Люба Кулезич: На дъното сме. Преходът на мутрите се провали (подкаст)

В този разговор с журналистката Люба Кулезич отново почувствах онова особено напрежение, което се появява, когато говориш с човек, за когото думите не са украшение, а средство за битка, оръжие, меч. Разговаряме дълго, през политика, култура, медии, театър, кино, собствените ни тревоги и надежди. И нелицеприятните изводи сякаш сами се подреждат.

Политическа криза, енергийна несигурност и възможността за геополитически завой

Кулезич започва с тревога: задаващата се криза около „Лукойл“, рискът от липса на горива и възможността гневни тълпи да бъдат канализирани и използвани политически — всичко това може да доведе до падане на сегашното правителство. А то, поне формално, поддържа проевропейски курс.

Според нея подобен срив ще има тежки последици: България може да се отклони от европейската траектория, да загуби шанса за еврото и отново да бъде върната в орбитата на руско влияние — икономическо, политическо, енергийно.

Прави паралел с 2013 г., когато манипулираните цени на тока изкараха хиляди на улиците и свалиха правителство. „На ръба сме,“ казва тя.

Претръпването към войната и цинизмът на новините

Изтощена съм от новинарския поток - войни, смърт, страдание, които обществото все повече приема като фон. „Като гледаш достатъчно дълго в пропастта, тя започва да гледа в теб,“ казвам.

Кулезич намира опора в културата: в книгите, в европейското кино, в добрите сериали. Говори с възторг за „Down Cemetery Road“ на Apple TV — ярък пример за това как изкуството може да съчетае черната комедия с болезнената истина. Парадоксално — именно чрез „ескейпизма“ човек може да запази моралния си компас, мисли тя.

Медиите — обезглавени и зависими

Това е една от най-болезнените теми. И Кулезич, и аз знаем от първо лице как журналисти се отстраняват, предавания се спират, цели редакции се разпадат, когато станат неудобни.

Кулезич е особено критична към обществените медии и регулатора СЕМ. Обяснява как моделът на квотен политически избор на членовете на СЕМ почти гарантира зависимост от партиите и президента. „Когато те избират по политически причини, следваш политическата наредба.“ Говорим и за контраста с BBC — където висши ръководители подават оставки заради грешка, която у нас дори не би била призната. „Това е разликата между зряла и незряла демокрация,“ казва тя.

Тя коментира и конкурса за генерален директор на БНТ, който веднъж е спрян от съд, после възобновен от друг съд, а сега - към момента на излъчването - отново спрян... Пореден пример за тотално политизизиране на институциите. Според нея, ако конкурсите са фалшиви, по-честно би било директно парламентът да си назначава директорите и да носи политическа отговорност, вместо да се разиграват „фалшиви церемонии“.

В същото време Кулезич признава, че алтернативните медийни модели – подкасти, онлайн формати – създават шанс за друга журналистика, макар и понякога хаотична, неравна и естетически „нехигиенична“.

„Сглобката“ и надеждата за промяна 

Една от най-тежките части в разговора е тази за правосъдието и „пленената държава“. Кулезич дава пример с делото „Октопод“ и фигурата на Алексей Петров, когото нарича „кентавър между официалната и криминалната власт“, с множество погазени човешки съдби зад гърба му.

Тя напомня, че самите представители на „Продължаваме промяната“ публично признават, че преговорите за „сглобката“ с ГЕРБ са били водени с посредничеството на Алексей Петров, самонарекъл се „мениджърът на промяната“. За нея това е крайна точка на илюзиите – момент, в който разбира, че надеждите, влагани в този политически проект, са катастрофално компрометирани. Питам я дали имаме доказателства за това посредничество - тя казва, че е следила отблизо делото.

За мен пък Промяната са направили много грешки (на младостта), платили са си цената и не са се пречупили, което е знак за почтеност. 

Кулезич разказва и за случая с Лиляна Деянова (Лилана) и партньора ѝ – млади компютърни специалисти, които в нейното студио разобличават корупционни схеми около тол-системата. Малко след това те влизат в ареста и прекарват там много време. Според нея този случай показва как правосъдието може да бъде използвано като бухалка срещу хора, които се опитват да осветят корупцията.

Термини като „превзета държава“ и „пленена Темида“ вече са изтъркани от повторения, но зад тях стоят много реални човешки съдби – хора, които влизат в затвора по изфабрикувани обвинения или по сигнали от компрометирани фигури.

Цял живот в протести

Голяма част от разговора е посветена на протестите – от 1997 г., през 2013 г., до масовите протести през 2020 г.

Кулезич признава, че именно 2020 г. я пречупва най-много. Тогава, когато по улиците излизат стотици хиляди хора, се появява лозунгът „Всички заедно срещу корупцията“. Звучи обединяващо, но според нея това „всички заедно“ става сигнал за размиване на истинските политически мотиви и силуети зад протеста. В рамките на това „общо“ пространство лесно се внедряват играчи на статуквото, а протестът бива постепенно превзет и употребен.

