Свидетелки на времето с женски лица

Може би присъдената и́ Нобелова награда за литература ще добави още любопитни читатели, а те ще открият един нетрадиционен поглед в емоционални страници за Втората световна война. През 2015-а тя бе отличена, както оповестиха в мотивите си членовете на престижната институция, заради нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Светлана Алексиевич е едва четиринайсетата писателка с присъден Нобел. „Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.” А реакциите на обикновените хора са ѝ по-скъпи от поздравленията на чиновниците, споделя самата писателка.

Като реакция за 70-годишнината от края на Втората световна война, издателство „Парадокс“ подготви колекция от романи, посветени на едно от най-трагичните събития в съвременната история. Всички книги са маркирани със специално лого и мотото „Вчерашният свят, прочетен днес, за да има утре“, като вече могат да се намерят в книжарниците „Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах, „Крематорът“ от Ладислав Фукс и „Лека нощ, сладки сънища“ от Иржи Кратохвил. Колекцията ще включва още нови издания на „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих” от Лоран Бине, „Страна без любов“ от Жил Розие, както и неиздаваният у нас роман „Даниел Щайн, преводач“ от Людмила Улицка.

С нови преводи, в две чудесно оформени книги излязоха и произведенията на Светлана Алексиевич, белязани от Втората световна война и епохата на Съветския съюз: „Време секънд хенд: Краят на червения човек“ (нов превод на Ангелина Александрова) и дебютните и́ два романа „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели”, които се появяват отново на български близо 30 години след първото си издаване у нас. Те са публикувани в един том в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова–Комата. Издателката Доротея Монова уточнява, че „преводите на двете произведения са направени – като задължително изискване на самата Алексиевич – според последните преработени и допълнени издания на събраните й съчинения, публикувани след 2010 г. Разликите с първите издания, съответно от 1983 г. и 1985 г. са съществени.“

„Трудно е да спечелиш вниманието на днешната аудитория – преситена от факти и образи. Когато насилието, убийствата, грабежите, бомбите, гладът, самоубийствата са се превърнали в ежедневие, чувството за емпатия се оттегля от предните позиции, а съзнанието преминава в режим на автоматично самоизключване“ – пише Тотка Монова в предговора към „Време секънд хенд”. Обаче Алексиевич успява, като „овеществява” в документална проза разказите на обикновените хора за войната, за Чернобилската авария, за жертвите от военната операция в Афганистан… Нещо повече, споделените пред магнетофона на авторката истории и спомени могат да се нарекат нов жанр „на човешките гласове”, а самата писателка и общественичка се превръща в „Гласът на страната Утопия”.

„Струва ни се, че знаем всичко за Войната – казва самата Алексиевич в сайта, посветен на тази алегорична Утопия, – но когато слушам тези обикновени жени: от града и селата, умни или необразовани, които са спасявали ранени или сами са стреляли…, мога да кажа, че ние се заблуждаваме. Има още една, недотам известна ни Война. И исках да напиша историята на тъкмо тази война. Женската война, Войната на Жените.” И ето я тази документално „говореща” книга с (пост)съветските изповеди на (пост)съветските хора. Окончателното прощаване с една епоха се превръща в горчива равносметка – войната е лоша, диктатурата е лоша, комунизмът е лош, марксизмът/ленинизмът/сталинизмът е лош, 70 години живяхме лошо, дойдоха Горбачов, Елцин и демокрацията и заживяхме още по-лошо, а „бъдещето отново не е на своето място“. И настъпи времето секънд хенд. Или, другояче казано от самата писателка, „История на великата и страшна Утопия – комунизма, идеята за която не е умряла окончателно не само в Русия, но и по света. Тя още дълго ще бъде дяволско изкушение и ще привлича човешките умове. И аз исках да оставя разказите на нейните свидетели и участници.”

Във „Войната не е с лице на жена” говорят преживелите бойните полета жени. Раните на времето все по-малко утвърждават Победата и славата като епос. Тези жени са спасявали и убивали. Днес те трябва отново да намерят живота си, собствения си истински живот на дами, майки и съпруги; на работещи, обичащи, усмихващи се. Белязани завинаги от шрапнелите на онзи исторически момент, почти епоха, но избухващи в настоящето (тогава, върху полетата на смъртта и героизма, само и все още Бъдеще) като разкриват по-различни картини. И както „повелява” диалектиката: едни се справят, други не, някои са обезкуражени, други продължават да вярват. Но всички носят белезите на войната. Ето защо, „вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго… За това колко е страшно да убиеш първия път… или да се върнеш след сражението на бойното поле.”

Руснаци, белоруси, украинци, евреи, татари, латвийци, цигани, казахи, узбеки, арменци, таджики… Милиони съветски деца загиват по време на Великата отечествено война. Затова и те трябва да говорят! Не само политиците, военните, историците… А най-безпомощните, но и най-безпристрастните участници. В своето соло за детски глас Алексиевич събира спомените за войната на онези, които тогава са били 7-12 годишни. Видяна през детските очи тя е още по-ужасяващо страшна. Това са наистина „Последните свидетели”. „… ние сме последните. На тази черта… До този край… Ние сме последните свидетели. Нашето време свършва. Ние трябва да говорим… Нашите думи ще бъдат последни…“

Не еднозначно се приемат гласовете от магнетофона на Алексиевич днес. Както и този на самата писателка. Някои виждат в пост-военната мъдрост посегателство срещу вярата. Но коя вяра? От лозунгите и гласа на Левитан от комюникетата на Информбюро? Или тази в миговете от животите на обикновените хора? Мисля си, че за да създаде тези книги, авторът им трябва да умее да прави разликата без да се е отказал да вярва. Или да е отворил широко третото си око за да провижда човечния дух в ранимите човешки тела. Да носи в себе си по равно от патоса и от болката. И в името на истината да е имунизиран за писаната от човеци история. Мисля си, че се е случило точно това. И Светлана Алексиевич не е можела да не направи своите стотици интервюта. Не е можела да не напише тези свои книги. За да съхранят гласовете на хората – на фона на оръдия, бомби, радиация, трагедии. Не хрониката, истинската история е тъкмо в тях.

(Интервю с художника на кориците Живко Петров можете да прочетете на сайта на издателство Парадокс.)