Пътят е бодлив и тесен. Историята на Мишо

Идва от работа – с прах и стърготини по себе си, но усмихнат, пълен с енергия и готов да ми разкаже историята на своя живот до днес, когато е на тридесет и една и е преминал през безгрижието, трудностите, отчаянието и битките, в които момчетата стават мъже.

Ръцете му са загрубели, но стискат здраво. Очите му са широко отворени и честни. Не много висок на ръст, но набит, Мишо има вид на рано пораснал войник от армията на оцеляващите. Всъщност обаче е пълен с мечти и всеки ден за него е нова победа от войната с живота, който наследява тук и в който сам е рушил и изграждал – за да се превърне в баща, работник и приятел, който никога няма да избяга от отговорност, защото е научил този урок: как да устояваме на бури, в деня и в душата.

„Човек трябва да си пробва психиката – докъде може да издържи на студ, без храна, без телефон. Трети месец съм без телефон“, нахъсано изстрелва тези думи Мишо. Това е негово лично убеждение и е решен да изкара още поне три месеца без мобилен телефон. Днес той работи като електротехник в София, живее в ателието на един приятел-скулптор и не пие никакъв алкохол. Говори простичко и силно люби и мрази – в сърцето му се противопоставят двете стихии, както младостта и зрелостта си разменят крошета под повърхността на сърцето.

Това е просто Мишо. Роден е в Червен бряг четири години преди началото на прехода. Не може с лека ръка да бъде причислен към лошите герои, въпреки че като малък е буен. Животът обаче учи.

Мишо се ражда в голямо семейство – има две сестри от първия брак на баща си и петима братя и една сестра от предишния брак на майка си. Разликата с братята и сестрите му е над двадесет години. Родителите му са доста по-възрастни от родителите на останалите деца. На родителските срещи в училище това е особено осезаемо – той трудно убеждава съучениците си, че това са майка му и баща му, което понякога го натъжава, но друг път просто махва с ръка и си казва, че човек не избира сам родителите си.

В детството си Мишо е имал достатъчно контакти с баща си, макар че той много пътувал. Баща му е македонец, имал осем братя и сестри, седем от които починали от чума. Заедно с дядото и бабата на Мишо, баща му и чичо му се преселват в България през миналия век. Установяват се в Койнаре, където получават четири декара земя и построяват две къщи – една за бащата и една за чичото на Мишо. Строят къщите цели осем години, като всяка тухла била изпечена от кал на двора от баба му – редом до казана, в който се варяла храната.

„Дядо ми го помня, той почина на деветдесет и осем години. Беше като типичен селянин, само че голям, едър. Упорит старец. Не можеш да го претрошиш. Замина да живее в старчески дом“, разказва Мишо.

Бащата пък бил художник, а също така и пишел – на своя роден македонски диалект. „Много добър човек, даже прекалено добър. Може би всички на моята възраст са си мечтали да имат такъв баща. Никога не съм ял бой, не съм бил по някакъв начин нараняван, бит. Винаги е правил така, че аз сам да постъпя по хубавия начин – без бой и наказания“, споделя Мишо, който си спомня един-единствен шамар през целия си живот. Над леглото в детската си стая той има картина, изобразяваща море с остров в далечината и хора – картина, която баща му нарисувал. В останалите стаи на къщата също има картини, рисувани преди четиридесет години и запазени в добро състояние до днес. През цялото време бащата рисувал или пишел, не ходел на работа, освен за краткото време, в което бил назначен като художник в една стругарска фабрика. „И като майстор беше много добър, правеше къщи от време на време. Но като художник беше много добър“, казва Мишо за баща си, който нямал завършено образование в изкуствата.

Когато момчето е на една година – през 1986 г. – едната му сестра по линия на баща му заминава за Германия. Оттогава той не я е виждал, освен на стара снимка. Другата сестра живее в София, но и с нея не поддържа контакт. Първата съпруга на баща му работила като ватман.

През седемдесетте години на миналия век, преди Мишо да се роди, баща му влязъл в затвора в Белене. Защото като художник създавал лозунги и бюлетини, апелиращи против властта. Над осем години прекарал там, като през цялото време си водел записки. Искал да покаже на света двете страни на комунизма – добра и лошата. Описвал всички извращения, които се случвали по онова време в Белене – трупове, прасета, побоища, това как идват и те плашат, че утре умираш, бесилото… През 1984 г. излиза от там и няколко години по-късно издава своя роман от 124 страници. Вече през новото време получава обезщетение като репресиран от комунистическия режим и с парите издава книгата. Но на македонски. „Всичките пари даде за книгата“, разказва Мишо. „Искам да я намеря, аз не съм я чел.“

