Страст. Пари. Секс. Мафия. Големият Ивица Булян и ''Глембаеви'' на сцената на Народния театър (интервю)

Народният театър посреща хърватския режисьор Ивица Булян – едно от водещите имена в съвременния европейски театър, артист, който работи с изключителна прецизност към текста и психологията му.

На 6 и 14 декември той ще представи премиерно своята версия на „Глембаеви“ – класиката на Мирослав Кърлежа, в която на сцената се събират власт, вина, семейни тайни и целият европейски декаданс на началото на ХХ век.

Първоначално трябваше да имаме интервю - уговорката беше да отида в театъра и да се видим между репетициите му. Впоследствие се оказа, че той ме кани на репетиция, а след това ще говорим. Влизам с известно смущение - от опит знам, че по време на репетиции актьорите са/сме много чувствителни към чужди очи, защото още не сме сигурни в нищо - като деца, които едва проговарят или прохождат, рано е за представяне, за игра, за публика. Влизам в Зала Юг и всички са много съсредоточени, струва ми се, че напрежението ще се материализира във въздуха. Виждам, че всички актьори са през цялото време "на сцената", макар да сме в широк и изискан салон в стил Луи XVI - такъв е Народният ни театър, много помпозен и красив. На този фон на пода на помещението е залепено черно игрище - като за тенис, а актьорите стоят на столове, облечени в съвсем работно облекло. 

Сцените, на които ставам свидетел, са изключително майсторски изпълнени - първи са Дарин Ангелов и Пламен Димов, след това в конфликта заявява своето силно присъствие Деян Донков, който играе бащата на героя на Пламен, всички те напоително, напрегнато и постоянно говорят за героинята - втора жена на героя на Динката и мащеха на героя на Пламен - влиза Теодора Духовникова, след нея на сцената стъпва Ана Пападопулу, там са и Веселин Мезеклиев, и още няколко по-млади актьори, които не познавам. Дарин ми взима дъха, след него - Динката, след това Теодора - просто изумително майсторски изпълнения, след нея иде и Ана, а Пламен е изключително съсредоточен, ярък и обран едновременно, както и напълно различен с всичките си партньори. Мисля си само колко са добри.

Това, за по-неизкушената публика, не е така самоподразбиращо се. Всички сме гледали големи актьори в недотам големи представления с плоски текстове или безпомощна режисура. Виждали сме и как по-"добрите" избуяват при липса на режисьор, а по-неопитните не успяват да надскочат необходимостта от здрава режисьорска ръка или силен текст. Тук те са толкова равномерно силни в изпълненията си, така "качени" високо, върху един удивително съвременен, актуален, гениален текст (а писан в началото на XX век), че няма съмнение - режисьорът е голям! Не можеш да спреш да ги гледаш - сякаш си влязъл (като мен) неканен в дома им, те са напълно вглъбени и изградили съвършената четвърта стена - няма публика, няма нищо отвъд заниманието им, към което са се отнесли много сериозно. 

Разменяме няколко думи с тях на излизане - вдъхновени и провокирани са, вижда се, че това изумително и много въздействащо, майсторско изпълнение е плод на огромно съсредоточаване и сериозна работа, която - после разбирам - те са извършили само за месец. След пет дни е премиерата им и то - на голяма сцена, какво предизвикателство за такъв силен психологически текст, за такова разголване и самооглеждане в очите на партньора, във всяка минута, всеки дъх. Винаги сме мечтали да правим и да гледаме такъв театър, присъствието на режисьори от ранга на Булян, Лоренци, Донелан, че и Боб Уилсън е такова събитие и щастие за актьорите от Народния театър, а и за българската публика. 

Актьорите си тръгват, а ние оставаме да разговаряме, час по-късно не искам да си тръгна, толкова завладяващо близък и същевременно недостижимо "висок" ми се струва този човек. Говорим много бързо, за Арто и Гротовски, за Василиев, когото той е познавал и даже е поставял с неговата трупа, за любимата ми хърватска авторка Дубравка Угрешич, която съм интервюирала и за нашата гордост - Юлия Кръстева, за която съм правила документален филм. Едно от най-съкровените му представления, казва, е по роман на Угрешич, а Кръстева е канил в неговия театър да изнесе лекция - смята я за свой учител в психоанализата, поставил е "Идиот" по нейните указания от "Черно слънце"...

