Тери Гилиъм: Надявах се ебола да заличи повечето хора, но ме разочарова

Тази година София Филм Фест навърши 20 години и като всеки юбилеен рожденик получи редица страхотни подаръци и организира всенародно празненство, което започна от 10 март и ще продължи до края на месеца.

Един от най-специалните дарове обаче бе гостуването в столицата на световноизвестния режисьор и пайтъновец Тери Гилиъм, създал култови заглавия като „Монти Пайтън и Светия граал“, "Джабъруоки", "Бандити на времето", "Бразилия", "Приключенията на барон Мюнхаузен", "Кралят на рибарите", "Дванайсет маймуни", "Страх и ненавист в Лас Вегас", "Братя Грим", "Сделката на доктор Парнасъс" и още, и още.

И понеже що за рожден ден е този, в който няма гости, СФФ организира пресконференция и среща с автограф с Гилиъм, в която всеки почитател можеше да се докосне до божествената аура на станалия известен в течение на разговорите като папа Велзебул I, и да почерпи от неговата пресвята мъдрост.

Със страшно чувство за хумор и младежки плам режисьорът разсипа публиката от смях и доказа защо е един от най-великите комици и хора на нашето време.

Посещението му на София Филм Фест бе второто му идване в страната ни, като първото се случва преди 30 години, когато Британският съвет организира седмица на британското кино у нас, показвайки "Бразилия". За комунистическа България Тери си спомня, че никой не си е тръгнал по време на прожекцията на филма му, за разлика от Западния свят, където публиката масово напускала киносалоните. Подозира обаче, че е било от страх.

"Прожекцията в София бе много странна, защото те намалиха целия звук на филма – музиката, звуковите ефекти, репликите на актьорите, а един и същи глас превеждаше всички персонажи. Но от друга страна, по време на стария режим никой не си тръгна от прожекцията.

Първият път, когато дойдох в България, слънцето не светеше. Беше много сиво и студено, но много ми хареса колко малко коли имаше, хареса ми, че когато вървях нощем по улиците, се чувствах в голяма безопасност, беше ми интересно да наблюдавам тълпа от хора, които дълго време седяха пред витрината на един магазин и зяпаха две обувки. Беше съвсем различно място. В хотела имах чувството, че постоянно ме наблюдават, така че се почувствах много известен, но камерите не бяха видни както сега. Хареса ми, че всяка една мебел в хотелската ми стая имаше прикрепено месингово плакетче с номер върху себе си – нищо не се изхвърляше. Забелязвам, че сега е по-спокойно, може би имате икономически напредък, а може би нямате. Но голямото удоволствие на капитализма е, че някои хора стават страшно богати, а други страшно бедни, докато при социализма нещата са по-балансирани. Може би чувството за хумор беше по-добро тогава, но не мога да коментирам, наблюденията ми са много бегли", спомня си режисьорът.

Най-красивият момент от престоя му у нас обаче се оказало посещението на „Св. Александър Невски“ по време на неделна литургия, където мощните басови гласове в катедралата го обгърнали. При второто си идване у нас, сега, скоростно започва да се превръща в българин.

"Уча се да бъда ироничен като българите, уча се да бъда депресиран като българите и като цяло е време да стана българин", пошегува се той по време на срещата си с феновете в Дома на киното.

Гилиъм споделя, че обича да прави филми, които да карат хората да се замислят, защото според него публиката все пак е интелигентна и не иска да бъде хранена с "храна за бебета". Споделя обаче, че няма рецепта за правене на добър филм, защото има милиони начини да бъде направена хубава творба, тъй като светът е повече от това, което медиите ни представят.

"Аз всъщност правя документално кино за света, в който живеем, но го дегизирам. Теорията ми е, че ако ще кажеш нещо важно или трудно за казване – слушайте Мери Попинз: „Една лъжица захар прави лекарството по-лесна за преглъщане“, казва той.

Все пак допълва, че не е трудно да заснемеш филм в Холивуд, нужно ти е само едно - Робин Уилямс, Брус Уилис, Брат Пит или Джеф Бриджис да са ти приятели. Той самият обаче постоянно има проблеми с намирането на пари за лентите си, защото въпреки успехите си, шефовете на студиата не разбират проектите му и все не му вярват, че ще са хубави.

Освен това си е създал име на своенравен режисьор, който не може да бъде контролиран от тях. Затова и не е избран да режисира нито един филм по Хари Потър, въпреки че е поканен на прослушване за първата част и идеята много му харесва. По онова време директорите на холивудските компании все още са се страхували от него заради битката му с "Юнивърсъл пикчърс" за филма "Бразилия". Затова компанията, която се заема с момчето магьосник, решава да се довери на режисьор, който да бъде "контролиран и безопасен" и да им изкара много печалба със сигурност: "В крайна сметка той направи много пари и те се оказаха прави, аз не".

