Софийски дюнери от сирийския Хомс

През последните месеци всеки ден научаваме за поредните жертви на кървавите сблъсъци в Сирия.

Случващото се оставя усещане за нещо далечно, но кипящата вече 18 месеца революция в арабската страна засяга и нас. Стотици избягали от режима на президента Башар Асад живеят в България.

Голяма част от тях са дошли още преди пламъкът на революцията да запали страната. Виждаме ги, но не винаги ги разпознаваме.

Студена октомврийска сутрин, влизам в кафене на една от централните улици на София.

На прага на малката задна стаичка ме посрещат с усмивка двама сирийци. Предлагат ми любезно черен чай и минерална вода.

Срещу мен седи Абу Кемал, 50-годишен сириец от Хомс, собственик на най-голямата верига за арабска храна в София.

Говори много малко български, въпреки че живее в столицата от 20 години. За да се разбираме, ни помага неговият преводач - друг сириец, живеещ в България.

По стените на стаичката има залепени десетки надписи на арабски, сирийски знамена, снимки и плакати с лозунги "за" свободата и "против" Асад.

Зад мен на стената висят кръстосани знамената на Сирия и България. Под тях е закачено малко знаменце на Катар, а над него шал със символите на Либия. 

Отвъд прага на "Малката Сирия" в центъра на София, пропитата от стените атмосфера на мястото дава на времето други измерения.

За България

Разбърквайки захарта по дъното на чашата чай слушам разказа на Абу Кемал.

Женен за сирийка, има трима сина, които в момента са в Сирия.

Живее в България от 20 години. През осемдесетте е идвал няколко пъти в България, като турист. През 1992 г. идва при свой братовчед в София и решава да остане за постоянно тук.

Със същия братовчед отваря първите дюнери в София.

Казва, че първите две години били трудни - България се движи бавно и мъчително по пътя на прехода към пазарна икономика.

Бизнесът му вървял трудно в началото. Пътувал е из цялата страна, за да събира материалите за дюнерджийницата. Месото от селата и т.н. Малко по малко тръгнали нещата.

Постепенно обаче завързва контакти и приятелства и нещата тръгват.

Разказва ми как след промените през 1989 г. у нас идват много сирийци.

"Някои идват като студенти, оженват се за българки и остават тук."

Какво обаче задържа нашия герой в България...

"В България усещам едно спокойствие на духа и съзнанието, което го няма в Сирия", разказва Абу Кемал.

Като работиш, има резултат, няма кой да ти открадне работата. В Сирия ако не подкрепяш Башар Асад, държавата ти открадва бизнеса, взима ти работата.

"Никога не съм се чувствал като в чужбина. Българите са много близки като характер със сирийците. Няма голяма разлика в мисленето."

Пропуска негативните оценки, но аз го подсещам.

Не му харесва, че много малки деца пушат цигари и пият бира. Казва, че и в Сирия има такива, но тук са далеч повече.

За революцията

Докато разговаряме Абу Кемал хвърля по едно око на отворения до него фейсбук. Всичко е на арабски. Снимките обаче говорят достатъчно.

Сблъсъци, убити, армия, Башар Асад, протести, атентати, атаки...революция. Хора, търсещи свобода, макар и в студеното виртуално пространство.

Социалната мрежа и мобилните му телефони са единственият начин за комуникация с близките и роднините, останали в Сирия.

Със спокоен глас Абу Кемал започва разказа за началото на революцията. Всичко започва през март 2011 г. в град Дараа.

Две деца надраскват на една стена няколко лозунга срещу президента Асад.

Вкарват ги в затвора и ги подлагат на безмилостни и брутални мъчения. Обществеността в Сирия е силно възмутена. Очаквала е публично обяснение и извинение от страна на Асад за тормоза на децата. Вместо това той изнася пламенна реч в народното събрание, в която предупреждава, че това ще е съдбата на всеки, който застане срещу неговата власт.

Абу Кемал ми казва, че Башар Асад е най-голямото разочарование на сирийския народ.

"Никой не е очаквал човек, учил в Англия, да постъпи така. Дори и тези, които го подкрепят са силно изненадани."

От 50 години сирийците са събирали своя гняв и този случай го отключва.

След като Асад идва на власт след баща си, всички са очаквали нещо различно от него.

Продължава разказа си, сочейки огромния плакат зад себе си. На него е изобразена масова молитва в централния площад на Хомс.

Събеседникът ми споменава и друг случай. 18 април 2011 г., на площада в Хомс - случаят, при който са убити над 360 души за един ден. Един мирен протест, с искане да махнат губернатора на Хомс.

Асад решава, че това е началото на революция и дави в кръв мирния протест.

Телата на убитите, ранените и оцелелите са натоварени във фадроми и камиони. Сутринта пожарната изчиства всичко. Част от хората са погребани живи. Това кара Хомс да възстане.

Питам Абу Кемал откога не се е връщал в родината си.

Казва, че не се е прибирал в Сирия от три години. Семейството му обаче все още е в Хомс.

Разказва за свои приятели, които са избягали в Йордания.

Казва, че се страхува за тях, но няма как да ги вземе в България.

"Трудно е да ги изкарам оттам", разказва ми.

"Всичките ми хора са там. Аз не подкрепям просто така революцията. Децата, които умират там всеки ден, са ми скъпи като моите."

Нищо не остана в Хомс, всичко е разрушено, продължава той и ми показва снимка от фейсбука си, в която личат руините на родния му град.

"Това е моят квартал, няма го вече, всичко е сринато до основи".

За бежанците

Как живеят сирийските бежанци у нас? "Живеят трудно, защото не знаят езика. Това ги измъчва, защото комуникацията е трудна. Но въпреки това се чувстват спокойни, защитени и свободни.", разказва ми Абу Кемал.

В Турция на места е спокойно, но на други е трудно.

Башар Асад принадлежи към алауитската общност на шиитските мюсюлмани. Това е причината алауитите в Турция, подкрепящи режима на сирийския президент, да измъчват сирийските бежанци, казва Кемал.

Въпреки това ми казва, че е благодарен на Турция, защото е приютила много негови сънародници.

"В Турция има половин милион сирийци. Ако по бежански лагери има официално 100 хил. сирийски бежанци, то в страната има избягали неофициално още поне 400 хил. избягали в Турция.", твърди той.

Разказът на Джемал

Към края на разговора ми с Абу Кемал в стаичката влиза 52-годишният Джемал.

Той палестинец, който от тридесет години живее в България. На приличен и разбираем български се намесва в разговора и изземва ролята на преводача. Запознат е с обстановката в Сирия не по-малко от Абу Кемал.

С няколко изречения описва как функционират нещата в Сирия:

"Политиката в Сирия е такава - или си на власт, или отиваш си в гроба. Средно положение няма. От повече от 100 години е така", разказва ми той.

"Ако имаш магазин и им хареса, идват и ти предлагат да ти го купят. Ако им откажеш, те пращат в затвора и всичко свършва", продължава Джемал.

Разговорът ни приключва с думите на Джемал: "Дано Сирия да стане един ден като България. Ако това стане, значи Сирия се е оправила."