От първо лице: Арменка от Нагорни Карабах разказва за войната

Преди дни започнаха ожесточени боеве в Нагорни Карабах, при които загинаха близо 50 души, а над 200 бяха ранени.

До останалата част от света достигнаха откъслечни данни за броя на жертвите или за това докъде са стигнали преговорите за примирие съгласно официалните съобщения.

Политически анализатори започнаха да търсят причините за ескалация. Заговори се за политика, но не и за хората в Нагорни Карабах, за които загиналите не са просто увеличаваща се бройка, а погубени животи и почернени семейства.

Именно за това разказа пред OFFNews Армине, чийто 12-годишен племенник беше убит в първия ден от боевете в Нагорни Карабах. 

Армине е родена в столицата на Нагорни Карабах Степанакерт, по професия е журналист. Омъжена е за българин и от декември миналата година живее в София. Тук тя посреща и новината за ескалацията на напрежението в родината ѝ преди дни.

Тази земя е арменска от хиляди години. През 1922 г. Сталин я дава на Азербайджан, но жителите на Нагорни Карабах никога не се идентифицират с нея нито културно, нито като религия.

На 2 септември 1991 г. автономната област обявява своята независимост, но не е призната от международната общност, с изключение на също непризнатите Абхазия, Южна Осетия и Приднестровие.

За да възстановят контрола си, властите на Баку изпращат войски в Нагорни Карабах. Войната продължава до 1994 г., когато е сключено примирие. 

Била съм само на няколко години, когато е започнала войната. Беше ужасно. Аз и моите връстници изгубихме цялото си детство. Бях малка, но ясно си спомням. Има неща, които никога няма да се изтрият от съзнанието ми. Как мога да забравя времето, когато на практика живеехме в мазе заедно с нашите съседи – основно жени и деца, защото мъжете бяха на границата. Понякога все още усещам влагата в мазето, дори толкова години по-късно, разказва Армине.

Войната приключи официално през 1994 г., но Азербайджан, подкрепяна от Турция, нарушава сключеното примирие всяка година и така през последните 20 години, допълва тя.

Азербайджанците казват, че Карабах винаги е принадлежал на Азербайджан, но това въобще не е вярно. В Нагорни Карабах има много църкви, построени през различни векове, включително прочутият арменски манастир Гандзасар, който е построен през XIII век. 

След като войната официално приключи, ние започнахме да изграждаме отново живота си. Имаме Конституция, имаме парламент президент, които се избират на всеки пет години. Много други страни не ни признават, но не искам да казвам много за това, защото изказвам само моето мнение и не мисля, че имам право да изказвам политическа позиция, казва момичето.

"Нападения стават постоянно. Не така, както се случи сега, но те никога не са спирали. Сега, когато хората ходят на църква, винаги първо палят свещ за това да има мир и никога да не виждаме повече война".

Армине посреща с ужас новината за ескалацията на напрежението в родината ѝ.

Когато започнаха да стрелят, първият им удар беше по училище в Зораван, близо до границата. В Нагорни Карабах учим и в събота, като занятията започват в 9 часа. Те са изпратили първо дрон за наблюдение и са изчакали децата да дойдат на училище, за да ударят с ракети „Град“.

При нападението загина моят племенник Вагинак – само на 12 години.

Заедно с двамата си по-малки братя той е бил в двора на училището, когато е ударила ракетата, казва тя.

При удара е била прерязана сънната му артерия и е починал почти веднага, в ръцете на майка си. Един от братята му е ранен тежко по време на нападението и е настанен в болница с голяма рана на крака. Другият е ранен по-леко от шрапнел.

Тези деца просто са отишли на училище. Азербайджанската войска е знаела това и са стреляли нарочно. Когато се появи снимката на удавеното момченце бежанец Айлян всички говореха за това, а за това, което се случва в Нагорни Карабах, не говори никой. Сега семейството му е разбито. Смъртта му е ужасна, не само защото е мой роднина, а защото е дете. Ако започва война, защо не я започват срещу войници, защо нараняват деца, пита 28-годишната Армине.

По време на боевете азербайджанската войска е нападнала и град Талиш близо до границата. Жителите на града са предупредени навреме. Първо са взели децата, а след това са се връщали за възрастните хора. Не са успели обаче да евакуират всички.

Войниците са влезли в града и са убивали възрастни хора, които е нямало как да избягат, а след това са им отрязали ушите. Ние никога не бихме могли да направим това, дори и по време на война, категорична е Армине.

Всичките ми роднини живеят там. След започването на боевете аз се обадих на роднините ми да ги питам как са, какво смятат да правят и те ми отговориха, че няма да си тръгнат, никой няма да си тръгне. Имам и братя и мислехме, че може да ги мобилизират всеки момент. Те обаче сами отидоха като доброволци. Има и много по-малки момчета, които са готови да отидат като доброволци. Може би не на границата, но искат да намерят с какво да помагат. Това ни е в кръвта, посочва тя и разказва колко горди са всички от позицията си да не отстъпват и да защитават Карабах.

Снимка: hetq.am

В боевете се включват и ветерани. Те застават на първата линия. Казват: „Ние имаме повече опит и затова заставаме на първата линия, а оставяме децата ни зад нас, те имат да се грижат за семействата си“. В боевете се включиха и свещеници. Оставиха църквите и отидоха на границата. Защото за нас това е свещена земя. Вместо да се евакуират от тези територии, от всички точки на света се връщат жители на Карабах, които по принцип живеят в чужбина. И млади, и стари, всички с готовност отиват, за да помогнат с каквото могат. Всички са много добре организирани и не падат духом, казва Армине.

Ние сме малко, азербайджанската армия е много по-голяма, но въпреки това те имат три пъти повече загинали, отколкото ние. Защото те воюват за територия, а ние защитаваме нашата земя, нашата свещена земя. Ще загинем, преди да си тръгнем от нашата земя, категорична е Армине.

Вчера обявиха примирие, но ние не вярваме, че наистина ще спрат нападенията, защото те не са спирали, макар положението да не беше както през последните дни.

Различни анализатори започват да търсят причините за ескалацията на напрежението – дали причината е газа, дали става въпрос за пари. Но всичко това е въпрос на политика, а не се обръща внимание на това, което се случва със самите хора. Когато гледам какво се случваше в Украйна, какво се случва в Сирия, съчувствам на тези хора, защото знам какво е. Не искам да има деца, които преживяват това, казва още тя.