А каква искаме да бъде България?

Ето, събуждам се през нощта и идва добрата фея, и казва: „Пожелай си нещо!“ Е, какво бих си пожелала? Освен аз и най-вече моите близки да сме здрави, и да бях останала на Запад преди 20 години, както направиха много голяма част от моите приятели? И пак последното бих прошепнала със свито сърце, защото аз моята страна я обичам силно и много бих искала да можех да живея и да се реализирам тук честно и достойно.

Говорихме си с редактора на Offnews как всъщност ние знаем какво НЕ искаме, но трудно се обединяваме около онова, което всъщност бихме искали, а и рядко можем да го формулираме точно, като споменем конкретни мерки за постигането му.

Социалните мрежи са пълни с клетви, подигравки и критики, а едно време, по онзи мракобесен соц, бяха измислили термина „градивна критика“ – такава, за жалост, се среща все по-рядко. Т.е. критика има, и то в изобилие, но никой не предлага конструктивни решения. Защото – както в прочутия нов жанр в публичното масово изразяване на позиции на всички по всички теми, т.нар. „хейт“ – всеки може и смята за задължително да критикува, но истината е, че малцина знаят как да направят нещото и то – по-добре. Лесно е да се видят недостатъците на всичко, но трудно е да се гради, да се работи, да се създава, да се прави. Така е.

Затова и се замислих каква искам да бъде България – такава, че да не се налага да отглеждаме деца-емигранти, защото тук просто „не се живее“.

Напоследък върви една нова „опорка“, че то „И там е така“ – разбирай: Брюксел, Америка, Западна Европа. Не бих казала, не случайно има независими, международни изследвания и класации на нивата на корупция в отделните страни, както и на нивата на щастие, на бедност, на здраве и т.н. (Няма да припомням къде сме ние в тези класации.) Лично аз мога да свидетелствам, че нито италианците, нито гърците, нито американците са доволни от обществената си уредба, от начина, по които функционира администрацията им или от своята реализация и просперитет. Но пък там са си измислили механизми, чрез които да променят онова, което не одобряват. Много се писа напоследък, че когато гърците протестират, спира цялата държава, а и като не харесват едно управление – те веднага създават алтернатива и гласуват за нея на следващи избори. (Нещо, което тук не се случва вече 16 години, след злополучната приказка за завръщането на Царя в неговото царство-господарство.) Виждала съм какво причинява една стачка на транспортните работници в Италия например – оказва се фатална за островите им, защото всеки достъп до тях спира за цял ден. Знам още, по силата на горчив опит, че в момента в Гърция лекарите работят за по 300-400 евро заплата; а в Италия вече няма нито един балетен театър, та балерините им идват на конкурс и танцуват в нашата Национална опера; а пък в Америка има толкова много заразени от Ковид19, че на практика всички бизнеси, които още не са фалирали се преориентират към едно фикционално и неясно онлайн бъдеще.

Всъщност действително никъде не е розово, а бежанците – избягали от разрушените си градове и останали без работа, семейство и пари невинни хора – все така се тълпят по границите на Европа, с което натоварват икономиките на много от „богатите“ в ЕС, към който и ние – вярно, като най-бедните „роднини„ – слава Богу принадлежим. Поради тази причина в Западна Европа на нас отново не гледат с добро око, защото и ние сме част от т.нар. невъзпитани в европейските ценности пришълци, които идват, за да използват наготово достиженията на цивилизацията, да заемат работните места, да се облагодетелстват със социални помощи и чат-пат да крадат, проституират или замърсяват чистите и уредени градове на по-цивилизования свят. 

Вчера гледах филма „Американска туршия“, в който главният герой беше емигрирал в Америка от измислено село в Източна Европа. Ще се опитам да пресъздам тук кадър от декора, който обозначи Източна Европа на екрана и за пореден път показа какво всъщност мисли за нас светът, макар тук природата (когато не е унищожена с грозни бетонни постройки) да е приказна, в ресторантите все още да е относително евтино и много вкусно, а девойките да са красиви… Мръсно, мрачно, сиво и занемарено село, в което още се карат соц-коли, хората са бедни, мърляви и прости, а вечер се осветяват със свещи, докато единствената природна забележителност – близкото кално блато – е застроено от всички страни с огромни бетонни заводи с пушещи комини.

