158 км чиста радост

Даскалъкът ми е хоби, практикувам го, защото ме влече и ми е приятно. Освен това си имам друго едно любимо призвание, а упражнявам и трети дейности, чрез които изхранвам двете си чавета и купувам подаръци на либето си. Щото ако чакам даскалъкът да ме храни, ще има да си почакам. Не се оплаквам, харесвам живота си, колкото - толкова, тоя филм с Джак ми е от любимите.

А от известно време всяка година си организирам и по едно пътешествие, това също ми е хоби - да си карам колелото по около стотина километра на ден. За целта си стягам любимото колело, слагам в багажа инструменти и лепенки за гуми за всеки случай, пълня си бутилка вода и си взимам някаква храна. На вашето внимание, драги гледаоци, представям Велопоход 2014.

Дойде първи май. Денят на трудовия народец. Обичам да се трудя. Баба ми ми казваше „Залудо работи - залудо не стой“. И с колегите от училище тръгнахме на екскурзия от Бургас, през Средец към Велико Търново, Ловеч и Троян. Но по-голяма Тя не ми е нужна... Сутринта в 6 натоварих двуколесното си транспортно средство в багажника на рейса. Качвал съм го много пъти къде ли не, свикнало е вече да се тътрузи по пътищата. Първи май беше леко дъжделив, но през май всичко е приятно, и студът, и още повече дъждът. Ако можеше дванадесет месеца да е все май, щях да съм най-щастливият примат в галактиката Млечен път.

И така, още в началото заради май и заради дъждеца се почувствах съвсем като ученик на екскурзия. Ставам на 40 тая година, жив и здрав да съм още три пъти по толкова, но душицата ми си е все същата, когато тръгне на път, весела и олекотена.

Към обяд бяхме вече в града, където се чувствам у дома си, където минаха петте ми безгрижни годинки, откъдето е белегът на лявата ми страна на лицето и където се роди големият ми догледник преди 15 години. Той сега е в труден период. Има проблеми със себе си. Разбирам го. И в Търново колегите плъзнаха из улиците на разходка. Аз ще си поседя тук, рекох им, не ми се ходи никъде, само ще седя и ще гледам. Всеки камък тук е мой. Всяка уличка от лабиринтите му е измината от краченцата ми неведнъж. Така че искам само да седя и да се наслаждавам. Но понеже обичам да комбинирам полезното с приятното, се обадих на Стоян Николов - Торлака, с когото на по бира обсъдихме неговия ръкопис, който ще издадем, живот и здраве, до края на тая година. Един див и безкомпромисен роман, написан на рафиниран диалект.

И продължихме. Последваха Крушунските водопади, които очите ми съзряха за първи път. После Деветашката пещера и към края на деня вече бяхме в Чифлика, на около 15 км над Троян в оня майски, мокър и свеж Балкан, където много обичам да ходя. Има там едни горещи минерални басейни, едни пътечки и хижи... Първото ми идване насам беше преди много години, направихме си преход от Троян до хижа Ехо и после до Козя стена. Оттогава все нещо ме тегли нататък и поне по веднъж в годината минавам оттук. Най-малкото през Беклемето, където задължително спирам и отивам до билото, откъдето се разкриват едни орлови гледки, страшна работа, казвам ви.

Хотелчето се намира край река Бели Осъм, придошла като всички останали от топенето на снеговете и новите дъждове. И тя шуми още по-силно, и успокоява всички даскалски нервички. Тихо там в ъгъла, казах. Не, добре сме си, все пак професията е високорискова, ние сме като миньори, а нашата мина са знанията - шегувам се бре... Как само звучи, а? Много обичам клишетата. Дайте ми едно и веднага ще ви го направя на трески. Тихо вие двамата, няма да повтарям повече, напуснете часа ми!

На другия ден имаше разходки и програми. Обаче аз се отделих от колектива и отидох с колелото си на ония минералните извори. Сърцето се сгрява в тях. Топнал съм се до шия, отгоре върху главата ми падат едни ситни хладни капчици от сивия похлупак на облаците, а в клоните на дърветата църцорят като побъркани някакви чавки и славейчета. Абсолютна природна излагация, никаква съвест нямат тия птици и дървета, честна дума. Постъпват с такива като мен изключително безотговорно.

