Владислав Христов: В хайку има абсолютна свобода, то е като джаз в литературата

Владислав Христов е журналист, фоторепортер и автор на хайку. Тази година, за пореден път, спечели няколко награди в престижни световни конкурси за хайку в Япония и Канада. Особено успешен бе ноември, когато той получи две награди - от САЩ в конкурса за хайга (комбинация между снимка и хайку текст) и отличие от кинофестивал в Хърватия.

Колко популярен е жанрът хайку в България ?

Популярен е дотолкова, доколкото в медийното пространство се чува за нашите награди и отличия по света. Чрез моето представяне в хайку конкурси по света се мъча да направя жанра по-популярен. В последните десет години има световен бум на хайку. Стотици хиляди души пишат хайку на различни езици, но минават най-вече през английския, тъй като той продължава да е международен език и на него са основните издания. Аз пиша своите текстове на български и след това ги превеждам на английски. Хайку е най-кратката поетична литературна форма. В днешното време на урбанизация ние имаме форма, лесна за споделяне в социалните мрежи. Тя е не само бърза за написване, но и за прочитане. Отделен въпрос е доколко читателят е подготвен за възприемането ѝ, защото за разбирането на едно хайку са нужни някои натрупвания и обща култура за жанра, за далекоизточната философия и за съзерцателността на японците. А и не само на японците, защото наред с други форми на японското изкуство, от началото на XX век хайку се разпространява по целия свят. Хайку става популярно и заради това, че е освободено от условностите. Преди векове в Япония хайку тръгва като кратка поетична форма, съставена от по-малък брой срички. В началото на XX век Масао Кашики, един от последните реформатори на жанра, освобождава хайку от тези условности, които стягат жанра и го правят по-камерен. Освен определения брой срички, от традиционното хайку отпадат и думите-киго, обозначаващи сезона. Така в тази кратка, свободна и лесна за споделяне форма жанрът стана все по-популярен, особено след COVID пандемията и други тежки социални беди, включително и войните, сполетели света.

Кога открихте жанра за себе си?

Сигурно вече има 25 години. Първите ми образци бяха много далеч от хайку. Много си ги харесвах, но комуникирайки с други пишещи, те ми дадоха обратна връзка, че трябва повече да пиша и повече да чета. Хайку е преди всичко четене и ориентация. За да навлезем в хайку, трябва да четем различни образци от различни епохи и държави. Така аз малко по малко започнах да вдигам собствената си автоцензура и в един момент започнаха да идват потвърждения за моето порастване в жанра, мои текстове бяха публикувани в най-големите световни хайку издания, а после дойдоха и наградите от десетките конкурси. Стигнах и до наградата от най-големия конкурс на Музея на Башо в Токио. Така разбрах, че моето призвание е хайку. Моите успехи в хайку са и експорт на българска култура, защото до името ми стои и това на България. Така започнах да правя и уъркшопове по хайку. А хората, които идват на тях, още от първи и втори опит започват да дават доста прилични образци, което показва, че ние българите имаме сходно светоусещане с източното и че много добре се ориентираме в жанра. Последно имах уъркшоп в Шумен с ученици от по-горни класове, които написаха тристишия, които някои други в България, пишещи от години хайку, не могат да създадат. Младите умове са много по-отворени и способни за възприемане на тази литературна форма.

Можем ли да кажем, че хайку се бори със склонността да се говори много?

Бъбривостта е болест на съвремието. Тя е отражение на живота, който имаме и на този общ фонов шум, в който живеем, особено в големите градове. Хайку е минимализъм, то е затворено в три реда и казва толкова много, че самият четящ да има свой прочит и да има втори и трети план за разбиране на текста. Аз мога да говоря за едно, но да давам ключове и подсмисли за много други по-дълбоки неща, различни от основната тема на текста. Хайку ни учи не само да сме пестеливи на думи, но и да сме умозрителни и вглеждащи се. Написването на едно хайку минава през нещо нормално в деня, съвсем обикновена случка, което авторът забелязва и решава да опише. И написаното дава кодове за много по-големите и по-философските неща от човешкия живот. Затова хайку е наблюдателност и отсяване на ценните моменти от ежедневието. Винаги казвам на пишещите: „Ценете времето на читателите и не ги занимавайте с несъществени неща“. Затова обичам и фотографията, тя също е минимализъм, затворен в четири рамки. Когато искаме да сме силни с посланието си, трябва да сме концентрирани, вместо да създаваме допълнителен шум сред цялата претрупаност на социалните мрежи. Това, което правим, трябва да има отрезвителен, посичащ ефект, защото съвременното изкуство се бори за отрезвяване на хората, за да ни извади от тази мараня, от този самотек на живеене, да ни разтресе и да ни каже: „Вижте какво се случва“.