Момчето изкарва една година в детската градина в Червен бряг, а след това е преместен в пансион в село Тотлебен, Плевенско, където са братята му. В първи клас е записан в близкото училище в Червен бряг, но там изкарва едва седем месеца, тъй като набива сина на директорката и го изключват. Местят го в Койнаре и там учи от втори до пети клас. Повтаря пети клас в пансион в село Лазарово. След това се мести в помощно училище в град Долни Дъбник, където е до седми клас. „В пансиона бяха всичките разбойници. Там можеш да се научиш да играеш карти, да се научиш да крадеш, всичко. Ако си момиче, можеш да проституираш“, разказва Мишо. Той се научил да пуши в шести клас, но учителите го хванали и му написали предупреждение. Една вечер децата от пансиона играли карти. На Мишо му провървяло и събрал доста от цигарите, които останалите играчи заложили. Директорката му ги взела и повикала майка му. След време пък Мишо, вече озадачен от себе си, че се е задържал в едно и също училище цели две години, застанал до входната врата и изритал с все сила една топка. Стъклото на вратата се счупило и за пореден път получил „последно“ предупреждение за изключване. Последваха още предупреждения и накрая се махнах сам, казва Мишо. Това е последният му допир до образователната система.

Когато Мишо е в шести клас, влак блъска баща му и той загива. „Намериха го. Той много обичаше да ходи здравословно, не хващаше рейсове. Може би съм се метнал на него, аз също не обичам да пътувам с транспорт... Петнайсет километра за него сигурно са били много, все пак беше на шейсет години. И вечерта в единайсет часа го намериха, дрехите му намериха, съблякъл се по къси гащи… Никой нищо не знае, не беше конфликтен човек, с никого не се беше карал, нито бил“, разказва момчето.

След като завършва седми клас, Мишо се връща в Червен бряг – баща му е починал, а майка му вече се омъжила за друг. Те се разделиха, още когато бях в пети клас. Разкъсвах се, ставал съм в пет часа, за да пътувам ту при единия, ту при другия, спомня си той. „И се връщам, а животът вече е друг. Някак много тежко го преживях – вече без нищо, без никого…“, разказва младият мъж. Тогава той попада в лоша среда, отхвърляйки верните си приятели от детството, с които е делил една филия хляб. И започва да пие алкохол. Бях на четиринадесет години и вече бях алкохолик, по три пъти на ден се напивах, разказва Мишо. Заживява сам в къщата в Червен бряг, а майка му – във вила извън града, където гледа лозе и приготвя зимнина. Тя му носи храна и му оставя малко от скромната си пенсия. „Много разхайтен живот беше. Не знаех кога е ден, кога нощ – много пиене! Събирах се само със затворници, те ми бяха приятели. Звучи кофти, но имаше и човещина в тях. Но аз просто не се вписвах сред тях, те бяха по-големи от мен.“ Веднъж кварталният полицай го спрял на улицата и му казал: Момче, не ти е мястото в тази среда! Но на Мишо не му направило впечатление. Въпреки това обаче, не ходил с тях да краде. Никога.

След това изоставил тази среда и започнал да се събира със старите приятелчета от училище, което означава още повече алкохол. „Но с тях повече можех да споделям, можехме да си говорим открито. Все пак обаче с тях почнах да прекалявам“, спомня си Мишо и разказва как за три месеца е изпил петстотин литра вино – виното, което майка му направила и което държала в две големи каци. След това продължил да пие ракия и бира.

По това време момчето има връзка с Мария, която продължава пет месеца. Месеци, в които той не се държи джентълменски с нея, въпреки че тя го посещава в дома му, помага в работата, говори си приятелски със сестра му – Мария държи на Мишо. Но скоро се разделят заради неговото нехайно отношение.

Когато е петнадесет години, Мишо среща Любомира – момичето, което само след няколко месеца ще стане негова съпруга. „Преди това й казах всички условия – какъв съм, що съм и че не ставам. Казах й, че съм боклук и пияница, че не ставам за нищо и че не съм човекът за нея. А тя ме прие.“ Това провокира вниманието на Мишо и той е до нея в следващите четири месеца. И тя забременява.

Когато разбира, младежът е шокиран. „Аз бях на петнайсет, нямах брада още, а ще ставам баща!“ Отива при майка си и й съобщава новината. А тя реагира остро, събира му багажите и го изхвърля на улицата. „Аз нямах много багаж – няколко анцуга, две блузи… А бяха против Любомира, защото тя не е българка. Тя е между румънка и циганка. Учила е до седми клас, като мен“, спомня си Мишо с известна тъга в погледа.

В следващите два дни момчето спи при приятел, а после родителите на Любомира научават за връзката им и ги приемат в къщата си. „Аз не ходех на работа – бях 45 килограма, никой не ме искаше на работа. Баща й имаше кон и каруца, карахме дърва – ежедневни работи, да оцелеем за деня“. Когато настъпва седмият месец от бременността на момичето и започва да й личи, родителите й вдигат голяма сватба. На която единствените роднини на Мишо са баба му и леля му.

