Светослав Иванов: Внимаваме какво ядем, защо не е така и с информацията, която четем?

Светослав Иванов е журналист, репортер и водещ на предаването „120 минути“ по bTV, познат и като автор на едни от най-значимите и най-интересните български документални филми за Близкия Изток. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски” със специалност „Журналистика”. Специализирал е в Организацията на Обединените нации в Ню Йорк и Женева през 2012 г., а в момента завършва допълнителна специализация в Харвард. 

Предаването му "120 минути" стартира на 10 октомври 2013 г. - в същия ден съпругата на Светльо Иванов го дарява и с дъщеричка. Оттогава предаването е едно от най-гледаните в ефира на bTV и печели фенове с различните гости и с различните въпроси. Трудно ли е да се казва истината и кои медии ще оцелеят - на тези въпроси отговаря Светослав Иванов в следващите редове:

- Тук отпред на вратата има един надпис "Силата да бъдеш информиран". Каква е тази сила? Какво ти дава?

"Силата да бъдеш информиран" е много хубав слоган. Информацията е преимуществото, което всеки човек може да използва в различна област на своя живот в различна ситуация. Независимо за какво говорим. Информацията е всичко. По-информираните са по-успешни хора. Обаче, когато информация се превърне в океан, където ориентирането става все по-трудно, тогава има голяма опасност да се удавиш, ако не си добър плувец. А и колкото да си добър, има опасност да се умориш от този непрекъснат вихър, в който живеем всички. Вихър, който ни върти в крайности и ражда объркване. Вихър, който е абсолютно неконтролируем в световен мащаб. Ако видим последните скандали с Фейсбук, ще осъзнаем, че светът се превърна в едно много опасно място, в което аналитичната и критичната мисъл са жизненоважни.

Уж сме по-информирани от всякога, пък се изолираме от света. Хвърляме се в крайности. Правим все по-странни и крайни политически изброи. Някой наблюдава и анализира нагласата ни и ни сервира ментета, за да влияе на живота ни. Като погледнеш уж сме по информирани, а пък мълчим. Дори когато сме със своите близки, когато вечеряме, когато празнуваме нещо, вперили поглед в телефоните. Това е опасността, която крие тази революция на технологиите и начина по който се променя и нашата професия. Силата да бъдеш информиран се превръща в една много сложна задача, за да остане сила.

- Ти си от добрите плувци в това море от информация. А как обикновеният човек, който не е длъжен да знае и да се ориентира, трябва да се справи в този вихър?

Наскоро прочетох в New York Times един много странен материал, който ме накара да осъзная, че времето и вече всичко много се промени последните 10 години. Материалът беше от един млад човек, студент по журналистика, който беше написал статия за това колко е хубаво да четеш вестник на хартия. И всъщност той го съобщаваше като експеримент, който е направил със себе си. Това звучи наистина като експеримент в момента за неговото поколение. Казва как спадала тревожността. Описва това, че когато не си атакуван непрекъснато от всякакви източници, които се борят за твоето внимание, емоции и мисли с най-различни користни цели, това може да те превърне в един по-спокоен човек и наистина по-информиран човек. Когато до теб достига продукт, произведен от професионалисти.

Задаваш ми много сложен въпрос. Не знам как да отговоря с рецепта, защото за всеки потребител на информация тя е индивидуална. Все пак си мисля, че нашата професия се основава на едни универсални правила, които, когато ги спазваме, тогава даваме и качествен продукт на хората, за да са по-информирани за света около тях, за ситуацията в техните държави, в България. Това ще рефлектира както върху ежедневието им, така и върху важните житейски и политически избори, които са призвани да направят. Но рецепта няма в днешния свят, освен това, че може би трябва да се придържаме към някакви класически правила. В днешния свят, ще видиш, казвам ти го, ще оцелеят само медиите, които са запазили своя авторитет. Авторитетът в момента е най-ценният капитал. Тук не трябва да има компромиси заради краткосрочни войни за рейтинг.

