18:00 часа - разказ от Здравка Евтимова

Григорий се боеше, че ще забележат колко често хвърля поглед към лявата си ръка. Наистина часовникът струваше – петцифреното число на цената предизвикваше щастливо цунами в кожата на Григорий, но възторгът му угасваше в миг – стига да си напомнеше кой му беше подарил този уникален продукт. Елла!

Самият той я беше увенчал с това име, тя се казваше Елвира, тази дъскорезница! Елла – все пак от това плоско двойно Л имаше известна полза. Когато в кошмарите му се буквата Л, Григорий се събуждаше, облян в пот. Това беше полезно – така сваляше килограми с изумителна бързина.

29-и април, 18:00 часа. Тогава щеше да си го получи. Щеше да заплати всичко. Тя, вездесъщата.

Да, Григорий беше харесал къщата - нестандартна постройка, великолепна, чайка с разперени криле, дъщеря на небето. Той беше доставил някаква картина до този адрес, погледът му за секунди се изгуби в удивителната градина. Григорий обожаваше дървета, тревата около тях говореше на мислите му повече от томове литература за дома и дворното място. Помисли си – защо не живея тук аз? Беше завършил българска филология, жалък бакалавър, две години по-късно - горд магистър по мениджмънт, който не успяваше да менижира никого.

Може би затова къщата го омагьоса. Беше не просто малко бижу, беше съвършено бижу. Григорий закопня да се спотаи някъде в тази сграда - в таванската стаичка за прислугата, в мазето, ако тази блестяща архитектурна магия притежаваше подобно помещение. Дори в бараката за инструменти. Дворът беше без край и бряг, в най-луксозната част на София -този сив куп от бетон и снобизъм. Но къщата!

Тогава, след доставката на картината, видя една жена, меко казано едра. Тя се разпореждаше с някакъв тип на средна възраст, като че горкият беше контейнер за отпадъци. Тонът на обемистата лелка беше машина, разрязваща мрамор – без съмнение интонация на собственик. Беше работил с такива - надута щайга, която притежава вселената в комплект с бога и дявола в нея.

Григорий съзря своя шанс.

Приближи се към щайгата – очите й бяха жълти. Под „жълти очи“ Григорий разбираше отрова между клепачите.

- Вие сте великолепна – прошепна той към обемистата. Четирите години следване българска филология без съмнение бяха шлифовали речника му. Прилагателното „великолепна“ смайваше всеки вид амбалаж от женски пол. Жълтите очи не бяха изключение от правилото.

- Моля? – реагираха те.

В такива ситуации Яворов вършее добра работа. Ето къде се крие ползата човек да изучава българска филология.

- Две хубави очи, в тях музика, лъчи - започна тихо Григорий. Не се наложи да продължава рецитацията.

- Моля! - повтори мощната вселена, която очевидно страдаше от липса на добро възпитание и не кълвеше на поезия. Сега ще ме изрита, реши Григорий, но разбирането му за живота се изразяваше в максимата – „Животът рита. И ти го ритай.“

- Красива сте – заяви той. Знаеше, че е висок, за съжаление слаботелесен, но умен филолог. - Настина сте!

Жълтите очи потекоха извън грима, твърде обилен, междувпрочем.

- Моля? – възкликна жената с много желязо в гласа, привикнал да бъде ръководител. Григорий бе свикнал да работи с високопоставени лица – обливаше ги обилно с масло, тоест разчувстваше леда в червата и сърцата им. Тази обаче нямаше нито черва, нито сърце, само лед. Затова Григорий я отписа като улица без изход. Нямаше нужда повече да се хаби. Едва ли някога щеше да пристъпи в този архитектурен шедьовър. Е, не падаме, преди да ни удрят. Животът е чук, ние също. Колкото повече ни налагат, толкова повече поумняваме.

- Каня ви на кафе – долетя гласът-собственик на вселената, бога и дявола. Григорий не повярва на ушите си, но това му се беше случвало. Обърна се назад. Единственото качество на жената беше наднорменото й тегло. Такива се в крайна сметка се качваха на лодката му. Ароматният комплимент е първата, междинната и последната стъпка към триумфа.

Победата е дъщеря на ласкателя.

- Красива сте – повтори упорито Григорий. Никой не би могъл да отрече, че проявява последователност. На напразно имаше магистратура по мениджмънт. Дипломата бе закачил над леглото си.

