В търсене на собствения път. Николай Димчевски

На тридесет и три годишна възраст човек е млад, ако все още умее да гледа непринудено на живота. Колкото и банално да звучи това изречение, то е факт и аз ще ви разкажа за един млад човек, избрал свободата да живее встрани от суетата и дребнавото мислене, без оправдания и оплакване. А за това се иска смелост.

Казвам това, защото днес наистина е трудно човек да превъзмогне натрупаните предразсъдъци, наложените стереотипи и заблудите на общоприетото и нормалното и да потърси собствения си път, обръщайки се навътре в себе си. Понякога изборът да правиш това, което обичаш, те вкарва в капана на личното задоволство, а това означава да спреш. Николай Димчевски не е спрял да търси своя път, защото според него това е непрекъснат процес, който почва от вътрешното. И означава много труд, с много вяра и немалко трудности.

Ника, както го наричат приятелите, е художник, поет и музикант. Роден е през 1983 г. в Русе. В детството си е щастлив – родителите му са нормални и обичливи. „Отгледаха ме в един такъв похлупак.., в който светът изглеждаше розов и приятен.“

От всичко най-много му харесва да го оставят на село заедно с по-големия му брат и там да щуреят на воля цяло лято. Още тогава двамата правят и първия си творчески проект – по детски див и забавен. Това е радио шоу, което двамата записват върху касетки – различни сценки и интервюта с баба и дядо. Измисляхме разни въпроси, записвахме ги и после питахме баба и дядо съвсем различни неща. И ставаше колаж. Имахме попадения, смее се Николай.

По-късно двамата братя създават и първия си музикален проект. По онова време брат му вече си има китара, а Ника мечтае за барабани. Вместо барабани обаче, той участва в групата с обърнатите кофи и кашони на баба си. На техните концерти идват бабите от селото. „Виж, аз не се сещам за тези неща. Обаче сега като ме питаш.., те изплуват“, с усмивка при спомена разказва той.

В един летен следобед, когато светлината е най-ярка, Ника решава да не спи, както обикновено прави. Иска да види какво става в часовете, които пропуска – между един и четири. Всички са заспали, всичко е притихнало. И тогава бъдещият художник забелязва ярко жълтата светлина и ярко червената разцепена диня и изпитва особено чувство, някакво дълбоко вълнение. Може би този духовен момент е първият знак по пътя му на художник.

В средното училище – Английската гимназия в Русе – Николай е напълно нормално момче, като всички други младежи от неговото поколение. Училището е най-елитното в родния му град, въпрос на престиж е за учениците да бъдат приети в него. „Имаше и средно училище за изкуства, но изглеждаше някак несериозно да учиш там“, спомня си за своя избор той и коментира обучението си с благодарност за това, че е научил английски език. „Знам и малко испански, колкото да си поръчам кафе и бира… Учих с по-будните младежи, но през цялото време се чувствах някак не на място“. Тогава е естествено да бъдеш малко хулиган, да откриеш алкохола и нощните купони… – така пораснахме ние, децата, родени през осемдесетте.

Музиката продължава да влече Николай и в гимназията, тогава обаче той участва в рап група – пише текстовете си сам и „нарежда“ пред публика. Печелят градски конкурс за хип-хоп група. Това беше тийнейджърска авантюра, казва той.
Ключов момент от биографията на Николай Димчевски до днес е моментът с образованието – той не е учил живопис или някаква друга област от изкуството нито в средното училище, нито във висшето. Картините му са чисти и неподправени спрямо строгото академично рисуване и може би на това се дължи тяхната искреност и страст.

Според него на 18 години човек не е наясно какво иска да прави и се повлиява от тълпата, от масата, от родителите. В онези години е модерно да се кандидатства в специалности като Международни икономически отношения, Туризъм и Маркетинг. И той, както своите връстници, се спира на тях и е приет да следва Туризъм във Великотърновския университет. „В Търново прекарах едни много приятни четири години – намерих приятели там. Тогава почувствах свобода и едно, ще го нарека открехване – видях хора, които свирят по пейките, пишат текстове… Търново беше много буден град в онези години“, коментира младият художник.

Всъщност рисуването съзрява в него около двадесетата му годишнина, въпреки че според него той винаги го е носил в себе си. Просто в един определен момент Николай започва да му отдава значение – желанието за рисуване се пробужда и може би причината е любов. Тогава той има приятелка, като обича да рисува и благодарение на нея погледът му се обръща към изкуството. „Все едно си припомних, че това е нещо много важно за мен. И го открих“, разказва Ника.