Защото има много други типове медии, които правят пари и манипулират хората. Които ползват публични средства, които защитават политически цели или цели на различни бизнес организации. Всичко това ще рухне в момента, в който финансирането за тези медии спре. И те на никого няма да липсват. Докато тези класически медии, които са се борили за авторитета си и са се правили по класически модел, ще оцелеят. Ще преминат през бурята. За сметка на всички тези модерни „политически таблоиди”, които редуват едностранното представяне на събитията и сензационни писаници.

- Защо е толкова трудно да се спазват тези правила?

Защото всъщност светът стана прекалено бърз и като всичко бързо стана трудно смилаем и вреден. Информационната среда е токсична. Нещо като нюз фийда ти във Фейсбук. Не знаеш руски трол ли се бори за теб, американски трол ли се бори за теб и какъв трол ще те срещне. Всеки се е превърнал в съдник. Всеки мисли, че разбира от всичко. Което в крайна сметка не е така. Един човек не може да разбира от всичко.

Аз си мисля, че удряйки по икономическите модели на класическите медии, говоря ти за новите технологии, се създаде една среда, в която много издания станаха икономически нерентабилни. Те спряха да могат да се издържат. Когато лишиш медиите от възможност да се издържат, тогава те се превръщат в лесна плячка за организации, които ги придобиват, но не за да развиват класически медиен бизнес, тъй като, да кажем, той не е печеливш. Те ползват медиите като инструмент, свързан с основния им бизнес. Когато медиите се превърнат в такъв инструмент, те се превръщат или в оръжие срещу бизнес конкурент или политически противник, или в място, където те да бъдат възхвалявани. Но вярват ли им хората? Добре ли се чувстват, когато са лъгани по този начин? Каква е ползата за обществото от съществуването на подобни издания?

Много пъти съм го казвал, дано не ставам банален – медиите са като човек, който в едната си ръка държи четка за обувки, в другата пистолет. И само сменя ръцете в зависимост от интереса. Но пък хайде да го кажем и от другата страна. Много медии оцеляха, те се промениха спрямо заобикалящата ги среда и те запазиха своя авторитет. В момента има сблъсък на тези класически медии срещу всички тези издания, които си мислят, че са медии. Този сблъсък е полезен за цялата ни гилдия, защото само чрез подобни сблъсъци, може да се открие разликата. Само когато говориш открито за фалшиви новини, за техниките за манипулиране, тогава хората могат да разберат за какво става дума.

Много дълго журналистите подценяваха тези издания. Казваха „Това са глупости, кой ги чете тези неща“. Обаче това е грешно. Не може да подценяваш голяма част от хората, които обръщат внимание на тези медии. Напротив - трябва да обясниш и да си искрен с тях, за да знаят, какво купуват и откъде се информират. Хайде да си го кажем така – какво четеш е сякаш равносилно на това, с което се храниш.

Нали е много модерно да се яде здравословно – трябва да употребяваме и информацията здравословно. То не може само хамбургери, не може само пържено. Ще те заболи корема, ще имаш язва, ще се оригваш на пластмаса, ще затъпееш, ще наддадеш, ще дигнеш кръвно, ще качиш захарта. Същото е.

- Трудно ли ти е да казваш истината? Някога слагали ли са ти спирачки?

Казвам ти го абсолютно честно, мисля, че го и усещаш. bTV е място, където никога не са ми слагали спирачки. И за това съм им много благодарен. На целия мениджърски екип. Не е имало момент, в който да кажат „Не казвай това.“ и „Не прави това“. Може да са имали проблеми след мой материал или коментар, но никога дори не са ми споделяли.

А и какво значи спирачки? В днешния свят не може да им такъв тип цензура. Толкова лесно може да бъде идентифицирана цензурата. Точно заради тази отвореност на всички канали. В крайна сметка, когато защитаваш една или друга позиция, то си личи. Не мислиш ли?

Зрителят го разбира това нещо и ти губиш своя авторитет. А загубиш ли го, по-добре да се захванеш с нещо друго. А и да ти кажа нещо, в което искрено вярвам – да казваш истината е най-лесното. Много е лесно. Представи си да не го правиш. В главата трябва да ти се въртят постоянно схеми, да се чудиш какво да говориш...