Големият, цивилизован свят все така не ни приема като равноправни негови граждани, хайде да не си правим илюзии
– и това се случва не без любезното съдействие на невъзпитани, необразовани и непремерени наши политици, които шестват из него и не говорят неговите езици. Но извън тях (защото те са наш огледален образ – ние ги избираме такива), ние самите знаем, някъде дълбоко в себе си, че все още сме далеч от цивилизацията и че няма изгледи да се приближим до нея, докато вечер всички пикаят из градинките в центъра на София, та там смърди на тоалетна; а тротоарите в града могат да спънат и най-самоотвержената майка с количка, която се е екипирала за дълго и мъчително пътешествие с препятствия; докато хората биват убивани в колите си от дрогирани и самозабравили се мамини синчета с бързи, скъпи и здрави джипове, а 80 на 100 от къщите по селата все още си стоят неизмазани, докато масово гражданите у нас изхвърлят боклука си през прозореца на блока или в задния си двор/балкон. И докато мъжете по улицата храчат! Нямаме шанс.

Ние знаем дълбоко в себе си, колкото и патриотично да се държим, че наистина тук има гигантска корупция на всички нива и че ако си неподкупен, честен и принципен, че ако си без „връзки“ – трудно ще си намериш достойна работа или ще имаш възможност да растеш в кариерата си, независимо колко си добър или образован. Знаем още, че сме бедни, адски бедни и че всички ни е срам от родителите, бабите и дядовците ни, които живеят по силата на някакво чудо с по 100 евро на месец…

Многото големи молове (за сравнение: в Атина, която е тримилионен град, има 3 мола, както и в Мюнхен – двумилионен град, в най-богатата провинция в Германия, където моловете са 2); несъразмерно скъпите коли, които изпреварват с мръсна газ по разбитите улички на софийските „Бевърли хилс“ – Драгалевци и Бояна; разнообразните скъпи ресторанти с гипсови статуи, фонтанчета и екзотична кухня и мутро-бароковите постройки, които никнат като гъби на мястото на красивите стари градски къщи не ни правят по-богати, нито по-успешни, а само по-парвенюшки смешни и разтварят още повече ножицата между тоталната бедност, на която са обречени хора на изкуството, учители, пенсионери, преподаватели в университети, медицински персонал и… богаташите, които у нас не са “self-made” (самосъздали се) изключително смели и находчиви предприемачи, а често просто „са откраднали едни пари“.

Защото „В една държава, която се управлява с разум, бедността и нищетата са срамни. А в държава, която се управлява без разум, богатството и почестите са срамни.“ Още Конфуций е знаел това. И ние го знаем, нали?

Дали ще четем отново и отново Алеко и неговата мрачно прозорлива книга „Бай Ганьо“ и ще констатираме очевидното в умозрително самосъжаление или ще пробваме всеки да направи промяната в своята лична градина/къща/професия няма значение – аз лично вече няма как да упражнявам моята, защото не съм „благонадеждна“ и не съм се навела достатъчно ниско. Истината е, че ние, скъпи читателю, отдавна сме в ръцете на една шайка, която се кичи със своята липса на образование и знание, и е издигнала във верую усвояването на европейски пари, с които понякога и построява нещо. Слава Богу, че сме част от Европейския съюз, наистина, не ми се мисли как ли щяха да изглеждат задните ни дворове и балконите на блоковете ни, ако не бяхме… (Казвам това с ирония – защото поне това НЕ зависи от европейските пари, които ще получим или ще откраднем.)

Но, за да спазя обещанието си да бъда градивна… ще започна да рисувам в мечите си една страна на чудесата, в която бих искала да живеят поне нашите деца.

В онази България, в която аз искам да живея има много култура и културен туризъм, това е визитната картичка, която аз като нейна гражданка показвам на моите гости и приятели от чужбина. Когато отидем на екскурзия например в Париж – посещаваме Лувъра, Музе д‘Орсе, къщата на Роден, Нотр Дам, Айфеловата кула и – да, за да се почувстваме по-непослушни – може би представление в Мулен Руж. Опитваме да отидем на концерт на някой прочут френски певец или да гледаме някой добър френски филм. Задължително си купуваме първото издание на книга на Сартр или Камю от букинистите край Сена, гледаме представление на пиеса на Молиер и се качваме на Мон Мартр… за да видим, че художниците по уличките там вече също са от Източна Европа… Но това е друга тема.

А какво се случва, когато някой чужденец дойде в София…? Ние го водим до Криптата под Александър Невски, притичваме през Света София, качваме се на колата и го караме до Рилския манастир, в Копривщица, Несебър или Созопол, като се опитваме да избегнем Новия град и да заобиколим някак сергиите с джапанки и фланелки по главната.

