Между живота и смъртта: Разказът на ранената на Майдана доброволка

След като 21-годишната доброволка Олеся Жуковская беше ранена във врата от снайперист по време на антиправителствените протести на Майдана в Украйна, много издания я обявиха за мъртва. Лекарите обаче са успели да я спасят, съобщи украинското издание „Факти“.

Олеся беше ранена от снайперист на 20 февруари. Малко след това тя написа в социална мрежа: “Аз умирам“.

Много хора познавали Олеся на Майдана. Още в първите дни на декември миналата година момичето отишло в щаба на протеста и казалo: „Аз съм от Тернополска област и работя като фелдшер. Ще помогна с каквото кажете. Мога да оказвам първа помощ на протестиращите“.

Оттогава Олеся Жуковская поемала постоянно дежурства на централния площад в Киев. Разнасяла лекарства и приемала пациенти в сградата на градската администрация на украинската столица. След началото на сблъсъците между демонстранти и протестиращи през януари, тя влизала в епицентъра на събитията, за да помага на ранените.

На 20 февруари няколко души, сред които и Олеся, стояхме близо до паметника на Архангел Михаил и си говорехме, разказва Сергей – един от активистите на Майдана.

„На улица „Институтска“ имаше ожесточени сблъсъци. Спецчастите все още не бяха стигнали до Майдана, но обстановката беше вече толкова напрегната, че бях сигурен, че нещо лошо ще се случи. Изведнъж чухме изстрел. Много силен, все едно стрелят някъде близо до нас. Обръщам се и виждам Олеся цялата в кръв. Стои и се държи за врата. Последва още един изстрел. Момчето, което вървеше пред мен падна. Няколко секунди имаше конвулсии и след това замря. Всички започнаха да бягат. Един се опитваше да се покрие със самоделен щит, друг – с картонена кутия. Наоколо започнаха да викат: „Това е снайперист! Лягайте на земята!“. Аз и още няколко души се хвърлихме към Олеся и я занесохме до линейката. Докато я носехме, видях как паднаха още двама души“, допълва Сергей.

Олеся беше откарана в болница, където медиците се борили за живота й в продължение на няколко часа. След операцията хирурзите обяснили, че куршумът е преминал през врата на момичето, но хирургическата намеса е била своевременна, така че Олеся има шанс да се оправи.

Само ден след операцията Олеся вече не е в реанимацията и се чувства по-добре.

„Вече съм по-добре, честна дума. Даже и да ми е бинтован вратът, това не значи, че ме боли силно. Боли ме от време на време. А аз наистина се бях простила с живота. Самата аз не знам защо не изгубих съзнание. Но помня добре какво и как се случи“, разказва Олеся.

Този ден беше неспокоен още от сутринта. Всички вече разбираха, че е започнала истинска война и няма връщане назад. Никой нямаше намерение да отстъпва. Предишната вечер се бях изморила доста – имаше много ранени, всички имаха нужда от помощ. Разбирах, че много хора, които са ранени от гранати, едва ли могат да стигнат до медицинската палатка, затова отидох в епицентъра на събитията. Дали ме беше страх? Знаете ли, в този момент вече не мислех за опасността. Разбирах само едно: хората трябва да бъдат спасени. А след като съм лекар, трябва да правя точно това. Заради това дойдох в Киев.

Най-трудно беше да извличам ранените встрани. Бяха толкова тежки! Не мога дори да кажа на колко хора се наложи да слагам превръзки на 19 февруари. Само през моите ръце преминаха десетки. Пострадалите с много сериозни наранявания насочвах към дежурещите наблизо хирурзи.

В епицентъра на събитията прекарах целия ден. На взривяващите се наоколо гранати се научих да не обръщам внимание. От време на време си губех слуха, но после се връщаше. През това време изгоря палатката с нашите вещи, в която се събирахме сутрин. Затова на следващия ден се разбрахме да се срещнем до паметника на Архангел Михаил.

Всички знаехме, че ни предстои тежък ден. За първи път за цялото това време започнах направо да се треса – все едно чувствах, че ще се случи нещо много лошо. Звънна ми мама. Тя много се вълнуваше. Каза ми: „Как си, Леся? Може би трябва да се махнеш оттам? Нещо ми е неспокойно“. „Мамо, ще бъда много внимателна“, обещах й аз както обикновено и затворих. Трябваше да подготвям поредните аптечки.

Стояхме и разговаряхме. Едно от момчетата – Андрей, отиде малко напред. И изведнъж – изстрел. Силен, оглушителен. Нищо не ме болеше, но се появи усещането, че изстрелът се е докоснал до мен. Твърде близо гръмна. Завинаги ще запомня как Андрей се обърна, погледна ме и очите му се разшириха от ужас. „Какво се случи?“ - извиках аз. „Слънчице, ранил те е снайперист“ - отговори Андрей. „Снайперист? Какъв снайперист? Къде е той?“ - ми мина през ума.

След това погледнах надолу и с ужас установих, че цялата съм в кръв. Ръцете, якето, даже дънките – всичко беше залято с кръвта ми. Не можех да разбера откъде е кръвта, докато не усетих убождане във врата. Опитах се да говоря, но вече не можех. Ръцете и краката ми започнаха да се сковават. С всяка секунда тялото ми ставаше все по-неподвижно – все едно някой наливаше в мен разтопено олово.

Занесоха ме до линейката. Аз си помислих: „Куршумът е попаднал във врата. Щом има толкова много кръв, значи в сънната артерия. А това означава, че след малко ще умра“. Лекарите запончаха да ме превързват, но аз като лекар вече разбирах, че всичко това е безполезно.

Спомних си за мама, за моите приятели... Страшен момент. Сега знам какво си мислят хората няколко секунди преди да умрат. Мислех си само за едно: как ми се иска да си поживея още!

Разбирах, че губя сили и няма да мога да се сбогувам с всички и напипах в джоба си мобилния телефон. Интернетът беше пуснат и беше отворена страницата ми във „ВКонтакте“. Бързо написах: „Аз умирам...“. Исках да напиша още, че обичам всички, но лекарят ми взе телефона: „Полудяла ли си? Лежи спокойно!“.

След това всичко беше като в мъгла. Откараха ме в болницата, сложиха ме на операционната маса и започнаха да ме зашиват. Усещанията бяха странни – уж беше подействала упойката и вече почти не чувствах болка, но поради някаква причина не заспивах. Даже чувах за какво си говориха лекарите. Завинаги ще запомня как хирургът ми каза: „Всичко е наред. Ще живееш. Ще отидеш пак на Майдана“. След това най-накрая заспах. Нищо не сънувах, но спах много дълго. Даже успях да си почина.

Събудиха ме пак гласовете на лекарите. Говореха за някакви рани, за наскоро постъпили болни. Не можех да си отворя очите – клепачите ми се струваха много тежки. Но по разговорите разбрах, че съм в болница. Значи съм жива.

Но нали наистина помогнах на хората. А значи не съм отишла напразно. За нищо не съжалявам и ако има нужда, отново ще отида на Майдана.

След като съм оживяла, значи, че все още мога да потрябвам на някого. Сега ми се иска да се оправя възможно най-бързо и да отида при моите пациенти. Разбрах, че някои от тях са в тази болница. Освен това ми се иска да се срещна с всички хора, които ми помагат сега и да благодаря лично на всички", казва Олеся.

Историята на Олеся трогна много хора, като част от тях са се включили и в събиране на средства, с които да се заплати операцията и грижите за момичето в болницата.