Разказва и за първата рисунка, която обаче се зарича никога да не показва. Това е „Гарванът“. „Гарванът ходеше в тревата, загледах се в перата му, очите му бяха светлосиви… И тази привидно сива птичка ми се стори много живописна – черна, бяла, сива…“ По това време Николай не познава добре материалите, но знае, че картини се рисуват с маслени бои – за разлика от повечето художници, той не започва с темперна боя или акварел, а директно си купува маслени бои. Днес си спомня с усмивка как тогава не е знаел, че му трябва и разредител. „И тогава открих тази магия на смесването на бои, на мачкането на цвета…“ Започва да рисува в стаята, в която спи, до леглото, а маслените бои отделят силна миризма. Този период продължава кратко – близо две години, в които той не показва на никого онези картини и дори носи нарисуваното платно навътре към себе си, за да не се вижда, когато ходи. „Много хубав срам, между другото“, казва художникът днес, когато се издържа от своите картини.

В този период – когато Николай е на 21-22 години – нещо се променя. Редом с рисуването, той започва да се интересува от художници, да чете за големите – Ван Гог, Модилияни, Пол Сезан, Гоген и други. „Средата ми беше такава, че не ме разбраха. Някак не е много мъжкарско да тръгнеш по галерии…“, коментира с известна ирония той.

Но пътят е открит и хоризонтът започва да се разширява, въпреки спънките, които животът предполага. Налага се да започне работа и той ясно съзнава тази необходимост, но не му се иска тази работа да бъде „по специалността“. Туризмът не го влече. Той иска да рисува. Взима решението да заживее във Варна, където вече е установен неговият близък приятел Ивайло Добрев.

Николай се надява покрай работата, която ще започне в морския град, да намира начин и да се развива в сферата на изкуството. Няколко месеца той търси работа, отзовава се на обяви и изобщо не си представя, че ще работи в галерия – наясно е, че няма опит, нито подходящо образование. Докато един ден двамата с Ивайло минават през един площад, където има галерия. На вратата й е закачена табелка с надпис – „търсим нов човек в екипа“. Николай не вярва, че има някакъв шанс, но Ивайло буквално го натиква в галерията. „Някои неща се случват малко или много съдбовно. Поговорих си с галеристите – Вики и Митко, много готини хора. Митко е художник, той усети накъде съм тръгнал“. Впрочем тази галерия, в която Ника научава много за това кое е стойностно и кое е шир потреба, направено за оцеляване, съществува и до днес и Николай Димчевски излага картини и прави пърформанси в нея заедно с Росен Марковски. С когото се запознава именно там, в онзи период на работа като галерист и това се оказва знаково събитие в живота му. „Росен Марковски беше автор от тази галерия, а аз харесах картините му. Намерих го във Фейсбук и там се заговорихме за големите художници – Модилияни, Пикасо… – и взехме решение, че трябва да се срещнем“.

Срещата се осъществява в Нощта на галериите и музеите в Пловдив през 2009-а година. Легендарна среща, която поставя началото на техния творчески тандем. На следващата година Николай се установява да живее в София заедно с приятелката си. „От много време обмислях идеята, че София ми предстои. За това, което правя, повечето възможности са в София“.
През лятото на 2010-а година Николай Димчевски открива своята първа изложба, състояща се предимно от пейзажи. Галерията се казва “Human Things”.

„Пейзажът, колкото и да се смята, че е тотална отживелица… – винаги съм работил с удоволствие в тази тема – пейзажът и натюрмортът. Никога не съм се интересувал какво мислят съвременниците ми. Днес изкуството е повече модерно, отколкото изкуство. Ние изместваме търсенето отвън – какво не е било правено досега, та и аз да го направя. Не търсим вътре в себе си. Ако тръгнеш да търсиш в себе си, можеш да направиш това, което е истинско“, коментира Николай.

„Но днес основната ми тема е голото женско тяло. Пилетата, рибите, бухалите, гаргите… – по-скоро се заигравам с някаква форма; не използвам символиката на животното и не правя реалистични животни, а просто си играя с формата“, допълва той.
Николай Димчевски е осъществил близо петнадесет изложби досега, но изложбата не е единственото, което прави. Нещо на пръв поглед старомодно – вечерният акт – е част от работата на тандема Димчевски – Марковски. Тях винаги ги е блазнил този процес между художника и модела. „Там наистина се случва някаква магия, която е извън еротичния акт. Защото аз мисля, че когато художникът рисува голото тяло на жена, сексуалният момент отпада – ти вече не си мъж срещу жена, тогава няма полове. Това е духовно преживяване“, казва Николай. Техният вечерен акт е по-различен, преминава в по-свободна форма, защото не задължават модела да стои неподвижно; създава се атмосфера, слушат музика и си говорят; раждат се скици и картини.

Когато започва да рисува, в Ника се променя нещо фундаментално, защото това го осмисля. Започва да върви с голяма увереност, защото това е нещото, което му харесва, както за скиора са важни зимните спортове. И казва, че има един период, в който трябва да успееш да убедиш главно себе си, че това, което си тръгнал да правиш е стойностно и не на последно място може да те издържа. В момента, в който ти се убедиш, и хората започват да ти вярват – родители, приятели, публика. „Поздравявам родителите си за смелостта да вярват в нещо толкова несигурно, особено в България. Благодарен съм им, че ме подкрепят“, казва младият художник.