Пиха кафе, нейното без захар. Това запали сигналната лампа – амбалажът от дамски пол, който отслабва, е непоносим. Нервен. Комплексиран. Но той беше висок. Докато преглъщаха безинтересната течност, Григорий съчини стихче за пръстите на пластмасовата дама, която му разкри, че се нарича Елвира, приятно ми е. Стихчето беше заимствано от „твоите единствени ръце“, сълзливост, която се разливаше в някаква песен, но госпожата очевидно не беше следвала филология и се трогна. Доказателство за това беше, че наля вино в чашата на Григорий – на права глътка той оцени, че става дума за бутилка над 70 лева, но може би беше доста повече. Не беше вкусвал подобно питие – изстрел в мозъка и страст. Такова беше виното, но Григорий не желаеше да се прояви като прост индивид, макар че го сърбеше езика. Колко струва тази бутилка? Интересуваше го. Да, наистина го интересуваше.

- Божествено – ограничи изказването си той. Докато поемаха втората чаша от гроздовата мистерия, Григорий сътвори още една творба - за тена на лицето й. Използва текста на рекламите на кремовете срещу бръчки. Получи му се. Жълтите очи се разтопиха. Задоволството им се смеси с грима. След третата балада, посветена на очите на Елвира, Григорий вече беше пресметнал – „Тази вече се е качила в моята лодка.“. Светкавично правеше правилни изводи. Обзеха го опасения, че ще изтощи постния си финансов ресурс ( на практика несъществуващ), но смело предложи:

- Мога ли да Ви поканя на обяд? – съзнателно не насочи разговора към вечеря, защото в ресторанта на Народния театър обяд плюс чаша розе излизаше 20 лева на глава, а вечерята, дори пестелива, сигурно скачаше над 50 – Григорий никога не бе дръзвал да вечеря там.

Опасенията му не се оправдаха. Едрата Елвира плати сметката. Той посвети стихотворения на глезените й, които вместо чукове, нарече кокичета. Като свеж обект на вдъхновението му се проявиха вратът (напомнящ тежка греда), погледът, обувките на лелята. Безопасно и благодатно е да се пише поезия за обувките - хората с надеждни портмонета придобиват най-скъпата стока в магазините и в многобройните сайтове в интернет. След седмица Григорий се пренесе при госпожа Елвира Никифорова. И заживяха.

Живот ли бе да го опишеш…

След месец и осем дни Елла обеща на Григорий – ще му подари къщата. Прекрасното архитектурно вълшебство щеше да стане негова собственост. Все пак - кога?

Пътуваха до Малдивите, Шри Ланка, Лаго Маджоре (водното сърце на северна Италия, както го хвалеха туристическите агенции), Ниагарския водопад. Видяха заедно Нотр Дам дьо Пари в Париж, the Tower of London, места, които Елвира беше посещавала десетки пъти, но се жертваше заради Григорий, убивайки ценното си време.

Госпожа Мекотело имаше напрегнат бизнес график, притежаваше компании за спедиция, търговия, корабоплаване и
Корабоводене. Неотдавна бе придобила верига частни училища за математика и информатика, компании, извършващи банкови посреднически услуги, търговско посредничество и какво ли не. Имаше и син, в чийто ученически бележник не фигурираше нито една оценка, различна от отличен 6.

Момченцето, миличкото, в четвърти клас демонстрираше рехав успех в гладкото четене, нервираше се от силно слънце и от слабо слънце, от дъжд и от суша. То бе уволнило 12 от частните си преподавателки но математика, които усърдно танцуваха по нервите му, но бе отпратило само две педагожки по български език - филоложките се оказаха далеч по прозорливи, не танцуваха, не настояваха и твърдяха, че детето има огромен потенциал.

Момъкът се казваше Мартин.

Марти се влюби в Григорий. Григорий го убеждаваше, че е красив и прекрасен. Двамата ходеха на риба – Григорий започна да ненавижда всички животни, живеещи във вода, рибата най-силно. Двамата караха заедно ролери, от които Григорий се просна по очи на асфалта десетки пъти и намрази всичко с формата на колело. Караха ски в Кранс Монтана – всъщност Марти беше учителят и много се забавляваше, когато Григорий заровеше интелигентната си физиономия в снега. Учеха заедно български език – но Григорий знаеше от коя страна на филията е намазано маслото и никак не претоварваше ученика си. Двамата написаха съвместно десетина стихотворения. Елвира плати на едно списание да публикува творчеството на Марти, обля с мощна финансова струя пет литературни критици, които единодушно обявиха младежа за детето чудо на българската поезия.

Григорий се утвърди като любимец на Марти, а жълтите очи се влюбиха в името Елла, с което Григорий увенча ежедневието й.

Григорий трябваше да бъде щастлив. Уви!