Какъв интелектуалец и от какъв ранг! Човек, който нито за миг не парадира с познанията или интересите си, с онова, което е постигнал или преживял. Той е вдъхновен и очите му горят, харесва безкрайно онова, което се е получило след работата му с актьорите от нашия Народен театър и няма търпение да го сложи на голямата сцена. "А звукът," питам плахо. "О, същият е театърът като в Загреб - един архитект ги е строил - знам го наизуст. Няма страшно," казва Булян и виждам, че иска вече да репетира. 

А как изглежда ли? Мъж на около 60 с изрядно изгладен костюм, посребряла коса и шалче около врата, като единственото намигане във външния му вид са шарените му чорапи на рози, забелязвам колко е строг, май никога не се усмихва. И същевременно е като баща, държи се бащински. Но когато говори... за пътя си, за театъра, с който се е срещал и който прави, за психоанализата и за съвременния ни свят, в който имаме нужда от преосмисляне, от събуждане, от нов път и нов поглед към историята и политиката... става дете, пали се и очите му светят.

Разбира се – превеждам цялото ни интервю на български. Разговорът проведохме на английски.

Много благодаря, че ме поканихте на репетицията. За мен беше наистина впечатляващо. Благодаря и за това, че сте избрали толкова добри актьори от трупата. Моите любими. Може би защото сме на една и съща възраст. Това – извън протокола. Но както и да е. Работата ви е невероятна. И звучи изключително съвременно. Сега разбирам, че авторът е най-важният писател на вашата страна. Но е роден в началото на ХХ век.

Да, дори в края на XIX век.

О, още тогава? Какво направихте с текста? Променихте ли го?

Не, не сме променили нито една дума. Разбира се, съкратихме някои части.

Защото пиесата в оригинал е много дълга и тежка. И освен това една важна част от нея е написана на немски. И още нещо интересно – това е третият път, в който поставям пиесата. Първия път беше преди повече от 20 години в Литва, в Националния театър във Вилнюс.

После – преди около 15 години, може би 12, не помня точно – в Любляна, в словенския Национален театър.

И това е третият път – в Българския народен театър. Но и трите пъти – в национални театри. Защо? Защото Мирослав Кърлежа е изключително формиращ автор за мен.

Той е централна фигура в бивша Югославия и, разбира се, в Хърватия. Той е типичният загребски писател.

Започва да пише съвсем млад в началото на ХХ век. Бил е едно от първите имена на авангарда. Наистина. Първите му пиеси са силно авангардни – съвсем различни от пиесата, която виждате сега. Бил е експресионист в някакъв смисъл, но свързан и с футуризма, и с руската авангардна вълна от началото на века.

А после, през 20-те, решава да напише цикъл за семейство Глембаеви. Цикълът се състои от три различни пиеси.

Поставял съм и много от другите му текстове – в Осло, в Норвегия, в Кот д’Ивоар в Африка, в Черна гора, разбира се в Загреб, в родния му град.

Защото той е невероятно впечатляваща фигура – от началото на века до смъртта си през 1981 г. На практика бележи цял един век литература и култура.

И което е важно, мисля, и в български контекст – пиесата е играна и тук. Премиерата е била през 1947 г.

Да, четох за това.

Хората от театъра ми разказаха, че спектакълът е бил много успешен. Но спират да го играят след разрива между Тито и Сталин. И защо го споменавам? Защото Кърлежа е една от основните причини Югославия и Тито да се откажат от „истинския“ сталинистки социализъм. Заради него изкуството в Югославия е различно – по-свободно.

Защо? Никога не сме знаели това.

Не сте знаели, защото вие не сте имали такъв автор.

Той публикува много важна книга – „Пътуване до Русия“. Пътуване до Съветския съюз, но заглавието е „Пътуване до Русия“. В 30-те години. В началото на 30-те. Той е един от първите международно признати автори – и комунист! – който пише критично за начина, по който Сталин управлява страната, за сталинския режим. И го прави много години преди разкритията за сталинизма.