Аз искам да имаме развит културен туризъм и онзи плакат, който виси гордо над срутените сгради на Дондуков от 10 години най-сетне да разкрие втория по големина (по слухове) колизеум в света. Но, ако може, да не е облицован в плочки за баня и картонени тухлички, защото има и по-скъпи и добри начини за реставрация – дето се казва, можем да си „внесем“ реставратори, ако тук на конкурс се явяват само роднини, които до вчера са правили ремонта на Графа.

В онази България, в която аз искам да живея има световен театър, симфонични концерти и опера. На големите ни сцени из цялата страна се играят изключително добри постановки. Това, както всичко, което не е аматьорщина е възможно да се случва само със сериозно финансиране. Като човек, изгледал много по света, искам да отбележа, че ние наистина имаме забележителен театър, но той се среща все по-рядко. (Забелязвам, че напоследък е модерно да се финансират само малките, аматьорски формации и форми – това правят както чуждестранните фондации, така и местните структури, които разпределят бюджети за култура – недоумявам защо.) В моята България огромните, монументални сгради на провинциалните театри не са превзети от казина и барове, а на сцените не се играят само гостуващи халтури с актьори-„мечки“ (горките актьори – заложници на езиковата бариера, се наложи да останем тук и да рекламираме изкуството си, като обикаляме по телевизионните екрани, участвайки в лоши сериали и после репродуцираме „успеха“ си в друг вид нискокачествено изкуство – комедийки за до четирима души, с които обикаляме из България и така продаваме таланта си – както правеше до края си 96-годишната Стоянка Мутафова, мир на праха ѝ). В онази моя пожелана България има добри мениджъри, назначени по места, които движат тези огромни останки от монументализма на соца – театри, читалища, кина, галерии – като продуценти. И – както през 90-те се случваше в театрите в Смолян, Сливен и Варна – там се раждат велики представления, които остават завинаги в културната история на България. За да могат тези великолепни постановки да видят бял свят, както се случва вече с киното ни – не случайно то печели големи международни награди – за разпространение и за участия по фестивали се полага специална грижа, като тези процеси се менажират не от група „наши хора – приятели“, които си раздават помежду си едни пари, а от независими, явни, творчески комисии от хора, които вече са пътували и познават спецификата на фестивалния живот, както и имат независими критерии за качество – защо не от международни журита, които няма да бъдат субективни. Бюджетът за култура не е 0.5 % и то – поделен между култура, спорт, самодейност и религия, а е поне 2%, по дяволите, САМО за култура.

В онази България, която аз мечтая, има свободни медии. Там не те гледат накриво, щом споменеш думата „протест“ по телевизията, а и частните медии, да не говорим за обществените, осигуряват плурализъм, обективност и равнопоставеност на гледните точки, защото техните шефове знаят, че зрителите, слушателите и читателите им са им гласували доверие, а то е най-ценният капитал на една медия. Там, в онази България, медиите отразяват действителността, а не някаква паралелна реалност, населена от извънземни киборги, напомпани със силикон и мускули. Там медиите не са „платени“, защото журналистиката има една единствена задължителна длъжностна характеристика и тя е да е неподкупна. В онази България за ръководители на медии се избират можещи и знаещи телевизионери с опит, които не се чудят какви реалити формати да тръснат на измъчените си зрители, та утайката на обществото да бъде издигната в култ чрез тях и бедните отчаяни пенсионери и децата на България да гледат всяка вечер някоя секси кака, псуващ мускулест човек или други извратени уж представителни извадки от народа, изровени и довлечени в студиото от дъното на обществената стълбица. Там, в моята пожелана България се измислят и нови, оригинални формати; създава се, вместо да се руши; медиите не само забавляват или пропагандират, а провокират способността на зрителите да мислят. В моята България медиите информират и образоват децата, вместо да съсипват и малкото, едва постигнато по отношение на образованието и възпитанието им у дома и в училище. (Не разбирам как искаме същите деца, които цял живот са гледали чалга-порно по телевизията и са били облъчени с просташкия език на публичните ни личности, голяма част от които – политици; били са залъгвани с глупави теми за нечии манджи, гащи, почивки или любови, които се дискутират неуморно във всички предавания от сутрин до вечер… да израснат вдъхновени, образовани, информирани, любознателни, честни и свестни хора.)