Запитан дали директорите на студиа в САЩ все още се страхуват от него, той отвръща в типичния си хапливо-шеговит тон:

"Не знам, всички стари шефове вече са мъртви, а младите дори не са ме чували. Но аз не вярвам в тях, те също не вярват в мен, квит сме".

И допълва:

"Много хора умират по време на снимки на мои филми и не препоръчвам да се снима с мен. Това, което научих, е, че Господ съществува и ме мрази. В резултат на това аз ридая в усамотение и след това отивам някъде и се срещам с мои фенове, които да ме посъживят. И така получавам надежда, за да продължа, но се провалям и затова ви мразя. Надеждата е ужасно нещо, тя е най-лошото, което може да ти се случи, защото после винаги се разочароваш. Мисля, че все повече ставам като източноевропеец, вие сте свикнали с разочарованието".

Критиките му към съвременното кино обаче не свършват дотук. Според него положението в индустрията в момента е като ситуацията на много други места - има много богата класа и много бедна класа. Средна класа почти не съществува - "или снимаш филм с 200 милиона, или с 2 милиона".

"Всичко се променя много бързо, големите холивудски студиа плащат милиони за реклами и смазват малките разпространители. Затова малките разпространители разполагат с много ограничени суми, които да вложат в нещо различно от „Железният човек“ или филм по „Марвел“. Мисля, че за публиката дори е трудно да разбере за интересните филми, тъй като те просто нямат пари за реклама.

С навлизането на „Нетфликс“ и „Амазон“ се отваря нова възможност за направата на много интересни филми, но те ще са за малкия екран, не за киното. Когато видя хора в метрото, които гледат филми през айфоните си, направо искам да ги убия. Те имат много по-голям избор какво да гледат, но не получават преживяването да го гледат в киното", казва Тери.

Гилиъм признава шеговито, че не гледа често кино, защото филмите там се делят на два типа - или много скучни и кухи, или много добри, които го депресират, защото той не може да направи нещо толкова хубаво. Като колеги, чиято работа харесва, той посочва братя Коен, Иняриту, Спилбърг и Ридли Скот - "когато правят хубави филми".

"Имам усещането, че те предадоха сюжетите, които разказват – започват интелигентно и свършват, опитвайки се да накарат всички да се влюбят в творбата им, предават историята. Но аз все още съм заседнал през 60-те с Фелини, Куросава, Бунюел, това бе изключително време с невероятни режисьори. Според мен живеем във времето на филмовото рококо – виждаш техническото майсторство, всичко изглежда страхотно на екрана и е невероятно сложно, но безмислено.

„Заведох сина си да гледа новия „Междузвездни войни“ и той каза, че е разочарован, защото е гледал първия филм (бел.ред. - четвъртата част), а „Силата се пробужда“ е просто един римейк с яки ефекти. Това е млад мъж, който вече е уморен от киното, ние сме гладна публика, но големите студиа не рискуват, а малките нямат възможности“, смята кино легендата.

Вина обаче донякъде имат и зрителите, които не проявяват уважение към огромния труд на целия екип на даден филм, като избират да гледат лентите ей така, между другото, на айфона си, или някъде другаде, но не и на кино, лишавайки се от част от идеята на създателите и на преживяването:

"Ходенето на кино винаги е било нещо, което изисква да отидеш на някое място в определено време и да седнеш в тази огромна зала с гигантски екран, в която ти си малък, а изживяването е голямо. Сега с айфоните, вие сте големи, а екранът е малък. Осакатили сме изживяването до ей толкова малък размер.

Ако похарчите някаква сума пари и си запазите определено време през деня, за да гледате даден филм, ще седнете и ще гледате повече време, преди да решите, че не ви харесва и да си тръгнете. Сега с айфоните си много бързо решаваме кое не ни харесва и сменяме с друг филм, изхвърляме го, много сме добри в това", смята Гилиъм.

Режисьорът също така споделя, че съпругата му е на мнението, че цял живот той всъщност прави един и същи филм, с което Тери всъщност е съгласен: "Тя разбира, че всеки мой филм е за битката между въображението и реалността и какво ще победи в края на краищата. Като млад правех по-добри работи, имах повече енергия. Много е хубаво да си наивен, по някое време започваш да знаеш твърде много и да си поставяш ограничения в това, което се опитваш да направиш.

