Бойко Василев: Войната в Украйна е възможно най-лошата за нашия регион

Документалният филм "Останалите. Снимки от една война" на журналиста от БНТ Бойко Василев е номиниран за "Най-добър документален филм" в секция "Документално кино" на тазгодишните Награди на Съюза на българските филмови дейци "Васил Гендов".

Близо три десетилетия след войната в Босна и Херцеговина, която тогава Бойко Василев отразява на място, екипът на БНТ се връща, за да търси героите от 1994 г. – къде са те сега, как са и в какво вярват, след като войната отдавна е приключила.

Прожекция на филма "Останалите. Снимки от една война", в рамките на Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД "Васил Гендов", можете да видите на 6 май, събота, от 16:00 ч. в Дома на киното в гр. София с вход свободен.

Пред OFFNews Бойко Василев разказва за заснемането на филма и спомена от войната, която тогава е отразявал като журналист.

- Във филма се връщате почти 20 години назад. Защо точно сега?

- Историята на този филм започна с чудо. При подреждане на архива на “Панорама” изведнъж намерих касета от 1994. Разпознах своя почерк по обложката, разгледах съдържанието и открих суров материал от своето първо ходене в Сараево, когато с покойния оператор Христо Обрешков отразявахме войната в Босна и Херцеговина. Не можех да повярвам! По чудо бе запазена най-добрата част от материала – гостуването при семейство Михайлович. Веднага реших: трябва да ги намеря. И не само тях, но и другите, с които се видях тогава. Започнах да търся. През 2022 г. се навършваха точно 30 години от началото на босненската война. Тогава избухна войната и в Украйна – и разбрах, че не трябва да се бавя и ден.

Снимка: БНТ

- Разговаряте със семейство, което сте снимал още по време на войната. Как стигнахте до тях?

- Не беше лесно. През 1994 г. към семейство Михайлович ме насочи интелектуалката и преводачка Сенада Кресо, която тогава отговаряше за чуждите медии в Сараево. Съпругът, Зденко, бе сърбин, а съпругата Мелиха – мюсюлманка, или както се казва днес, бошнячка. С тях бе и тригодишната им дъщеря Ваня. Имаха и по-голямо момче, което не видяхме.

Започнах търсенето със Зденко – прочут хандбалист, левичар и банкер. Тъкмо стигнах до информация за него – и се оказа, че е починал. Започнах да издирвам Мелиха, но съдбата отново ме изпревари; тя почина малко след Зденко. Оставаше Ваня. Впрегнах всичките си интернет умения, връзки и контакти в Босна и Херцеговина. Помогнаха ми двама колеги от босненската телевизия, Адис Делкович и Емир Морина. Накрая, две седмици преди да тръгнем, открих Ваня. Беше поредното чудо.

Не знам дали ще ми повярвате, но в този филм няма нито един дубъл. Моята среща с Ваня, насред парада на ретро-автомобилите; гледането на кадрите с майка ѝ, баща ѝ и нея самата; срещата на Ваня със Сенада – всичко това операторът Михаил Врабчев засне документално, в момента на ставането. Може би това е третото чудо в “Останалите”.

- Какъв е урокът, който Сараево научи от войната тогава? А Европа?

- Урокът е малко тъжен: хората забравят войните, особено чуждите. Нещо повече, войните дотягат на глобалния зрител някъде след третия месец. Други дразнители ангажират вниманието, подкрепата отслабва, а с това и волята за съпротива срещу агресора. Войните, за жалост, имат значение главно за хората, които търпят несгодите, лишенията, смъртта. 30 години по-късно в Сараево още личат дупките от мините и куршумите, а Босна и Херцеговина продължава да бъде сложна, нефункционална държава. С други думи, войните свършват дълго след последния изстрел. Но само засегнатите разбират това.

- Влияе ли, според Вас, споменът отпреди 30 години на решенията, които европейските лидери вземат сега?

- Хубав въпрос. Неизбежно влияе, но отчасти. Босненската травма още кара Европа да си задава трудни въпроси: “Как така допуснахме геноцид на европейския континент?”, питаха се мнозина, особено в Нидерландия. През 1995 нидерландските “сини каски” не успяха да спрат клането в Сребреница и този случай се превърна в национален срам. Затова, струва ми се, европейските лидери не се поколебаха да подкрепят Украйна.

Но западните специалисти по Русия и Украйна често са различни от специалистите по Балканите. Така че все още можете да чуете гласове: “Русия не е Югославия, Путин не е Милошевич, босненските сърби нямаха ядрени оръжия”. Това е вярно. Войните рядко си приличат. Това обаче, което остава същото, е склонността ни да се самозаблуждаваме в зависимост от предварителните ни нагласи. Ето, ще Ви кажа, че през 90-те нямаше термин “фалшиви новини”, нямаше и социални медии; напротив, имаше добра, прецизна, даже старомодно-прецизна журналистика. Въпреки това в някои места по света, включително в България, истината за босненската война не можа да се наложи. Лъжата се оказа силна и лепкава. Това ме изпълва с мрачни мисли за бъдещето.

- Как гледат хората в Босна сега на войната в Украйна?

- На мнозина в Сараево им се струва, че гледат същия филм, отново и отново. Същевременно, и Вие ще видите това във филма, те разбират, че украинската съпротива е спасила Босна и Херцеговина от разпад. Те вярват, че ако руската армия бе влязла в Киев, това щеше да предизвика верижна реакция на Балканите – и те щяха да бъдат жертвата. Затова са благодарни на украинците.

- Коя история искате да разкажете сега, но още не сте имал тази възможност?

– Не разказвам истории, които пряко вредят на героите, замесени в тях. И после някой, сигурно Бог, ми помага да намеря още по-добри истории. Затова никога не се оплаквам от съдбата, случая и случайността. Вярвам, че те работят за хората с добри намерения.

- Каква, според Вас, е перспективата за нашия регион в сегашната ситуация на война?

- Тази война е възможно най-лошата за нашия регион. Тук Изток и Запад имат заклети фенове, които така се увличат във вечната си вражда, че често забравят собствените си страни и народи. Но най-големият проблем е, че остават слепи за фактите. Отровното наследство на юго-войните е и в умовете – там, където се раждат теориите на конспирацията, омразата и обикновената глупост. Боя се, че тази война ще остави същите следи, но още по-мазни и миризливи. Дано не съм прав.