- Марк Твен има една хубава мисъл: „Ако говориш само истината, няма да има нужда да помниш какво си казал“.

За това става въпрос. Гледам да си улесня живота по този начин. Не мисля, че правя кой знае какво. Напротив. Правя нещо нормално, което правят много журналисти в България, при това не само моите колеги в bTV. Може би просто трибуната е много голяма и заради това е видно и изглежда на моменти странно. Това го правят толкова много колеги в България. В техните собствени трибуни. И живеем във време, в което нормалността започва да изглежда като странност и за което ми е най-болно. Атакуват ни всякакви тъмни сили, на което гледам като признание за добре свършена работа. В крайна сметка вярвам, че и България, и Европа, и човечеството са преминавали през толкова по-тежки периоди в своята история, че това, което се случва днес, е капка в морето.

- Казваш, че има журналисти, които говорят истината. Знаем, че е така. Ти си един от тях. България е на 109-то място по свобода на словото, коментирал си го и в "120 минути" това. Не те ли обижда тази класация?

Не. Ще ти кажа защо. Имах възможността преди няколко месеца да разговарям с представител на „Репортери без граници“. Много искам това да го разберат хората – 109-то място в тази класация не означава, че някой е хванал и ни е класирал на 109-то място... Защото сме се състезавали или минали сме квалификации. 109-то място значи друго – журналистите в България не се чувстват свободни. Това означава тази класация.

Това са едни въпросници, които се попълват и тези, които ги попълват, споделят как виждат ситуацията у нас. Основната причина за тази класация е липсата на институционално следствие от работата на журналистите. Правиш разследване или разобличителен материал, каквито има стотици, но те нямат никакъв институционален отговор. Следователно работата ти няма много смисъл, защото тя не ражда достатъчно голяма критичност в обществото, за да може то да изисква от своите политически лидери по-голяма прозрачност. Това вече е проблем, който е наш общ. Когато твоята работа няма кой знае каква реакция и резултат, тогава е нормално да си назад в класацията по свобода на словото. Затова с колегите ми се радваме на всяка малка победа, на всяко раздвижване на пластовете след разследване на bTV.

Нали медиите са четвъртата власт? Обаче тази власт не е съд, не е прокуратура. Не е инстанция, която може да предизвика някакъв институционален резултат сама по себе си. Четвъртата власт върши своята работа с надеждата останалите три власти – законодателна, съдебна и изпълнителна, да реагират. Това е една верига. Това са четири фрагмента от една верига. Когато един се скъса, си заминава цялата връзка. Тогава каква четвърта власт? Медиите нямат власт, защото са избрани от някого, те имат власт, защото могат да влияят върху останалите три власти. И ако го няма влиянието, тогава се губи и смисъла да е нарича четвърта власт.

- Тази връзка е загубена обаче, една от веригите се е скъсала. И не става въпрос само за медиите. Когато говорим у нас за полицаи, лекари, учители, журналисти – все обществено полезни професии, винаги мнението е негативно и обвиняваме другата страна. Защо и кога тази верига се счупи така почти безвъзвратно?

Мисля си, че имаме склонността да генерализираме. Да поставяме всичко под общ знаменател, за да възприемем по-лесно собствената си представа за света. Аз не мисля, че всички лекари са лоши, в никакъв случай. Убеден съм, че у нас има прекрасни лекари, които помагат и спасяват животи. Има чудесни учители, които смятат професията си за призвания, въпреки смешните заплати. Има и полицаи, които вършат своята работа и те го правят с мисълта, че допринасят за нашето общество.

