Героите преди Феликс Баумгартнер

Едва ли някога стратосферните парашутни скокове ще станат масов спорт. Всъщност само трима души преди Феликс Баумгартнер са направили това, повече или по-малко успешно. Ръбът на Космоса, както го кръстиха напоследък, струва почти космически усилия и пари. Примерно милион евро за балона, още повече за гондолата и скафандъра и много, много повече за подготовката и наземното осигуряване.

Сега това в значителна степен е самоцел. И въпрос на лично его. Някога е било въпрос на наука и пробивни технологии и с това са се занимавали могъщи кантори като ВВС и космическите програми на руснаците и американците. През 1959 – 1962-а са построени няколко стратостата, с които са изпитвани авиационни и космически скафандри и свръхвисочинни парашутни системи. Тогава са забелязани и първите проблеми. Оказало се, че при свободното падане манекените влизат в свредел, от който няма как да се излезе, заради малката плътност на въздуха и недостатъчната аеродинамична ефективност на известните дотогава възможни действия на парашутистите.

Американският проект Екселсиор е три скока от стратостат с обем 85 000 м³ с открита гондола, за изпитания на компенсационен хермокостюм и двустепенна парашутна система. Системата Бопре се е състояла от стабилизиращ парашут (диаметър 2 м) и основен (диаметър 8,5 м). Скоковете са извършени през 1959 – 1960-а от американския военен пилот Джозеф Китингер. При първия, от 23 300 м, заради ранно отваряне на стабилизатора, тялото на парашутиста е започнало да се върти с около 120 об/мин (претоварването в района на главата е било около 22g), автоматът е отворил основния парашут на зададената височина и го е спасил. При третия са регистрирани три световни рекорда, които обаче са признати единствено от американските ВВС, заради използването на стабилизиращ парашут: за височина на полет със стратостат и височина на свободно падане– 25 816 м, и скорост, развита от човек без транспортно средство – на някои участъци скоростта е била около 1 000 км/ч, падането е траело 4 минути и 36 секунди.

В СССР е използван стратостата СС — «Волга» (72 900 м3), с херметична гондола - макет на спускаемия апарат на космическия кораб «Восток». Гондолата е имала клапан за изпускане на въздуха и катапулт, отстрелващ парашутистите надолу.

На 1 ноември 1962 г. от него скачат Евгени Андреев (от 25 458 м, със задача да отвори парашута на височина 800 м, и на него е записан международно признатия рекорд за свободно падане 24 500 м), и Петр Долгов (от 28 640 м, със задача да отвори парашута веднага). От удар в страничен предмет в стъклото на шлема се е образувала 9 мм пукнатина, парашутистът е успял да извади стропореза и е опитал да отцепи основния парашут за да стигне по-бързо до плътна и топла атмосфера, но е загинал от декомпресията. Парашутът е приземил тялото нормално.

Стратостата е аеростат, който може да работи в стратосферата, в чиито ниски слоеве плътността на въздуха е десет пъти, а на 30 километра – вече сто пъти по-малка, отколкото на морското равнище, и бързо намалява с височината. Заради ниската плътност на въздуха относителната подемна сила на газа е малка, откъдето идват ограничението по теглото, и огромния обем. За създаването на достатъчна аеростатична подемна сила, обемът му е поне 15 000 м³, на земята прилича на тънка дълга круша и се раздува до сфера чак при максималната височина на полета. Пълнят ги с хелий, обвивката е от много тънка пластмаса. Балонът има клапан за изпускане на газа при спускане и за намаляване на скоростта на издигане. Гондолата е алуминиева, обикновено сферична, оборудвана със системи за терморегулиране и регенериране на въздуха, допълнителен кислород. За регулиране на скоростта на издигане и спускане има система за изхвърляне на баласта. Освен пилотажното, според целта на полета носят различно научно оборудване.

За разлика от самолетите, които могат да остават на такива височини минути, стратостатите висят часове, или даже денонощия. В условия, близки до космическите, позволяват отработването на системи за жизнеосигуряване и височинно спасяване, както и ред задачи на балонната астрономия, климатологията, физиката на йоносферата.

Покрай успеха на Баумгартнер, се наблюдава еуфория на тема скокове от Космоса. Като оставим настрана цената на въпроса, дори само като спасителна технология, то работата е твърде проблематична. От типичните за космонавтите височини (300 – 450 км) случката ще трае под 10 минути, скоростта ще е 8 – 10 М, претоварването – 18 – 20 g. Загряването на тялото от аеродинамичното забавяне ще е около 3 000 градуса.

Иначе казано скафандърът трябва всъщност да е спускаем апарат, и така се връщаме при Гагарин, който се е върнал от Космоса също с парашут. Така че вече е правено, и никакви напъни да се надмине рекорда на  Баумгартнер след време няма да донесат повече слава на никого.