, че ми откраднаха телефона. Затова ти звънни на меденката. Ще ти продиктувам номера. Кажи й - „Тази Коледа Витали ще схруска теб.“

Очилатата не позвъни на никого. Трябвало да тича на работа в детската градина. Имало много деца с хрема. Някои кашляли.

- Баща ми купи две листчета от роза, по-тънки от паяжина. Върху тях е поръсен златен прашец. Бяха му дали парична награда Спрял влака – на линията била паднала скала. Избегнал страшна катастрофа. Парите отидоха за моите розови листчета.

- И какво от това? – отсече Витали, но разгледа розата. Беше прекрасно нещо, фина изработка. Па дяволите, и Витали щеше да стане камък като баща си. Макар и да бе долен нещастник, дъртият рисуваше не лица, рисуваше отмъщенията на хората, които го бяха тъпкали.

Витали вече бе избрал коя меденка ще почисти дома му и ще му сготви на Бъдни вечер. Имаше списък с меденки на разположение. Очите им изчисляваха за част от секундата колко е тежък портфейлът му. Но затова пък бяха послушни. С опияняващ вкус.

Витали се усмихна. Дори строшеното ребро престана да го боли. Очилатата щайга въобще не повдигна въпроса колко ще й плати и най-важното – кога.

Ще й плати нула лева.

- Оставила съм ти супа – каза му и синьото мастило на погледа й потече към него. После тя замина на работа при диванетата в градината. Витали прибра двете розови листчета, покрити със златен прашещ, спусна в джоба на ризата си сребърния пръстен с рубин, подарък от татето машинист, сложи в чантичката си лъжичката, с която очиларката го тъпчеше със супа, в последния момент грабна и двата ножа за хляб от чекмеджето. Не посегна към поялника на баща й. Коледната звезда не възбуди интереса му. Искаше да вземе одеялото – беше леко, топлеше добре. Но защо да мъкне одеяло, да не е вехтошар? Обаче завивка винаги е потребна.

Сега не искам да съм на мястото на ония десет олигофрена, които ще мачкам, помисли Витали, тръпнейки в радостно очакване. Плановете на човека са радост в живота му. Той изпи цялата тенджера супа, която щайгата бе сготвила. Изяде шунката, изгриза двете ябълки, сдъвка марулята, излапа двете чаши с крем карамел. В хладилника не остана нищо. Замисли се. Пластмасовото столче – на него сядаше да си почине, когато му се замайваше главата. Дали да прибере и него. Да, разбира се.

Коледа идва. Площадите са светнали. Хората пият греяно вино. Тъпите се напиват. Деца цвъртят. Витали знаеше – отмъщението е най-доброто вино. Вече можеше да си налее първата от десетте чаши.

Бъдни вечер. Светло е в центъра на града, нормално мрачно в останалите части – например край един неголям блок на четири етажа. Оръфана сграда. Вход, който не се заключва, асансьорът не работи. Авария.

На втория етаж звънецът на апартамент 32 се престара. Зазвъня с всички грозни електрони в кабелите си. Прогони тишината в целия вход. Вратата на апартамент 32 се отвори. Показа се жена с очила. Под стъклата им сините й очи се стреснаха. Подът под краката й се уплаши. Тялото й с люшна. Ръцете й опитаха да затръшнат вратата. Блъснаха я със сила, но не й се получи. Посетителят вече беше прекратил прага.

- Магда – каза той. – Дръж – подаде й една кутия. Стъклен похлупак, вътре две розови цветчета – но не обикновени, каквито продават под път и над път. Върху листата грееше покритие от злато, 24 карата, по фино от паяжина.

- Дръж – каза гостенинът. Беше висок. Симпатичен. Дори повече от симпатичен. Беше красив – Дръж, де. Пръстенът с рубин. Връщам ти го. Ножовете. Столчето. Одеялото….

Очилатата пропусна да каже „Благодаря“. Направи втори опит да хлопне вратата и да остане от вътрешната й страна. Пак се провали.

- Магда – каза човекът, който беше повече от симпатичен. – Чуваш ли ме, Магда? Искам да прекарам Коледа с тебе!

А времето навън беше толкова хубаво. Дори старата мазилка на четириетажния блок грееше. Бе невъзможно човек да повярва, че всички прозорци в града се радваха на Коледа.