Бил ли е в затвора за това или не?

Не, разбира се. Връща се в Загреб. И започва да защитава една идея за комунизъм „с човешко лице“.

Но наказан ли е по някакъв начин?

Не, защото когато се връща в Загреб след пътуването си в Съветския съюз, страната още няма отношения с него. Това е в 30-те, когато публикува книгата. Представете си – 30-те години.

А след Втората световна война става близък приятел на Тито. И убеждава Тито, че изкуството трябва да бъде свободно. В една много известна реч на конгреса на писателите в Любляна през 1950 г. той прокламира свободата на изкуствата.

На английски също може да се намери, мога да ви изпратя части от речта. (Речта публикувам по-долу, бел. а.) Това е може би централното културно събитие на югославския комунистически период. И след това започват много важни процеси – концептуалното изкуство в Загреб, фестивалът на авангардната музика, много движения във визуалните изкуства, в литературата, в театъра.

Защото той настоява за свободно изразяване в театъра. И особено защитава най-съвременните, най-модерни форми. Това е важното. А не стария соцреализъм. Публикува текстове, в които е много критичен. Той е левичар, но много, много критичен. И мисля, че именно това бележи изкуството в Хърватия и Югославия изобщо.

Що се отнася до „Господа Глембави“, за мен това е може би структурно най-съвършената пиеса в хърватската драматургия.

От едната страна имаме контекст – пиесата е писана в края на 20-те, но действието се развива през 1913 г., точно преди Първата световна война. Защото това е сигнал за предстоящия разпад на Австро-Унгарската империя.

Но в нашето време – в социален и политически контекст – усещаме същото. Това чувство, че нещо се срива, се усеща и днес. Всичко се променя – в политиката, в икономиката. Капитализмът в този вид вече не може да съществува.

Виждаме войни – всеки ден, вижте броя на жертвите. Всичко, което беше представяно като „нов свят“ след 44–45 г., сега се разпада.

Нови държави се появяват. Не знаем как ще завърши войната в Украйна, с какво споразумение. Войната в Израел, която наистина влияе на ситуацията.

От друга страна, в много държави – добре развити, като Франция или Италия – има огромни социални проблеми.

И базата на тази пиеса е именно това – от едната страна стоят много богатите, семейството Глембаеви, от другата – бедните, „малките“ хора. Един от сюжетите е как баронеса Шарлот убива в автомобилна катастрофа бедна възрастна жена, а снаха ѝ – жената на сина ѝ – се самоубива, защото остава без средства за живот. Това е начинът, по който богатите хора унищожават бедните – и тогава, и днес: с катастрофи, корупция, престъпления.

От друга страна страшно се възхищавам на начина, по който Кърлежа разбира дълбоката психология на персонажите. По това време той е силно повлиян от психоанализата – от Фройд, от Юнг, но също и от Ницше. И мисля, че от днешна перспектива пиесата е наистина модерна. Тя е съвременна. Да, имаме исторически детайли, но в основата си човешките отношения са абсолютно същите.

Споменахте войната в Украйна… Новият начин, по който източноевропейските страни реагират на историческия момент – как е в Загреб? Живеете ли в Загреб сега?

Живея – това е много интересна лична история – между Загреб и Любляна вече 30 години. Част от кариерата ми е в едната, част – в другата страна. Когато започнах, това беше една държава. А разстоянието между Загреб и Любляна е час и половина с кола – много близо.

И през цялата история всъщност сме били в една и съща държава – първо в Австро-Унгария, после в първата Югославия, после във втората Югославия. Сега живеем в независими държави. Но за мен в културен план това все още са много близки места, макар и с някои разлики.

Историята е, че източноевропейските страни сякаш рухнаха под натиска на свободата. В България, например, ние смятаме, че преходът беше провал. Няма да влизам в политически детайли, но вярваме, че сега ни управляват престъпници. Същите престъпници, които бяха бодигардове на режима. Същите престъпници, които са деца на бившия режим. Виждате какво става в Унгария.

Да, и в Словакия.

Всички източноевропейски страни – може би не всички, вие кажете как е в Хърватия – но…

Много е подобно.