С тази убеденост идва и нов начин на живот – на него започва по-често да му става приятно да остава сам, да иска да излиза сред природата, да скита по различни места. Не изживява това като самота, а като вглъбяване и важно вътрешно преживяване. И определено възприема живота като по-интересен. Градът за него е вдъхновение по-скоро заради хората и връзките и емоциите, свързани с тях, а не заради инфраструктурата и сградите. Но градът и по-специално София, признава Николай, го провокира да пише стихове повече, отколкото да рисува. Ето и едно негово стихотворение:

„тази нощ излязох като единствен мъж
видях София обляна в дъжд
видях затворените магазини за цветя 
видях старицата дочакала линейка 
празните тараби на Славейков
и спрях пред къщата, която ми харесваше
през прозореца видях една жена се сресваше“

Градът наистина е важен за него и особено ателието му, където да се събира и вглъбява, и където да кани хора, които да виждат неговите работи, защото обратната връзка е много важна. „Има художници, които си купуват къщичка на село и заживяват тих и скромен живот, но там на мен биха ми липсвали връзките с хората, които имам в града“.
Иначе Ника се вдъхновява от морето, определя го като някаква връзка с него. Летата си прекарва по диви места като Крапец и Синеморец, където рисува и свири.

Росен Марковски е учителят на Николай Димчевски – но не професорът, който говори на ученика за политика и който отдавна вече не прави изложби, а истинският учител – работещият в ателието си художник, който стои достатъчно далеч от класическия, академичен стил на рисуване. „Срещнах Росен в момента, в който търсех учител. Допаднахме си и неговият ентусиазъм ме запали – да се освободя още повече, да работя, да си повярвам още повече. Истинските учители те палят с примера си, а не с лекциите си“.

Своите лични вдъхновители Николай открива и сред художниците Емил Стойчев, Илия Милков, Генко Генков и Василка Монева, с която са приятели. Но понякога го вдъхновяват и хора от други области на живота. „Дори не трябва да те е страх да се повлияваш. Трябва да си отворен за това влияние – да премине през теб. И тогава намираш себе си“, казва Ника и допълва: „Важното е да намериш своя път. Аз даже мисля, че този процес е за цял живот. Ако някой каже – край, осъществих се, намерих се – то това е краят на изкуството“.

Той не страда от това, че не е учил в Националната художествена академия. Смята, че когато човек е самоук и е решил да се развива сам, той върви по един неизвестен път, който може да се окаже доста дълъг. Ако някой му покаже, това ще съкрати времето, но ще отнеме периода на откривателството. И не е от хората, които биха се оплаквали, че някой им пречи да се развиват и че са неразбрани. Защото нещата се случват, когато започнеш да им отдаваш значение.

Ника прекарва дните си по творчески разпиляно. Спи до късно, а после трае период от два-три часа, в който се събужда с малки сладки ритуали като пиене на кафе, ровене във Фейсбук, слушане на музика и т.н. Не пропуска да нахрани и котката си. В късния следобед енергията му вече е дошла и влиза в ателието си – това е задължително. Не всеки ден рисува шедьоври, както сам се изразява, но върши различни неща – подготвя основа, платно, дъска или пък лакира някоя стара работа. И цитира Пикасо: „Вдъхновение има, но то идва по време на работа“. После понякога се разхожда или кара колело, а след това рисува до късно. Вечер отново излиза на разходка, среща се с приятели, заедно ходят в бар или по ателиетата, или пък свирят.

Работил е като барман, а също и в хотел, и като компютърен оператор в интернет клуб, и като готвач. И нека споделим една негова рецепта:

„Вземете охлюв.
Сложете го върху грамофонна плоча.
Слушайте музиката на дъжда.“

Вярва в приятелството. И в свободата. И в любовта, но смята, че любовта не може без свобода. „Забелязвам от доста време в себе си, че за добро или за лошо аз си позволявам да бъда такъв, какъвто искам. Хората, които са с установени, строго бетонирани ценности и правила, са затворени за голямото познание. Те се крият зад тях. А аз се опитвам да допускам… Да, то като че ли е свързано със смелост... Изкуство можеш да правиш, ако си свободен“.

Не гледа новини и не се интересува от политика, защото за да рисува му трябва особено отделяне от този свят. Но е достатъчно прагматичен, за да се справи с неизбежните битовизми около съществуването си.

Не се стреми към славата.

В репертоара на дуото „Росен Марковски – Николай Димчевски“ има четиринадесет песни. Да чуем поне една от тях:

(песен, ако може)

Според мен Николай е едно ярко доказателство за това, че на младите може да се вярва. Ние не вярваме непременно в морала, а в това, което се крие зад него – в същността на човека.

___________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес diana.markova@gmail.com.