Пример за това са филмите му „Бандити на времето“, „Бразилия“ и „Барон Мюнхаузен“, които всъщност са трилогия с един и същи сюжет. В първия се разказва за въображението на дете, във втория за сблъсъка на реалността и илюзорността в представите на мъж на средна възраст, а в третата творба се разказва за въображението на стария барон, който всъщност не е главният герой във филма - основната роля е на малкото момиченце, което дава сили и вдъхновение на Мюнхаузен.

Възгледите на Гилиъм за света отново са, както всичко останало при него, пропити с невероятно чувство за хумор, но и с храна за размисъл, поднесени точно в стила на Мери Попинз, с лъжичка захар.

"Не виждам никакво бъдеще за нас. Мисля, че най-голямото ми опасение е, че на планетата има твърде много хора. И всички ние искаме прекалено много неща. Доста е странно, че е опитваме да похарчим парите си, поне американците, в опит да стигнем до Марс, когато можем да ги вложим, за да спасим тази планета, която си функционира доста добре. Трябва да призная, че съм много разочарован от вируса ебола, защото си мислех, че ще бъде много успешен и ще заличи голяма част от човечеството", майтапи се режисьорът.

Той неведнъж е споделял, че напуска САЩ на младини, тъй като вероятно е щял да стане терорист, ако е продължил да живее там. Запитан дали и сега би се превърнал в терорист, ако израстваше в Америка, Тери отвърна:

"Не знам, в Щатите са настанали трудни времена, всичко е много объркано. Времето или е много опасно, или е много глупаво, но не съм сигурен какво точно е. Когато аз израствах в Америка през 60-те, се случваше истинска промяна. Чувствахме, че сме на страната на доброто. После попътувах из Европа за 6 месеца и се завърнах с чувството, че не мога да живея повече в Америка, защото бях толкова гневен с положението там. Наистина не знам какво е решението вече, тогава бе ясно какво не е наред, сега всичко е толкова неясно – не само в Америка, навсякъде по света. Знам, че за всички е много потискащо, тъй като изглежда, че системата не работи правилно, и тя наистина не е справедлива, но не смятам, че решението е да се присъединим към „Ислямска държава“ в Сирия".

Признава, че се отказал от американското си гражданство, защото смята, че за 40 години плащане на данъци е построил достатъчно много бомби, танкове и самолети за американските войни.

„Сега давам всичките си данъци в Англия, за да правя британски бомби, танкове и самолети“, допълва той.

Режисьорът изтъква, че сегашната политическа система е много добре измислена, защото залива хората с всякакви неща, които да отклонят вниманието им от истинските проблеми.

"В момента има твърде много избор, като вляза в магазин, се побърквам, искам да има 6 неща, от които да мога да избера, но вместо това има 3000 чифта обувки и не мога да избера. Направи едно нещо наистина добре, а не 100 неща горе-долу. Проблемът е в самоконтрола, сега, когато имаме толкова много работи, между които се чудим да изберем, не ни остава време да мислим за нищо важно".

Гилиъм споделя, че преди е бил католик, после е станал протестант, а сега е езичник, но не му остава много време да бъде такъв, защото езичниците вярват в природата, а скоро няма да имаме такава. Затова най-вероятно ще стане атеист: "Затова толкова се вълнува от идеята на САЩ да пратят хора на Марс, там няма нищо".

Относно религията разказва, че учил в колеж, благодарение на презвитерианска стипендия, но хората там не са приемали шегите му с Бог, което много го е нервело и го е карало да се чуди: "Как може да вярвате в Бог, който не може да понася майтап?"

Той си спомня как едно време, в началото на кариерата му, когато е работил в списание в Ню Йорк, са публикували карикатура на Мона Лиза. Последвали са редица гневни обаждания, писма, смъртни заплахи - и всичкото това, защото някои хора не могли да различат картината на Да Винчи от Дева Мария. "Ако ще вярвате в нещо, поне се научете да различавате Мона Лиза от Дева Мария", шегува се режисьорът.

След "Животът на Брайън" също получават много критики от вярващите, които са сметнали, че филмът се подиграва с Господ. Последвали са протести по улиците на всякакви религиозни общности - евреи, католици, протестанти и т.н. Това радва Тери, защото щом някой е обиден, значи казаното е било важно. Но твърди, че творбата не е била подигравка с Бога, ами с неговите последователи, които не мислят.

"Когато тези хора излязоха на улицата да протестират, разбрахме кои не мислят", майтапи се творецът.