„Беше ме срам от нея, а по принцип не ме е срам от нищо. Но този брак ми помогна, защото се върнах в пътя. Направи ме по-отговорен, натовари ме с ангажименти“, коментира той.

В края на октомври 2001-а година се ражда Кейти – дъщерята на Мишо и Любомира. Веднага след раждането младият татко отива в болницата в Червен бряг и прекарва нощта в родилното отделение, под леглото. Докато е в пушалнята заедно с няколко други бременни жени, които тайно си дръпвали цигари, една от тях започва да ражда и Мишо отваря прозореца, готов да скочи от петия етаж, за да не го хванат, че е в акушеро-гинекологичното отделение. Родилките го спират и той се връща под леглото на жена си, където се унася и заспива.

Следващите два дни прекарва в алкохолен запой. Пиене от кеф, казва той днес.

„След това живяхме при родителите на жена ми два-три месеца и се скарахме. Те ни казаха, че вече сме семейство и че трябва да се оправяме сами, да сме независими“, разказва Мишо. „И аз намерих една квартира на пет-шест къщи от моята. При един възрастен човек, искаше ми по трийсет лева месечно наем за стая, баня и тоалетна, на подземен етаж, само с един прозорец. Ама готино. Аз не взимах никакви пари отникъде, освен пенсия след смъртта на баща ми. Жена ми получаваше майчинство деветдесет лева. Не пиех. Декември, студ, с две чанти и едно дете“, спомня си дяволското време – хем щастливо, хем трудно. Хазаинът дава на младото семейство дърва за огрев от неговите.

„И аз почнах да си търся работа. Обаче нямах никакъв опит, нищо не мога да правя, нямам никакво понятие от работа.“ В града отворила фабрика и собственикът повикал Мишо да помага за издигането на една ограда. Срещу седем лева дневна надница. Мишо работи там една седмица, въпреки че е много слаб. За сметка на това е упорит. „През това време трябваше да купувам памперси. Ядяхме само картофи. Цялата зима я изкарахме на картофи. Няма пари за друго“. И накрая момчето пада в една варница и изгаря очите си.

Това е време, в което няма помощ от никъде. Не говори с майка си, разминава се със сестра си безмълвно на улицата. Сам. С дете и жена.

След като очите му се излекуват, започва работа в дърводобива. „Беше в средата на януари. Не знаех как се ходи в гората. Бях облечен с тънък панталон и патъци“, разказва Мишо. Бригадата се състои от осем души, от които шест са цигани – здрави и яки мъжаги. Рязане, събиране и товарене на дърва. А Мишо е крехък и слаб. В началото е трудно, после се сприятелява с шефа си, който също има бебе, но разликата е в годините: Мишо е на 16, а шефът му на 45. „Той ме вижда, че съм пъргав и имам хъс за работа, но нямам практика, нямам тактика. Не сядам, не пуша, всичко правя чевръсто, движа се като линейка. И когато седнахме край огъня, ми каза: Или аз много съм закъснял, или този свят се обърка. За децата, които и двамата имаме“. Мишо работи всеки ден, без почивка и прибирайки се след работа, веднага заспива. Надницата му е десет лева на ден и вече може да си позволи да купува пастет за семейството си.

След година се мести в друга фирма, където се работи на акорд. За два дни изкарах 26,50 лева и много се зарадвах. Там работих десет години, казва младият мъж.

Успоредно с това Мишо обикаля с метал търсач из селата и София и търси ценности, предимно желязо от запуснати стопанства, ТКЗС-та, жп-та. Това е нещо изхвърлено, не е нередно. Изкарвал съм добри пари, казва той.
„Може би е това, че имам дете. Въпреки всичко, което е било, аз съм го прескочил; старал съм се да надскоча всички неприятности. Не по лесния начин да изкарвам пари, винаги има вратички. Аз съм гледал все с работа и никога не съм й придирял“, споделя Мишо. „По-голямата част от приятелите ми са циганчета. Никога не съм ги делил. Ако си човек към мен, и аз ще бъда човек към теб“, казва той.

Когато дъщеря му тръгва на училище в първи клас, отношенията на Мишо с майка му започват леко да се затоплят. Скоро те отново си говорят.

„Знаеш ли колко много съм изгубил в този живот? Аз съм си виновен, защото съм инат. Аз съм много добър; но имам и лоша страна. Прекалено лоша. Не мога да мразя месец-два-година. Аз мразя цял живот. Характерът ми е много сложен“, споделя Мишо душевните си терзания.