Как може да ги отпишеш и да кажеш „Абе, тия всичките са един дол дренки“ или „Тези не стават за нищо.“? Това е грешно мислене. Този общ знаменател много ни пречи да виждаме нюансите в нашето общество. Този общ знаменател е много удобен, включително и за политиците. Защото чрез едни обобщени представи за хора, могат по-лесно да артикулират своите тези и идеи. Да разделят хората. Най-много ме боли, именно че сме разделени. Това генерализиране е резултат от разделенията в нашето общество. По всякакви теми. Всякакви моменти. Говорим колко е хубаво в Русия или Америка, а все по-малко споменаваме България. Модерно е да се делим на всякакви, а когато видиш сблъсък на крайности, виждаш как тези групи хора говорят все по-малко за България. Тук намирам причината – когато сме разделени, когато няма чувство за общност между нас, е много лесно да слагаш всичко под общ знаменател. Едното е в резултат на другото.

- Ако медиите играят в един отбор, може ли това разделение да изчезне?

О, да, разбира се. Само че не виждам как това ще се случи скоро. Просто защото в момента светът е разпокъсан на парчета от пъзел. Много е трудно да се съедини този пъзел. Има медии, които спазват правилата, има медии които просто не го правят. Как да играем в един отбор? Напротив. Не искам да упреквам никого, но си мисля, че все пак крайният избор е на аудиторията. Тя решава на кого да вярва. Въпросът е все пак да вършим работата си с усещане, че правим нещо важно и носим отговорност.

- Много отговорни журналисти се опитаха да си свършат работата обаче им се разклатиха столчетата. Това е заплаха.

Знам за какво ме питаш. И аз ще ти кажа честно - никой не може да ти отнеме правото да говориш, когато има въпроси към теб. Когато хората очакват да чуят нещо от теб. Никой не може да отнеме това право. Независимо къде ти се намира столчето.

- Знаеш ли какво ме дразни много в българските медии - че заради това да си пръв и единствен, уж да си го отразил само ти, страдат най-вече зрителите, читателите и слушателите. Ако си пуснеш Би Би Си или Си Ен Ен, там можеш да видиш кадри от конкуренти телевизии. Защото го правят с единствената цел аудиторията да бъде информирана. Тук сякаш това не може да случи.

Сещам се за такива примери и тук, при наистина важни събития. Но съзряването на медиите върви ръка за ръка със съзряването на обществото. И обратното.

- Имаш издадени 2 книги. Имаш над 15 филма. Явно си поставяш цели, които постигаш. Коя е следващата?

Знаеш ли, радвам се много на факта, че в „120 минути“ зрителите могат да намерят отговори на въпроси, които сами си задават. Много се радвам, когато получавам обратна връзка от хора, които са несъгласни с мен. С тях може да се роди много градивна дискусия.

Следваща цел – да ти кажа искам да следваме наистина модерните световни тенденции. Не само в отразяването на темите, а и в подбора на темите. Да продължим да внасяме тези актуални части от света, които вълнуват всички. Където и да се намират хората. Особено младото поколение българи и наши зрители са много изискващи. Има много образовани и интелигенти хора, които могат да нарекат себе си „граждани на света“ и на които им пука. Не правят много разлика между това, което се случва в границите и това, което се случва около нас. Защото едното е свързано с другото. Ако някой си мисли, че това, което се случва в Европа, САЩ или Изтока, няма отношение към нашия живот, много се лъже. Напротив. В този все по-малък свят, важните неща са далеч извън границите на България. Те се пренасят тук много по-бързо отколкото преди 5 години. В "120 минути" трябва да запазим адекватността си към тази чувствителност.

- "120 минути" е едно от предаванията с най-интересните и актуални събеседници. Кой е твоят мечтан гост?

Много си мечтаех за интервю със Стивън Хокинг. Две години се опитвах. Накрая от "Кеймбридж" ми отговориха. Преди година някъде. Казаха ми, че може и да стане. Очаквах дата... Това не съм го казал на никого. И за съжаление... Господ реши друго.

Друга мечта – Стивън Кинг. Една много голяма мечта, която някой ден ще осъществя.

Друга мечта – сър Алекс Фергюсън. Велик човек.

- Какво ще го питаш?

Представи си – той създава една машина, която 20 години върви на една и съща скорост. Как се постига това нещо? Това ще питам сър Алекс.