Какво е общото между думата и образа – като въздействие и като форма на изява?

Има ментална връзка между двете. Когато образът се появи, нашето съзнание автоматично превключва към слово. Така е устроен човешкият мозък. Много често, след като фотографирам нещо, написвам тристишие, фрагмент. Може да не е хайку, но това идва да покаже, че механизмът на случване е визуално-словесен, като първо минава през зрението. Окото е първият орган, с който се докосваме до всичко около нас. Ненапразно се появи жанрът хайга, който е съчетание на хайку с образ. В миналото старите майстори на хайку са пишели хайку и отстрани са рисували с туш. Този жанр също придоби световна популярност. Там идеята е снимката или рисунката да не дублират хайку стиха, а да му дадат още по-голям тласък и силно внушение, и зрителят да бъде двойно по-разтърсен. Както е древно изкуство, хайку е и много съвременно. Едни жанрове въобще ги няма, други са се изменили, а хайку съществува от толкова години и сега е в период на възраждане. Спокойно можем да кажем, че това е жанрът на бъдещето в литературата. В момента хайку е не само литературен, но и културен феномен. То предлага възможност за общуване на автори от различни култури. Фейсбук групите за хайку са с хиляди хора от цял свят, които обменят творчество и идеи. Това става не само чрез конкурси, но и със събирания наживо. Вече говорим за голямо световно движение, което е отвъд всяка литература.

Има ли случаи, в които хайку се пише елитарно и единствено за други автори, които могат да го разберат?

Мисля, че хайку е нещо много обикновено. Както един майстор на хайку би разбрал стих на друг майстор, така трябва и съвсем обикновеният човек също може да го разбере. Хайку – това е обикновеност. То не трябва да звучи приказно и да е пълно с метафори. Това е обикновен момент от живота, фиксиран в три реда. И точно това го прави тъй ценно, защото ние толкова сме се отделили от обикновените неща, че сме спрели да ги забелязваме и да им се възхищаваме. Хайку, чрез своята обикновеност, ни извежда от ежедневието, което сме напълнили с фиктивни, „необикновени” неща. Да, то е освободено от много формални канони, но ако не притежава хайку момент, се превръща просто в тристишие без смисъл, което може да бъде написано от всеки. Затова е важно какво повече ни дава този хайку момент от самия факт на действието, който описваме. Това е истинската ценност. Хайку е една мишена. Или си в десетка, написвайки го, или си извън мишената. Няма полу-хайку. Затова ударите в десетката са толкова поразяващи и така редки дори за големите майстори. Те са имали много плява от текстове. Хайку е и ежедневно упражнение по мислене - дъвка за мозъка и за съзнанието, и не е казано, че всички хайку стихове трябва да са бисери. Както хората тренират телата си, така преди векове майсторите на хайку са вървели и са тренирали своята наблюдателност и способността си да забелязват ценните неща около себе си.

Кое е по-важно при писането на хайку – да раздвижи ума или да повлияе на чувствата?

Хайку, най-общо казано, е ампутирано от чувства, например в тази поезия не се говори за любов. Ако нещо прозира, то трябва да е само загатнато, а не афиширано. Хайку не работи с чувствата, а с умозрителността, с нещата, уталожени в нас. Чувствата са на повърхностно ниво при хората. Хайку е жанр за по-дълбоките неща. За чувства говори всяка друга поезия. Затова няма любовно хайку. Има различни поджанрове в японската литература, където може да се прокраднат чувства, като танка например. А пишещият хайку трябва да е изведен от чувствата, защото не бива да е разклатен от тях, трябва да е в равновесие. Писането на хайку е като посичане с меч. Трябва да имаш абсолютното спокойствие, когато искаш да отсечеш нещо добре. Затова хайку работи с подсмислите, а не с периферните реакции на хората и с тяхната първосигналност.

