Весела Бабинова и Владимир Зомбори, които отказват да мълчат. И защо ''Дядо Коледа съществува'' (подкаст)

В българския театър и кино, слава Богу, има и двойки, които застават на тяхна обща - гражданска, обществена, политическа - позиция и я отстояват. Силно впечатление ми направи пост на актрисата Весела Бабинова, която успя да вдигне общността във Facebook, когато още не бяхме излязли на големите протести през декември, когато кметът на Варна Благомир Коцев и зам. кметът на София Никола Барбутов стояха вече 6 месеца в затвора - без съд, присъда или доказателства, че са виновни. Весела написа този пост, когато всички мълчаха и не смееха да назоват очевидното - че живеем в режим, в диктатура, в голяма опасност. Весела дръзна да го изрече, когато хората се скатаваха, когато всички се правеха, че не виждат, когато Коцев беше въдворен в карцера в София... В една тъмна, зловещо тъмна есенна вечер.

Двамата правят впечатление на изключително талантлива двойка, която не се съревновава. Известно е, че актьорите поначало имат голямо его, но при тях сякаш не е така. Няма да я забравим как плачеше и се вълнуваше, докато той обра овациите и спечели телевизионния формат "Като две капки вода" с огромен хъс, талант и невероятната си способност да се превъплъщава. Двамата са сякаш трептящи с общ нерв, обща чувствителност към времето, в което живеем. Весела Бабинова и Владимир Зомбори са двама актьори от едно поколение, които не се крият зад удобната фраза „артистът не трябва да се политизира“, или "истинският творец е над нещата", когато „нещата“ вече са в дома ти, в очите и сънищата на детето ти, в страха ти, в ежедневното ти усещане за (липсващата) държава.

И двамата са популярни лица, но не само от афиши и екрани: те са и от онзи рядък тип публични хора, които са готови и да платят цената, за да бъдат честни – особено когато общественият натиск е „не се обаждай“, „не се бъркай“, „не си разваляй кариерата“.

В този разговор става дума за всичко това. И още... Двамата четат и писмото на малката Вирджиния "Има ли Дядо Коледа?", най-публикувания текст в историята на вестникарството.

Ето и постът на Весела, широко разпространен и отразен като призив за гражданска активност и протест срещу корупцията:

"Тази вечер с дъщеря ми бяхме на премиера в Зала 1 на НДК. Въпреки че участваваше и мъжът ми, нейният баща, в антракта тя ми каза: “Не искам повече да гледам, тук има лоши.”

Заех се да ѝ обяснявам, че винаги има лоши, че е неизбежно да се срещаме с тях, че не трябва да се предаваме пред злото, че доброто винаги ще победи, когато се борим за него.

В един миг се усетих, че не съм съвсем сигурна дали все още вярвам в това, което говорех.
Преди години, като наричахме България “Абсурдистан”, ми ставаше забавно. Сега искам да рева като животно, когато някой пусне тази смешка.

Гледам снимката на Благомир Коцев и не мога за миг дори да си представя какво се случва в главата му и в тази на съпругата му, нито в тези на Никола Барбутов и семейството му. Нито в главите на половината българи по света и у нас.

Колко още абсурди трябва да се случат, за да се покажем, да се изкараме от тенджерата, докато все още не е завряла докрай. Уморих се от новини, от които ми се реве, но не от мъка, а от яд. Уморих се от това, че вече не ме учудва нищо. Че и аз, както родителите ми едно време, започвам да свиквам с това състояние, в което се намира милата ни държава.

Не искам и аз, като всички наши по-големи близки да казвам: “Нашето време мина, сега сте вие наред. Вие може да оправите нещата.”

Тази щафета не може да се предава до безкрай. Омръзна ми да гледам снимката с просълзеното момиче с надпис СДС на лицето. Омръзна ми да гледам снимката с момичето, хванало полицая за раменете. Омръзна ми многозначително да се просълзявам и аз, докато ги гледам и да си казвам: “Ти па кво ревеш, вземи направи нещо!”

Писнаха ми платените баби с руски знамена, които псуват по най-гнусния начин на шльокавица. А най-много ми писна толкова хора да знаят какво трябвало да се направи, какво трябвало да се каже, но на един протест да не съм ги видяла. “Ми, аз не знам дали трябва да се бъркам, дали трябва да казвам нещо.” Като не знаеш, те ще те забъркат без да те питат.

Аз вече се овъртолих на колко протеста ходихме с Владо през последната година. То не беше за насилниците на животни, не беше за малкия Адриан (какво стана в крайна сметка с пастрока му, урод нещастен?), то не беше за подкрепа на Васил Терзиев, срещу убийството на пътя на Сияна Попова. Аз вече губя бройката. Седим и като някакви хора с деменция в хола се сещаме: не, онзи протест на Невски за онова, ааа, не, онзи пред Съдебната за онова. Ще се побъркаме всички вече, не го ли разбирате?

И в театъра е така, и извън него. Докато пряко не те засяга, мълчиш. Не разбрахме ли вече, че, когато човек избира да бъде неутрален, той заема страната на насилника. Никога тази на жертвата. Страна винаги трябва да се заема. Винаги. За всичко.

Мълчанието в нашия случай е равно на насилие. Действието е във всеки един от нас. Думите, вдигнатата ръка, нададеният глас.