И дойде третият ден, трети май, събота. Помахах на колегите си за довиждане, а те се дивяха от автобуса, който щеше да ги откара обратно. Аз обаче трябваше да продължа по своя път в живота. Първо наляво в посока до края на асфалтовия път, до хижа Хайдушка песен. Там на едни табелки със сините знаменца на еврейския съюз се обясняваше какви красоти си имаме ние в Балкана. Преди да има такива табелки ние сме били напълно дезориентирани и неинформирани относно наличието на флора, фауна и всякакви кафяви мечки из тия ширини. Добрите хора са ни сложили информационни табелки, а други добри хора са взели много пари за слагането им. Човекът не е никакъв човек без табелки. Със сини знаменца. Точно там има и един паметник на едни хора, които са били много политически некоректни за своето време, затова двама от тях са заловени, а други двама са убити. Има епохи на герои и епохи на лицемерие. Познайте от три пъти сега каква е епохата ни чудесна.

И назад. До Троян се спуснах по инерция. От двете страни се нижат вилички и къщички на щастливи хора. Дали осъзнават колко са щастливи? Щото ако щастието е постоянна величина, може би сензорите спират да го възприемат ярко и отчетливо, както то напълно заслужава да бъде възприемано. Не обичам да бързам с колелото, не съм от ония жълтосините папагали, дето гонят скорост със забит в асфалта поглед, сгънати одве. Аз не гоня времето, то мене гони. Цялото време на света е мое, когато съм на път. Когато сядам след всеки десетина километра да отдъхна, пийвам водица, хапвам, каквото се намери.

На една изоставена от години автобусна спирка някъде там из Стара планина поседнах и се замислих. Не помня за какво. Няма значение за какво. Просто е уютно да седнеш някъде далече на непознато място и съвсем безцелно да се замислиш. Тоя път подходих малко непрофесионално, бях си забравил ръкавиците без пръсти, с които карам. И дланите ми леко потръпваха. Другата точка на допиране са задните части, за тях си обувам колоездачен клин под анцуга, отдолу е подплатен с дунапрен. Когато се пренасяш в пространството и времето, изтръпването не се забелязва, а и почивките на всеки пет или десет километра стават още по-благи.

Троян - Ловеч. В Ловеч служи като православен свещеник отец Любомир, който е родом от Галиче и с когото станахме приятели преди доста време. Неговият син е единственият, когото познавам, повтарял първи клас - по желание на майка му. Децата трябва да си тръгват от 7 на даскало, не от 6. Той имаше задължения в църквата през тази събота и спрях първо при него, да се видим и поговорим. Първо кръсти едно голямо момче, присъстваха само майка му и брат му. А после щеше да венчае някакви гълъбчета, но аз му казах, че тръгвам и ще го изчакам у дома му, на село. Останах да му гостувам тая вечер. И повъртях още пет километра. Обичам селцата, не мога без селцата, всяко едно си го колекционирам, всяко едно го помня. Преди това последното снимах ето тоя парен валяк, качен върху пиедестал:

За тоя първи ден ми се събраха 60 километра радости. Нищо работа. Имам си километраж, който ми показва тия статистики. За две години съм минал около 6 хиляди. Луд човек и силен вятър нищо не може да ги спре. Стигнах Лисец, поздравих домакинята и децата. И седнах в градината да отморя на една бира. Онзи повтарач вече е в 11 клас на немската гимназия, висок и сериозен мъж. Полянката беше мокра, изпаряваше се една странна благодат от всичката зеленина наоколо. Ето тоя котарак дойде да сподели радостта ми:

А след малко се прибра и стопанинът. С отчето запалихме огнището отвън, сипнахме си каквото дал Господ, нарязахме си разни неща на дървената дъска и споделихме най-разнообразни мисли и идеи. Докато си копал в градината, намерил ето тоя предмет. Висок е колкото кибритена кутия. Познайте какво е. Отзад има инициали. Също на латиница. Как ли е дошъл дотук? На кого ли е принадлежал? Неведоми са пътищата...

И така завърши ден първи от Велопоход 2014. Ту би континю... демек продолжение следует, драги мои гледаоци.