Майка му прехвърля къщата в Червен бряг на името на Мишо, той я ремонтира със заем и заживява там със съпругата и детето си. Един ден майка му идва и започва да плаче и да разказва – сестра му е болна от левкемия и й преливат кръв. Синът й обаче проявява гордост и не трепва. Три години по-късно, когато сестра му умира, той не отива на погребението. „Много ми е кофти. Може би ако аз бях болен, сестра ми нямаше да постъпи така. Ама не мога да си пречупя гордостта. Тя много ме обичаше, аз нея също. После се отнасяше зле с мен, когато се ожених. И цялата обич я превърнах в омраза. Но сега се чувствам неловко“, разкрива сърцето си момчето.

Преди пет години Мишо се разболява от язва. Преживява над месец в тежко боледуване, при което много отслабва. „Майка ми се уплаши, ама какво може да направи със 120 лева пенсия… Аз осигуровки нямам… Жена ми реве, ама то нищо не може да направиш. Оправих се благодарение на доктор Банкова“, разказва младият мъж, който и днес изпитва дълбока признателност към лекарката, която всеки ден посещавала болното момче със собствен транспорт и безплатно. „Останах без работа. Ток, вода – всичко на мен чака“, спомня си мъчителното време той.

Това е и време, в което започват семейни скандали. „Много се карахме – от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. И един ден решавам, че не сме един за друг – два остри камъка брашно не мелят. Все пак я помолих мирно да спрем с караниците. А тя ми каза, че не иска да бъдем семейство“.

Пети май 2014 година е. Мишо е седнал на двора и пие кафе. Облечен е с войнишки панталон и кубинки. В джоба си има близо седем лева, джи ес ем с 30 стотинки ваучер и една кутия цигари. Стои и пуши цигара. Изпушва втора, трета цигара. И се пита дали е виновен и този път. И изведнъж си казва: тръгвам! Накъде, не знае. Отваря вратата, а жена му изскача и го прокужда с вик. Решава: ще хване първия влак и ще отиде там, за където пътува влакът. Стои на гарата и гледа в нищото. Пуши. Пристига бързият влак за София. Качва се, без билет е.

Във влака обаче среща приятел, който му обещава да го приюти в квартирата си в София и да му намери работа. Мишо се успокоява. Слиза на Мездра и отива в селото на леля си, която днес е единствената му жива роднина. Там заварва и майка си – двете жени се приготвят за Гергьовден, който е имен ден за майката. Гощават Мишо с изобилие от храна, притеснени за него.

На седми май Гена – майката на момчето – взима пенсия и го води в магазин, откъдето му купува анцуг, обувки, две тениски и едно лятно яке. Остават й седемдесет лева, от които тя, предугаждайки, че синът й има проблем, му дава петдесет. И остава с двадесет лева, но го изпраща за София.

„Обадих се на жена ми и се сетих, че вече не ми е мъчно за нея. Вървях сред тръни и дерета. И както държах телефона, завъртях се и го хвърлих в тръните. И продължих.“

Приятелят от влака посреща Мишо на гарата, настанява го в квартирата в Банишора и младият мъж започва работа в електроразпределително дружество, като измазва и боядисва трафопостове. Вече не ме интересуваха парите, спомня си той. И вероятно е загубил мотивация, заради отсъстващата любов.

Майката на Мишо почива през изминалата година.

„От цялата си рода имам само една леля останала, възрастна. Аз умирам за нея, защото прилича на майка ми – попийва като нея, говори като нея, голямо копие на майка ми. Само характерът й не е като нейния. Всичко, което видя, когато отида на село, ми напомня на нея.“

Той сменя работата си и започва на един обект в кв. Симеоново. Там среща скулптора, с когото се сприятелява и който му помага, като го настанява да живее в ателието му. И сега се чувства доста по-добре – с приятели и работа, която му дава възможност да помага на дъщеря си в Червен бряг. „Аз съм на тридесет и една години. До четиридесет години не стъпя ли си на краката си – да имам някаква стабилност, след това ще бъда пазач. Няма живот в България, да ти кажа.“

В София изкарваш пари, но те си остават тук. Имаш разходи, които в село ги нямаш. Пращам на детето пари, споделя Мишо.
След този разказ на мен ми се прииска да си взема дълъг горещ душ. Да отмия лошотията, да възкреся приказката, в която доброто побеждава. После да си пусна някоя стара песен и да потърся отговор на въпроса къде сме ние. Това ли е родното, българското?

Историята на Мишо може да се погледне като момента снимка, разрез на боледуващото ни общество. Но тя е и човешка, и мъдра, и дълбока. Тя е история за обичта, за омразата, за самотията, за възмъжаването. История за смърт и живот, за мястото на човека в този безмилостен, яростно озъбен мъжки свят.

Мишо мечтае да си построи къща. Някъде, където има вода и гора. Къща на един етаж, с две или три стаи. Да бъде много светло там. И да живее спокоен живот. Искам да съм жив и здрав, пък другото, което – както трябва, казва той.

__________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес diana.markova@gmail.com.