Това, че нямаме футбол и ни е срам от него и тая ‘94-та не ни излиза от главата, а беше преди повече от 30 години; това, че България е единствената държава в ЕС, където съдебните медици нямат задължителен медицински стандарт; това какво всъщност е лека, средна и тежка телесна повреда и разликата между тях; това, че законът за психичното здраве не е преразглеждан от 20 години и се шляят болни хора по улиците, които нападат и чакаме да убият някого, за да ги лекуват, както трябва, или да ги затворят, където трябва; че журналисти бягат и биват изгонени от телевизии и правят подкасти, защото това е единственият начин да си легнат с малко по-чиста съвест; някои даже намериха и смъртта си, но какво ли от това; че те убива съсед, а ти си предупредил 220 пъти, че убиецът не е добре, подавал си сигнали 230 пъти; че нормален човек, махнал две колчета, за да си стига до дома, го грозят 5 години затвор, а 2 години след смъртта на 15-годишния Филип Арсов, блъснат от пиян шофьор на пешеходната пътека на ул. “Гурко”, все още няма присъда; че журналистката от Русе Виктория Маринова, която изнасилиха и убиха през 2018, така и не получи възмездие за смъртта си, а беше само на 30. За жената, която умря, просто минавайки през “Ечемишка” през 2017, чийто нещастен “късмет” бе определен като “случайно събитие”, но се оказа, че съоръжението не е поддържано от 20 години. И какво от всичко това?

Нищо. Абсолютно нищо. Ба-те. Абсолютно ни-що.

Всички сме виновни за всичко. Не съм го казала аз това. Но, Боже мой, колко е вярно.
На 20.11, в СОФИЯ, от 18.00ч. пред Ларгото, е протестът срещу корупционните политики, които се вихрят вече твърде дълго време.

Във ВАРНА е пред Общината по същото време. В ПЛОВДИВ - на площад “Съединение”.

И ако някой има да каже нещо, нека го казва, пък макар и във Фейсбук. Няква вика тука, крещи нещо. Това мога, с това разполагам. Май все още е позволено.

“Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” Това е истината. Така си го мисля аз. Иначе просто ще се сварим и скокът ще е просто мираж."

Кои са те?

Весела Бабинова е актриса с категорично присъствие и органичност, която камерата „хваща“ веднага. Широката публика я свързва с киното – например с ролята ѝ във филма „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков. Играе в „Мен не ме мислете“ (bTV), където е в една от главните роли – сериал, който работи с темите за избора, компромиса и личната цена.

Театралната ѝ биография е сериозна, на сцената Весела играе Офелия в „Хамлет“ от Уилям Шекспир, реж. Явор Гърдев. През 2016 г. е номинирана за награда „Икар“ за поддържаща женска роля на Лоре Левин в постановката „Лив Щайн“ в „Малък градски театър зад Канала“. Там тя играе още в „Пияните“, „Ромул Велики“, „Човекът, който искаше“, „Том Сойер“, „Скъперникът“, „Портокал с часовников механизъм“ и „Лято и дим“. През 2019 г. печели наградата „Икар“ за „поддържаща женска роля“ за ролята си на чалга певица в театралната постановка „Поп-Фолк хроники: Бели птици и куршуми“. През 2021 г. Весела играе в Театър 199 „Валентин Стойчев“ в постановката „Боклук“ на Елена Телбис. Весела се редува с Елена Телбис в ролята на Вероника. От 2023 г. играе в моноспектакъла „Пистолет в торнадо“ с режисьор Васил Дуев – Тайг. За него тя печели две награди Икар – за водеща женска роля и награда на публиката за най-добро драматично представление.

Владимир Зомбори е от онези актьори, които преминават свободно между жанрове и публики – театър, кино, телевизия, музика, дублаж. В киното силно се откроява във „В сърцето на машината“ (2022).

За по-широката телевизионна публика той стана още по-разпознаваем и като победител в сезон 12 на „Като две капки вода“ (NOVA).

Участията му в сериали и филми („Игра на доверие“, „Вина“ и др.) се допълват от активното му присъствие на сцена и екран.

От лятото на 2011 г. е в трупата на Малък градски театър „Зад канала“, където играе в представленията „Кой се бои от Вирджиния Улф?“, „Изобретателната влюбена“, „Недоразбраната цивилизация“, „Балкански синдром“, „Суматоха“, „Посещението на старата дама“, „Лодка в гората“, „Скъперникът“, „Заминавам“, „Приятелки мои“, „Дванайсета нощ“, „Изкуството на комедията“, „Бел Ами“, „Човекът, който искаше“, „Ромул Велики“, „Апартаментът“, „Поп-фолк хроники: Бели птици и куршуми“, „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“, „Празникът“, „Говори Б*Г Брадър!“, „Хайде да се трепаме“ и „Без асансьор“. От 2023 г. играе в театралната комедия „Премахни от приятели“от Стивън Мофат с режисьор Валентин Ганев. От 2024 г. играе във френската комедия „Заклеваш ли се в децата“ на Саломе Льолуш, където партнира на Весела Бабинова по режисурата на Крис Шарков.

Историята им като двойка е разказвана многократно, но по-важното е друго: те не играят „семейство“ за PR – те се обичат много, а реално се срещат и професионално.

И продължават да се „срещат“ и на сцената: през 2024 г. излизат като партньори в комедията „Заклеваш ли се в децата?“ от Саломе Льолуш – спектакъл, който буквално стъпва върху темата за думата, клетвата, морала и личната отговорност.

Следете новините ни в GoogleNews