Светоний от XXI век

Има една книга, за която искам да разкажа, но е толкова странна, че най-напред прочетете откъс от нея.

Обичам историята. Обичам нейните кървави пластове и лабиринти. Придвижвам се по сухожилията на времето и се oплитам в бродерии от недостоверни източници. По изгрев закусвам с апокрифи и легенди, после си правя пикник край оскъдни книжовни извори. Запълвам предобедите с предания за древни царе и герои. По пладне чета евангелия, пея тропари, вия жалейки за светци и мъченици. Обедното ми меню е съставено от биографии на цезари и жития на други масови убийци.

Следобед се впускам на вран жребец из вечните библиографски полета, следван под линия от бързоногите хрътки на себепознанието. Привечер поглъщам глоси, апендикси и епитоми. За вечеря отварям амфори с древно клинописно вино и линеарен зехтин. В полунощ бракониерствам – вадя свитъци и ръкописи, чупя пачати, разкопавам входове на гробници и мавзолеи. Тъпча се с фактология по малките часове на нощта, преяждам с дати на епични битки и титанични сблъсъци. За десерт се ровя в юридически основания за войни и мирни договори. Магнит съм за всякакви видове предателства - в часа на вълците, по закона на римското право, участвам в заговори и съзаклятия - боря се с претенденти и узурпатори, които забиват кинжали в гърба ми. По видело обхождам медно гумно и слагам крайъгълни камъни по границите на своята идентичност. По първи петли вграждам сянката си в мостове и крепостни стени, изградени от древни азбуки, слепени с хоросан от йероглифи и символи. Взирам се в антични мозайки, статуи и барелефи. Икони, фрески и стенописи се взират обратно в мен. Програмисти от далечни епохи се свързват с мен чрез древни формули и артефакти. Парченца откъслечни сведения посаждат злите семена на заблудата в лехите на крехкото ми самочувствие.  

...

Аз съм Йона в корема на кита. Йо-хо-хо и бутилка просеко Umberto Eco - при липса на енциклопедисти човешката глупост остава ненаказана. Аз съм Каин, натирен в пустошта. Аз съм Алкивиад, остракиран сред тръни и пелин. Аз съм Клавдий, скрит под плаща на изфабрикувана лудост. Разигравам психодрами по форуми, улици, терми и частни симпозиуми. Аз съм горд наследник на великия Мадарски кавалерист. Обезверен Монте Кристо в тъмницата на своята печал. Шут, останал без капка надежда, Барон Мюнхаузен без щипка енфие в джоба. Няма кит в това обсидианово море, който да ме изкиха отново на повърхността.

Всичко в тази незначителна история започва и завършва тук, край Перлената река, под Моста на орлите, по пътя към Източната порта на града. Тук в тинестата плитчина основах своя храм на скуката. Тук издигнах своя амвон на отчаянието. Тук всеки ден саможертвено полагам тялото си върху олтара на самосъжалението, оставям мощите си в криптата на тъгата. Стоя на плочника, побит като истукан за назидание и урок на своите съвременници - опърпани лански мартеници, наранени серсеми, суеверни роби на кармата с червен конец на китката, креещи бавно вследствие на клетви и родови проклятия. 

За тях съм тук, за тяхна поука. За онези, дето се чудят къде да се дянат. За онези, които се лутат в охолството на своята тъма. На тях гостувам в праймтайма на телевизиите, в рекламните блокове и магазинните предавания, за тяхно добро спамя пощенските им кутии. Сядам по софрите им, секвам им глътката, присядам им хапката. Тук съм, за да се смея в лицата им, да хапя глезените им, да задявам жените им, да идвам в сънищата им, да ровя в долапите и нощните им шкафчета, да пренареждам магнитните сувенири по техните хладилници.

Тук съм, за да ги успокоя, че има някой, който се чувства по-зле от тях. Да ги размисля, да ги подтикна да се оттеглят, да ги накарам да се приберат и да починат! Да станат рано, да идат на баня, да сложат бяла риза, може би дори и сако. Да отворят книга, а не хладилник, да идат до библиотека, а не до зимник. Да се помолят, не да кълнат. Да чуят някоя литургия, а не хула. Да се пречистят, не да мърсуват, и накрая да ударят една кръстачка против гешефтите на Лукавия. И най-важното – тук съм, за да ги накарам да почерпят по едно след работата.

Книгата се казва WI-FI BG BAR (Сердикийски комикси). Според мен (разбира се, никой не е длъжен да мисли като мен) е най-хубавото нещо в българската литература от десетилетия насам. Имах късмета да я прочета през лятото още неотпечатана и още тогава ми идваше да крещя "Роди се звезда, роди се звезда. Имаме шанса да бъдем съвременници на нещо изключително".

Давам си сметка, че този възторг може да бъде веднага попарен. Има книги, които са толкова дръзки, да не кажем нахални, че е нужно време да разбереш дали са явление в литературата или нагло словоблудство.

В някакъв смисъл Wi-Fi BG bar (Сердикийски комикси) е най-претенциозната книга в българската литература. Един ерудиран дилетант на име Светоний броди в дебрите на стара Сердика и новите столични кръчми и разказва за римски легионери и софийски пройдохи с филигранния и изпъстрен с латински фрази стил на Нойзи, повдигнат на квадрат. На влизане в BG бара казва "Евохе", вместо "Здравей", вечерта завършва с "трима души в тоалетната, без да се брои дилъра", а на следващия ден се озовава в 43-та година след Христа, където кръчмарят Магаре вече е Дон Азино, а барманката "Приятно ми е Деа" е Ептепюрис.

От това следват 2 извода. Първо, Нойзи може да коментира мачове на латински, но Светоний може да пие на латински. И второ - колкото и да пушиш трева, щом минаваш в друго измерение, по-вероятно е да си предрусал с Нийл Деграс Тайсън.

Гай Светоний Транквил е римски автор от I-II век, най-известен с произведението си De vita Caesarum (Животът на дванадесетте цезари), което минава за най-обективния източник за времето на Рим, в което никой цезар ни най-малко не е е ценял обективността в историята. 

Светослав Т. Тодоров е светското име на Светоний от BG-бара, най-обективният източник за софийския живот от XXI век - време, в което цезари няма, но пак никой не цени обективността.

За нас е чест, че Светослав Т. Тодоров вече е сред авторите на OFFNews.

Книгата му Wi-Fi BG Bar можете да поръчате тук, а първият му разказ в OFFNews можете да прочетете тук.