В България има ли сплотена общност, пишеща хайку?

Наглед има. Има хайку съюз, в който аз не съм член. Аз съм самостоятелна бойна единица. Това важи не само при хайку, но и въобще за отношението ми към литературата. Освен хайку текстове, имам осем поетични книги, имам и книги с проза, публицистика и т.н. Хайку е само част от моите занимания. Тази общност в България се събира по различни поводи. Но аз общувам с пишещи хора в международен план. В България има криворазбрана представа за жанра. Често наричат хайку някакви сантиментални тристишия. Голяма част от пишещите хайку в България имат доста път да извървят, докато осъзнаят какво е всъщност то. А някои няма да могат и това не е особена беда. Писането на хайку е даденост, то не се научава, може само до бъдеш ориентиран, ако имаш добър учител. Важното е да имаме обективна представа какво сме написали и каква е стойността му. И ако нямаме такава представа, започваме да наричаме хайку всяко тристишие, в което има нещо, звучащо красиво, или на нас ни е направило впечатление, но е далеч от високите образци на жанра. Има и добри български автори на хайку, които са силно представени в световните издания, но те буквално се броят на пръстите на едната ми ръка. И това е нормално. Не е важно да има многотия, а да има високо качество. В края на ноември, по инициатива на Британския хайку съюз, в Лондон беше представена двуезична антология със 130 автори от цял свят, от които 35 са българи. Текстовете на англоговорящите са преведени на български и обратно. И там се вижда, че творбите на българските автори, които могат да се справят добре в писането, не са по-лоши от световните образци. Българското хайку продължава да има традиции. Още през 70-те години Иван Методиев е писал подобия на хайку, след него през 80-те Едвин Сугарев, Петър Чухов… Има линия на хайку в България и тя не е от вчера. Но ако искаме българското хайку да пораства още повече, трябва авторите да повишават автоцензурата си и ежедневно да се информират накъде върви световното хайку.

Двуезична антология за хайку

Можете ли да посочите съвременен автор на хайку на български, който Ви харесва?

Не бих искал да изреждам. Мога да кажа за покойната Мая Любенова. Чрез нея ние издадохме първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Там присъстват основополагащи текстове на Джейн Рейкхълд, която е първият преводач на Мацуо Башо на английски. Той е пионерът и бащата на хайку. Рейкхълд написва едни от първите теоретични текстове за това как се пише хайку и какви са техниките. Този учебник излезе благодарение на Мая Любенова, макар и посмъртно. Двамата с нея успяхме да доведем това дело докрай и всеки, изкушен да пише хайку дори за първи път, може да отгърне този учебник, както за първа ориентация в жанра, така и за по-сериозно навлизане в него.

Има ли случаи, при които смисълът на хайку не може да се предаде чрез превод?

Голямата разлика при превода от английски е в това, че българският е малко по-богат на нюанси. При английския трябва да сведем нивото на превода до по-буквални неща, от което текстовете губят от красотата си. Но идеята е, ако сме хванали този хайку момент на български, да успеем да го предадем и на английски. Затова понякога работя с англоговорящи автори или с преводачи, които помагат. И често това е общо дело. Важното е хайку моментът да бъде уловен и пресъздаден. Иначе една дума, която не е на място, може да провали изцяло текста. Отделно от това, английският е различен в Англия, в Америка, в бившите британски колонии и т.н. В това отношение английският е пластичен език и не е еднакъв навсякъде. Когато се превежда роман може пет, десет думи да са сбъркани и пак всичко да е наред, а при хайку една дума може да счупи текста. Затова и преводът му е изкуство. Има и непреводими български образци, в които се говори за наши неща като кукери, шевици и други, но няма практика да се оставят бележки под линия за пояснения.

Когато се спомене за хайку, асоциацията е най-често с листа, цветове, природа. Това ли е преобладаващото?