Мисля, че е много, много подобно. Отдалечиха се от свободата, от западната мечта, от европейската мечта.

Но същите неща ги виждаме и в западните държави. Вижте какво става във Франция.

В САЩ. В САЩ също.

Смятам, че целият свят е в състояние на трансформация. Не знаем накъде върви. От една страна имаме съвременни движения – еко каузи, защото климатичната криза е реален колапс.

Ние в нашия кратък живот виждаме как климатът се променя – а това е миг спрямо историята на планетата. Но влиянието е огромно. Виждате как цените на храната растат всяка година. Защо? Защото производството на храна е проблем – как да го управляваме.

И освен климатичния въпрос има и друг – в бившите социалистически страни производството вече не е същото. Внасяме евтина храна откъде ли не и не се грижим за нашето производство. Това е много негативен резултат от новите глобал ни тенденции. И така дори страни като България и Хърватия, с толкова силно земеделие, вече зависят от световния пазар. Това е лудост.

Вярно е, но в същото време не умеем да ценим свободата. Вие казахте, че Кърлежа е авторът, който променя погледа на цялата нация. Аз вярвам, че културата има силата да променя реалността. Може би ние нямахме такъв силен автор. Или е нямал възможност да влияе върху нашата диктатура. Нашият диктатор беше много глупав – или умен, по-скоро хитър. Хората в България днес не ценят свободата. Не ценят факта, че сме част от Европейския съюз. Украинците умират, буквално милиони украинци умират, за да влязат в Европейския съюз, а ние казваме: „Ами може би не искаме да сме в него“. Бившите комунистически страни сякаш не оценяват това, което постигнаха.

Защото, знаете ли, много деликатен въпрос е как да се използва свободата и как да се интегрират добрите неща от социализма, как да ги развием в нова форма. В много страни просто спряхме добрите неща.

Например в Загреб се случи нещо много символично – миналата седмица изгоря сградата на вестник „Вйесник“. Но знаете ли какво представляваше тя? Журналистиката в Хърватия по време на социализма – може би и заради Кърлежа – беше много, много развита и сравнително свободна в сравнение с други социалистически страни. Много свободна.

„Вйесник“ издаваше водещия всекидневник, много силни културни издания, много сериозни политически анализи.

Разбира се, всичко се промени през 90-те, когато страната стана независима. Публичните медии се трансформираха в частни.

И почти всички вестници от социалистическо време изчезнаха. Някакви новобогаташи взеха фабриките – в случая медиите – за никакви пари. И след две, три, пет години всичко рухна. Те просто използваха имуществото на тези компании и после ги оставиха да умрат.

Сградата, архитектурно много красива, от началото на 70-те, изчезна в пламъци. Вестниците бяха изчезнали отдавна, но сградата като символ на един модернизъм в Загреб изгоря. Много символично.

От друга страна не успяхме да съхраним много от тези движения – например феминисткото движение, което започва в Загреб, т.нар. „загребска феминистка школа“ от 60-те. Също и ЛГБТ фестивалите, създадени в Загреб и Любляна през 80-те. Всичко това беше прогресивно.

А през 90-те влиянието на църквата, особено католическата, е много силно. Католическата църква се опитва да потисне този тип свобода – феминизъм, ЛГБТ, екологични движения, всичко, което излиза от техния рамкиран свят.

И обществото ни е дълбоко разделено – както много други общества. Едната част е много свободна, организира интересни фестивали – като този кино и телевизионен фестивал, който споменахте, NEM, на който сте била наградена за вашия сериал за деца.

Има много силни инициативи. Но официалната политика е – както в много източни страни – твърда, негъвкава.

Важно е всичко това, което казвате, защото, както споменахте в началото, демокрацията не е нещо „готово“.

Нашето поколение трябва да я "прави" всеки ден.

Всеки ден. Ако нещо се случва, нашата работа е да четем, да мислим, да работим, да откриваме. Защото преди 50 години беше немислимо да си представим, че човешкият живот буквално може да бъде „произвеждан“ в лаборатории. А днес имаме огромни дебати в Словения и Хърватия за евтаназията. Предполагам и тук.