Прочутият артист не пропусна да разкаже и за времето си, прекарано като част от "Монти Пайтън", откъдето тръгва славата му. Гилиъм, който в началото е отговорен за анимацията към шоуто, споделя, че първо се запознава с Джон Клийз в Щатите.

"Тогава работех в едно списание, където правехме фото истории и търсехме актьори, които ще ни работят за 15 долара на ден. Джон се появи с Греъм Чапман на репортаж за една комедия в Ню Йорк, и тогава го навих да се участва в история за един мъж, който се влюбва в куклата Барби на дъщеря си и започва да има сексуални отношения с нея. Мисля, че Джон прие сюжета твърде сериозно и от тогава до сега се ожени за 4 жени, все приличащи на Барби", смее се Тери.

После пътищата им се разделят, докато през 1967 г. той не се завръща в Англия за постоянно. Тогава Клийз вече е бил познат сред телевизионните среди и Тери го моли да му намери някаква работа там. Колегата му му намира работа в детско предаване и така всъщност се създава "Монти Пайтън". За популярността им, освен професионализма на пайтъновците, спомага и наличието на едва 3 канала по телевизията в цялата страна, както и високите данъци.

"Тогава също така имаше ужасно високи данъци, ако изкараш много пари, държавата можеше да ти прибере до 90% от печалбата. Затова някои от големите музикални звезди се опитваха да се отърват от своя данъчен проблем и ние бяхме решението. Елтън Джон, Лед Цепелин и Пинк Флойд ни дадоха парите, за да снимаме „Монти Пайтън и Светия граал“. Тери Джоунс и аз искахме да режисираме, затова направихме обща среща и заявихме – всеки, който се казва Тери, ще бъде режисьор. Другите бяха много мързеливи и се съгласиха.

С него обаче не бяхме режисирали нищо досега, но взехме, че си сложихме имената в надписите и изведнъж станахме режисьори, толкова лесно беше. Така че винаги казвам на младите кинаджии – първото, което трябва да направите, е да си вкарате имената в надписите на някой филм, чак след това тръгвайте да се учите как се режисира.

Когато снимахме „Животът на Брайън“, Тери се зае с режисурата, а аз станах дизайнер, поех визията, декорите и т.н. И беше много по-лесно, тъй като когато правихме „Светия граал“, екипът бе доста объркан, защото аз казвах едно, а Тери Джоунс друго. И накрая се съгласихме, че първият помощник режисьор ще е сигналният глас, но излезе, че той прави различен филм и от мен, и от другия Тери. Сега, когато го гледам, не мога да повярвам, че се получи, защото го завършихме за 20 и няколко дни. Така че това е доказателство, че не е нужно да знаеш какво вършиш, за да създадеш добър филм", спомня си творецът.

В момента Гилиъм се е заел с ново предизвикателство - поставянето на опери в Италия и Великобритания.

"Вярвам, че операта е застрашен вид. Поставял съм 2 опери на Берлиоз – „Проклятието на Фаус“ и „Бенвенуто Челини“. В Английската национална опера в Лондон насърчават хората да ходят по джинси, а не в костюми. Когато направихме „Проклятието на Фауст“, всичко се разпродаде, а се оказа, че 41% от публиката никога преди не беше ходила на опера. Аз поставям само опери, които никога не са имали успех. По този начин няма да бъда сравняван с предишните по-добри версии, правени преди мен. Най-лошото, което ми се случи, обаче е, че и двете се оказаха страшен успех и сега съм принуден да го повторя", казва той.

Също така отново е започнал снимките по своя проект за Дон Кихот, който от 25 години насам бива започнат на няколко пъти, но все се проваля, и въпреки това не му доскучава за толкова много време.

"Работата по Дон Кихот не ми доскучава, защото това е медицинско състояние. Продължавам да твърдя, че е като тумор на мозъка – докато не го премахна, няма да мога да живея спокойно. И да, отново работя по тази идея. Ако кажа точния месец, в който ще започна, това ще прати по дяволите целия проект, затова ще си замълча", шегува се американецът.

Той даде и няколко съвета на хората. Първите 3 бяха адресирани към младежите, решили да се занимават с режисура: "Търпение, още търпение и - намерете си читава работа. Освен ако не сте луди и желаете да унищожите живота си, не ставайте кино режисьор. Но ако имате същото медицинско заболяване като мен, давайте".

Посланието му към по-широката общественост пък бе да не гледаме толкова много филми, а да четем книги.

"Четете книги – те развиват вашето въображение, при тях вие трябва да създадете образите на героите и света около тях. При книгите не получавате всичко наготово, вие сте тези, които трябва да свършат работата.