Тя припомня и 2013 г., когато огромният обществен натиск срещу назначаването на Делян Пеевски начело на ДАНС също е подкопан – тогава от една страна звучат гласове „без политици“, „само граждани“, а от друга – хора на Борисов успешно се внедряват в протеста и накрая той бива обърнат. И Борисов се договаря зад кулисите с Пеевски.

Отбелязвам, че хората сякаш имат „деменция“ и забравят тези процеси, а все по-често чуваме „да не говорим за политика“. Кулезич контрира: всеки, който гледа новини, развлекателни предавания, дори формати като „Ергенът“ или „Traitors“, вече участва в политическа култура, защото цялото публично съдържание е идеологически наситено. „Ако ти не се занимаваш с политика, политиката се занимава с теб.“

Хората на изкуството — голямото мълчание

Споделям болката си, че артистите, които години наред съм уважавала и подкрепяла като гласове, днес масово мълчат. Не заемат публична позиция.

Кулезич допълва: мнозина мълчат, защото чакат проект, защото каналите за финансиране са мафиотизирани, защото конфликтът с властта се наказва. Изключенията — като Милица Гладнишка — блестят още повече на този фон, мисли тя.

И двете отбелязваме очевидното: политиците почти не се виждат на театър, на кино, на концерти. „Те не са културни хора,“ казва Люба. Парламентът деградира — не само като идеи, но и като език.

Според нея интелигенцията е тази, която трябва да задава тон, да създава морални ориентири, но днес именно тя е наранена, обезкуражена, уплашена или купена.

Кино и театър — между баналността и блясъка

Говорим и за българското кино. Люба Кулезич не крие разочарованието си — плакатност, банализирана мафия, лош звук, липса на морален слух. Но възторгът ѝ се връща при дигитализираните класики — „Мера според мера“, „Крадецът на праскови“ — където има истинско творческо несъгласие и художествена смелост.

В лошия звук на киното ни тя вижда силна метафора: когато обществото отказва да „чува“ реалността и си запушва ушите за знаците на времето, тази морална глухота неминуемо се проектира и върху кинопродукта.

Защитавам няколко чудесни филма („Урок“, „Слава“, „Страх“, „Посоки“, „В кръг“), а Кулезич изразява уважение към режисьори като Иван Черкелов и Людмил Тодоров, които си отидоха твърде рано – талантливи, дълбоки автори, често маргинализирани от „кинематографичната мафия“.

Тя говори с възхищение за Паоло Сорентино – за способността му да сублимира миналото и да го превръща в уникален визуален език. Италианското кино за двете е пример за европейска културна традиция, към която България е могла да се приобщи – и не го е направила.

В театъра Кулезич хвали постановки като „Швейцария“ и „Хага“, както и работата над силни текстове, които „болят от света“ и изискват да бъде преразбран. Но отбелязваме и тенденцията най-силните представления да се правят от режисьори, които не живеят в България – или работят основно в чужбина. Това също е симптом: талантът си тръгва.

България като дете и въпросът „да останеш или да започнеш наново“

В личен план Кулезич признава, че често си представя дали би могла да „захвърли всичко“ и да започне отначало в чужбина. Разказва за вдъхновяващия пример на Лени Рифенщал – обявена за парий заради близостта си с нацистите, лежала в психиатрии, а на 70 години започнала нов живот като подводен фотограф и доживява до художествена реабилитация.

И все пак, за нея България е „като дете“ – с нейните планини, море, все още незатлачена природа – и чувството, че не може просто да я изостави.

Говоря за усещането, че всички масово искаме да напуснем страната, а Кулезич – за страданието да гледаш как една държава с огромен духовен потенциал, особено през 90-те, постепенно се превръща в място на цинизъм, негативна селекция и културен упадък.

Социален песимизъм, лична надежда

И все пак Кулезич предупреждава: мутрите на прехода се провалиха, но рухването на техния модел ни е довело до опасен вакуум. Ако трябва да започнем отначало, то може да стане само със „съзнание, прочистено от илюзии“.

Разговорът завършва с ясното усещане, че подобни откровени срещи са нужни — особено днес, когато шумът е голям, а истината — все по-тиха. Люба Кулезич продължава да води „Честно казано“ по Евроком. Аз — подкасти в OFFNews. И в тази паралелност има не просто професия, а избор.

Призовавам зрителите да подкрепят независимите формати като този — защото свободната журналистика не е даденост, а битка.
И ако има шанс България да се изтласка от ръба, то той започва от честни разговори, смели думи и отказ да се мълчи.

Следете новините ни в GoogleNews