Марти, синът, ставаше все по-гениален и то във всяко отношение. Григорий му пишеше домашните срещу три стотачки на парче, Наложи се на стари години да зубри английски, за да пише есетата на малкия. Ако момчето изкараше по-малко от отличен, горкото се напиваше от мъка. Григорий трябваше да му помага да изтрезнее достатъчно бързо, за да го закара на училище на другия ден.

Григорий беше задължен да следи дребният да не се влюби в неподходящо момиче, но това бе лесно, защото обичта на момъка траеше не повече от три часа.

Положението със жълтите очи беше по-мъчително. Стигна се дотам, че само при споменаването не само на името Елла, но и на гласния звук Е, Григорий получаваше обриви. Елвира го заведе на прочути места за лечение като Карлови вари, на ски в Цермат, Швейцария, на плуване в Южноафриканската република. За да я гледа с влюбена благодарност през цялото време, Григорий използваше капки за очи, които му причиняваха сърбежи. Накрая самото мекотело Елла поднови интересната тема – да, за да подобри кръвното налягане на сродната си душа (виж ми окото!), би могла да подари къщата на прекрасния Гринго – така го беше прекръстило мекотелото. Като чуеше името си преиначено като ругатня към куче без потекло, Григорий страдаше дълбоко. Но се усмихваше.

Продължаваше да пише стихове – подозираше, че е посветил сонет на всяка клетка от обемистия организъм на госпожата, на дрехите, аксесоарите, джапанките и колите й. Дори на пътеките, които мощните й стъпала бяха тъпкали. Григорий намрази поезията трайно и искрено. Но темата, подхваната от месестата Елла, беше забележителна – това се случи още през осмия месец след началото на обичта им.

- Гринго – подхвана тя. – Незабавно бих ти подарила тази грозна, но се боя да не те обидя. Аз така се уморих от нея. Това е прашна дупка, тясна за душата ми.

- Манастирът тесен за мойта душа е - откликна Григорий, още една полза от следването на българска филология.

– Да, тясна е – потвърди Елла.

Григорий продължи да ухае на цветя, защото купуваше букети с тонове. Елла му отпускаше месечна стипендия от – Григорий не цитираше петцифрената сума на стипендията си, защото някой зложелател можеше да се добере до истината и да завиди. И така – Григорий се изяждаше от страдания, че дава пари от собствената си стипендия за цветя, за да стимулира наднорменото тегло и очите с цвят на сено. Но какво да се прави? Търпението е входът към победата, заключи той. Търпение му е майката.

Но не беше.

Търпя година, две. Пет. Написа 1806 стихотворения за всеки квадратен сантиметър от кожата на месестата - за грима, червилото и кремовете против бръчките й, но тя не му подаряваше къщата. Беше купила още три нови резиденции. По дяволите, всяко търпение има граници.

Елла не му подаряваше нищо.

Все някога чашата – дори и тази на Григорий - започваше да прелива. Ето, скоро се навършваха шест години от нанасянето му в орбитата на жълтите очи. Въобще не беше отваряла дума, че ще му подари къщата.

На 29 април мекотелото Елла (Защо обиждаме прекрасните безгръбначни, сравнявайки ги с тази! – укори се Григорий) бе обхваната от мания да организира пищно празненство по повод тяхната светла шестгодишнина. Това бе удар върху изтерзаната нервна система на Григорий.

Толкова цветя бяха отишли нахалост, толкова поезия се изля от мозъка му, че като видеше поетическа творба, получаваше сърцебиене. Не ще и дума, харесваше цветарката на Женския пазар, откъдето пазаруваше евтини букети. Дори купи един зюмбюл и го подари на момичето. Какво чаровно създание беше тази цветарка. Прекрасна! Тя нямаше представа кой е написал „Да се завърнеш в бащината къща“, което я издигна в очите на Григорий. Тази млада красавица нямаше син, не караше ски, не ходеше да лови риба.

Същевременно Григорий трябваше непрекъснато да следи Елла с премрежен поглед, което масивната тълкуваше като страст. Въобще не беше разбрала за парливите капки, които Григорий изливаше в очите си, подлагайки своето зрение на страшна опасност. Налагаше се всяка седмица Григорий да се кълне във вярност - в продължение на шест години! Беше изчислил колко пъти е претърпявал това унижение и шестцифреното число неизменно му причиняваше главоболие. Ненавиждаше верността с цялото си сърце.