Всичко е взаимосвързано и докато у нас няма свобода на словото и печата, които се проявяват чрез истински независими от статуквото медии – резултатите на изборите ще са си все такива, с все повече цветни и „нови“ играчи, но те ще са разположени в същия сегмент от политическия сектор. Както виждате „умните и красивите“ не успяват да създадат достатъчно голям и интересен, атрактивен и състоятелен политически субект… засега. Ще се наложи пак да се преброяваме на изборите и ще е много тъжно, когато се окаже, че протестът действително е налял брашно в мелниците на хитри манипулатори, които са част от същото зло, срещу което протестираме…

В моята България има добре развит туризъм на ниво…, а хората се усмихват вежливо един на друг, поздравяват се, говорят си в учтива форма, на „Ви“ и си дават предимство на пътя. Помагат на по-слабите, подават ръка на дамите, притичат се на помощ на човека, изпаднал в беда. В малкото ресторантче в селото край морето не те гледат като враг, защото напоследък разни богаташи са избрали тази дестинация, а те ценят и ти сервират прясна, добре приготвена храна, като не те лъжат в сметката, а тоалетните им светят от чистота. В леглото ти в хотела няма дървеници, а по улиците не се стича канализацията на селото. В моята България в хотелчето, в което си попаднал на път, има пухени завивки, домашни мекици и кисело мляко за закуска, а селският мед не го фалшифицират – т.е. си купуваш истински, а не сироп с глюкоза.

Има такива места, била съм, търся ги неуморно. Има и такава България, да. Но за жалост преобладава другата. В която „човек за човека е вълк“, бизнес = измама, а нивото на обслужване е под всякаква критика.

„Честност“ е думата, която бих искала да изтупам от праха и да върна в употреба.

Ако бизнесите в българския туризъм бяха ориентирани не към това как да изперат едни пари или да те оберат, а как да останеш доволен… в морето ни нямаше да плуват г…а, а децата ни да се разболяват всеки път, когато поплуват в тях; сметките в ресторанта нямаше да са колкото на Френската ривиера; а хотелите ни нямаше да са на повече от 3 етажа. Разбира се, че има прекрасни изключения – който ме познава, знае, че винаги ги споменавам навсякъде, където мога.

В една България, в която бих искала да живея има добре уредена здравна система, която не кара прекрасните ни лекари-герои, които все още стоят тук от чувство за дълг и не са емигрирали отдавна… да стават зорлем счетоводители и да се мъчат да те вкарат на всяка цена в болницата, за да вземат пари от касата. Отиването при специалист не е възпрепятствано всячески от нужните направления, които свършват в средата на първия месец на „джипито“, а пред кабинетите на малцината останали на територията ни добри лекари и педиатри не се вият тричасови опашки от отчаяни болни хора и техните деца.

В тази моя България има честна конкуренция, свободни и прозрачни конкурси и сесии, които не се печелят само от „наши хора“, а човек с квалификация и опит може да си намери спокойно работа за неговото ниво на експертност, вместо да работи нискоквалифициран труд на 3 места, за да си плаща сметките в края на месеца. В тази моя мечтана страна не е случайност, че си попаднал там, където ти е мястото – в нея се търсят именно добрите професионалисти, хората, които знаят как да свършат работата, а не се назначават само посредствени „калинки“, защото са лесно манипулируеми, зависими и послушни. В нея се ценят хората със собствено аргументирано мнение и напредничави идеи, а не хвърчат безпричинно глави – като в градината на Червената царица от „Алиса в страната на чудесата“.

И там, в тази България, хората могат все още да мечтаят, да четат, да се обичат. Не се чудят как да избягат от проблемите си, като пият или като псуват. Хората там имат надежда. Те не живеят в постоянен страх, че утре ще изгубят ниско платената си работа и че ще умрат от глад, че децата им ще се научат да пушат още в началните класове на училище или че ще бъдат обрани, докато спят, че ще ги сгазят на пътя или ще ги оберат в магазина. В нея хората все още имат доверие едни на други и живеят спокойно, защото дори в тези трудни за целия свят времена те знаят, че „и това ще мине“. Те си помагат, ценят се взаимно и могат да се радват едни на други. Не всичко се случва под заплаха, а талантливите все още могат да изпитват удоволствие от работата си. Хората са усмихнати, говорят литературен и правилен български, както и по някой и друг чужд език, обичат децата, природата си и животните, възрастните и чужденците.

Това е България, за която се борят нашите деца, завърнали се зорлем от чужбина, които протестират на улиците днес. Те такава си я представят. Попитайте ги. Те знаят. И недейте да хабите нерви да воюваме помежду си. Ние всички сме едно, както беше написал Георги Господинов – „ние СМЕ“…

Защото след огромната световна криза, предизвикана от един непознат и много опасен вирус, за който още нищо не се знае… ние ще трябва да продължим да живеем заедно. В България. Която отдавна не е „моята“.