Това е клишето за хайку – природа, листа, капки, красота… Но не. Хайку никога не е било непременно красота. Може да е и нещо крайно или мръсно. Старите големи майстори са писали за всякакви неща от ежедневието си, включително и нецензурни. Всичко е вътре, то е самият живот. А ние, пишещите хайку, трябва да преборим клишето за жанра, защото клишетата го елементаризират и хората мислят, че хайку е лесно за писане и разбиране. Така жанрът губи от много по-дълбокия си смисъл. Затова голяма част от българските автори, пишещи хайку, също е необходимо да се откажат от клишето. Днес хайку е стигнало до абсолютна свобода. То е като джаз в литературата. В Америка много често човекът и неговите драми са в центъра, а природата е много по-изместена. В старите японски образци природата е главно действащо лице и чрез нея се пресъздава човешкото. Това е голямата разлика между двете основни направления.

Хайга (комбинация между снимка и хайку текст), автор: Владислав Христов

Бърка ли се хайку с други кратки жанрове?

Да. Гледам как в социалните мрежи хайку е сведено до подигравка, до нещо майтапчийско. А това незаслужено. Да, в хайку често има хумор, има и автохумор. Но този хумор не е плосък. Това е принизяване, затова трябва по някакъв начин да се борим срещу този негативен подход. Най-ефективното средство е повишаването на информираността.

Как решавате да участвате в конкурси? Самостоятелно, или с помощта на издателства?

Имам календар и знам какви фестивали и конкурси се провеждат. Често, когато печеля някъде награда, не изпращам свои текстове втори и трети път на същото място. По-важното е, че чрез моите световни успехи правя възможен разговора за хайку. Разговорът за табутата и клишетата. Всички успели български автори правим страната ни видима на световната хайку сцена. И това е много по-важна мисия за мен и ми дава много повече смисъл, отколкото най-високите награди, които съм спечелил. Може преди години да ми е била интересна надпреварата с наградите. От известно време съм изместил фокуса от мен към това своеобразно културно лобиране за България и българската литература в по-широк смисъл. Въпреки че нямаме адекватна държавна подкрепа с програми, отделящи нужните средства за преводи, и че културата ни е напъхана в трета глуха от управляващите, всеки трябва да полага собствени усилия и да не чака издателството му да направи нещо. В България авторът е принуден да е мениджър сам на себе си и за това няма нужда от оплаквания, тъй като условията са такива. Никой няма да дойде и да ни оправи нещата вместо нас. Докато негодуваме, по-добре да запретнем ръкави, всеки да се заеме с това, което му е дадено и с което се справя добре, и да го експортира извън България. Истинският начин страната ни да присъства на световната карта на литературата е точно чрез успехите на нашите писатели. Харесван или не, но бяхме свидетели „Букър”-а на Георги Господинов колко сила и надежда даде на другите български автори.

Върху какви книги работите в момента?

Тази година излезе моя книга с поезия, „Пойни птици“, в която събирам текстове, писани в последните две години. Там природата е във фокуса, но присъства и човекът. Войната също присъства. Не конкретна война, а войните между нас, жестокостта и агресията, злобата, която ескалира и вече е норма, не само в българското общество, но и по света, нечовешкото отношение… Новата ми поетична книга, която предстои, се нарича „Маслен нос“. Това е антиутопия и действието се развива в общество, което буквално се пренася да живее край морето и там започват да му се случват апокалиптични неща. Има и едно куче, което много често се държи по-човешки от самите хора. Природата винаги присъства в моята поезия като част от източния ми поглед към света. Но се изявяват и хората. По един подобен на животните модел, те възпроизвеждат жестокостта помежду си, което показва, че по-скоро се връщаме към животинската си природа, отколкото да ставаме повече човеци, по-емпатични и мислещи същества. Това говори за явен регрес на човешкия род. Всичките ми книги са по някакъв начин концептуални – писани с ясна идея за това какво искам да кажа и как да подейства казаното върху читателите.

Творчеството ли Ви храни в буквалния смисъл?

Не, аз съм журналист и фотограф на свободна практика. Работя за различни издания. Но творчеството ми дава смисъл и стимул да продължавам напред.