Но къщата…. Така я обичаше. Боготвореше я. Мечтаеше я. Сънуваше я. Къщата никога нямаше да бъде негова. Жалко! Мъчително. Смазващо. Тази архитектурен копнеж щеше - как да се изрази по- безболезнено? Къщата щеше да отиде в небитието… съсипана. Погълната от пламъци. Ах каква архитектура, какво съвършенство!

Чашата преля. По дяволите, макар че след Елла Григорий не вярваше в съществуването им. Чашата наистина преля.
Беше предвидил всичко. Беше пресметнал. Беше спестил изцяло стипендиите си, минус сумите за цветя и очни капки, плюс бонусите, които очите от сено му превеждаха за вярност и постоянство. Като си припомнеше шестцифрената спестена сума, сърцето, костите и лимфата на Григорий ликуваха. Само червените и белите кръвни телца в кръвта му не ликуваха, защото заеха, колко струва това.

Осемнайсет часа, 29-и април. В 17:55 часа следобед Елла възнамеряваше да държи кратко слово. Словата не бяха нейната страст, привличаше я логистиката, защото истинското фамилно име на победата е размерът на хонорара. Елла помоли (виж ми окото - тя не молеше), всъщност нареди безапелационно на Григорий да напише текста на словото й. От него трябваше да стане кристално ясно колко много означава Григорий за Елла. Той й бил доказал, че е красива жена (пак ми виж окото!), той възпитал сина й като достоен човек (непрекъснато гледай окото ми).

- Словото да трае не повече от четири минути. Точно четири! Гринго, разбра ли?

- Разбрах.

Григорий бе заплатил. Можеше да си го позволи. Беше спестявал всяка стотинка от стипендиите. Парите знаят всичко. Парите постигат всичко. Парите са поезия. Точно в 18:00 часа на 29-ти април Григорий щеше да въведе един интересен код в телефона си. Къщата, неговата тъжна балада, неговият глад за хубост и обич, щеше…. Григорий не желаеше да го изрича с думи. Късо съединение може да се получи по всяко време. Пламъци поглъщат величествени постройки. Стени се срутват. Стават на прах. Подът се изпарява. Изгарят картините и керемидите. Няма архитектура. Вълшебството пресъхва. Няма мечти.

Григорий беше превел достатъчно пари, където трябва. Беше обмислил. Изчистил. Точно в 18:00 часа на 29-и април. В края на месеца. Прекрасно тържество! Такива събития често сътворяват непредвидени обстоятелства. Понякога великолепни сгради се обвиват в дим. Покривът е изпепелен. Жалко! Мъчително! Океан красотата отива на вятъра. Никога повече няма да се роди архитект, обсебен от достатъчно мощна лудост, за да роди такъв шедьовър.

29 април, събота 17:59 минути. Умерена облачност. Гости, скъпи дрехи, топли усмивки, от които те заболяват зъбите.

- Той е прекрасният баща на моя син, вярна опора на момчето… - и така нататък, до: - Той е безпределно верен. Верността е най-висшето благо за човека! – Елла прочете последните думи от старателно подготвения й текст. О-оп! Григорий ненавиждаше всяка дума. Това слово го бе принудило да възненавиди горкия български език в неговата цялост. – Гринго, любов моя!

Не! Григорий не бе написал последното изречение. То бе плод от изблика на Елла. Тази глупачка. Глупачката се задави. Жълтите й очи се удавиха в езеро от солена течност, изляла се от слъзните й канали.

Ах, тази къща! Григорий я обичаше. Боготвореше я. Ще видят те . Всичките до един.

- Гринго! Миличък! - Вместо да прекъсне брътвежа си, Елла попи сълзите с крайчеца на шала за 2000 евро. Закашля, но скоро се овладя. Все пак тя бе собственик на компания за логистика, а логистиката е истинското лице на вселената.

- Затова, аз, Елвира, разкривам пред вас, приятели…. Днес, в най-светлия ден от живота ми, аз съм с мъжа, който ме направи най-щастливата… - тя се задави. Кашлицата й не трая дълго. Логистиката лекува всички болести. – В този щастлив миг най-щастливата жена подарява тази къща на нейния любим. Единственият Григорий!

18:00 часа, 29 април. Събота. Ниска облачност.

Лумнаха пламъци. Първо от отворената входна врата на постройката, после от прозорците избухнаха кълба дим.
По дяволите.

Какво става? Защо? Разнесоха се крясъци. Хората се свиха ужасени. По-умните побягнаха. По-глупавите вече набираха номера на пожарната.

- Григорий! – изпищя най–щастливата жена.

Ах!

Некадърни строители. Неграмотни инженери! Не ги бива за нищо. Все в тоя град се случват инциденти. Пак късо съединение!

Пак!