В целия свят.

Да. И за мен това е много важна, дори лична тема.

Последният филм на Сорентино, последният филм на Алмодовар – всички се занимават с евтаназията.
Гледах документален филм, в който една жена буквално умира пред камерата. Беше шокиращо.

И знаете, вероятно, една от най-известните хърватско-български писателки – Дубравка Угрешич...

О, да, обожавам Дубравка Угрешич. Даже съм я интерюирала.

Да, а си представете – тя избра евтаназия.

Така ли? Не знаех.

Да, и това беше най-известният случай в Хърватия – възможен заради нейното двойно гражданство. Тя запази хърватското и нидерландско гражданство. В Хърватия евтаназията е невъзможна.

Тя е велик писател.

Точно така. А последният ми спектакъл това лято беше театрална адаптация по нейния роман „Лисица“. 

Това беше последната ми премиера. Така че виждате – и там имам лична връзка. В моя вътрешен „пантеон“ Угрешич е като внучка на Кърлежа – в литературен смисъл. В моята лична вселена Кърлежа е „дядото“, а тя е поколението след него. Тя също беше силно повлияна от него. А аз съм повлиян от Дубравка Угрешич.

Аз толкова я харесвах. Тъкмо бях излязла от кома, едва ходех – и тя идва в София. И аз: „Искам да я интервюирам. Искам да я срещна. И да ѝ кажа, че я обичам.“ Отивам с всичките ѝ книги и с предмети от тях – неща, описани в книгите ѝ – и в психоаналитичен стил исках да ѝ ги показвам, за да „извикам“ спомени: руските бонбони с мечките и с червената шапчица, ябълка, икона, детайли, предмети от прозата ѝ. Тя ме гледа мрачно: „Защо?“ Изобщо не искаше да ѝ влияя по този начин, да я „манипулирам“ чрез предмети. Беше много интересно.

Почти стигнахме до спор за социализма – тя каза, че не е анти-комунист, а аз твърдо съм. За нея това беше лична семейна история. Беше много силно как защитаваше позицията си. И не искаше да я снимам на видео – отказа.
Аз бях най-голямата ѝ почитателка, излязла току-що от болницата, едва се влачи, но интервюто беше огромно – и не го приех лично. 

Разбира се. Тя понякога беше много рязка – и аз това страшно харесвах в нея. Беше рязка.

Но си представете, че последният ми спектакъл е именно един вид артистичен омаж към нея. Не исках да правя сантиментален „панахиден“ омаж – а жив, сценичен. И това вероятно е едно от най-интимните ми представления.

Но да се върна на политиката днес - например „Репортери без граници“ казват, че ние сме на последно място в ЕС по медийна свобода. Не си го измислям. Това са данни – мафия, корупция. Ние сме първи по корупция в ЕС. Можете ли да си представите – първи. И сме най-тъжното място в света според някои класации. Нашият „рай“, за който мечтаехме през 1989 г., се превърна в някакъв ад, защото не знаехме как да използваме свободата.

Същото е. Но мисля, че точно затова толкова често се връщам към Кърлежа.

Защото усещате, че това е заплаха?

Да, усещам, че той говори за „сега“.

В театъра много харесвам съвременните автори. Но понякога Кърлежа ми се струва по-съвременен от много днешни драматурзи.

Защото той се бори с идеята за корупцията, за моралния разпад, за влиянието на църквата. Един от персонажите е именно такъв – перверзен католически свещеник, който е и голям любовник. Авторът е много критичен към всички негативни тенденции в обществото. И в същото време е съвършен стилист. В една пиеса имате и идеално построен текст, и много смела, отворена критика към обществото.

Пиесата е сурова, психологическа, бърза. Това е, разбира се, заслуга и на режисьора, и на актьорите. Но тя е такава и по природа. И една от актрисите (Теодора) ми каза, че всеки път ще е различна. Вие работите по начин, при който не искате актьорът да се „заключва“ едно решение.

Вие знаете колко е трудно за актьора – казвам го и като актриса – да стигне до верния момент, до верната емоция, а режисьорът да каже: „Това е, запази го!“. И после – „запази го“, „повтори го“. Как? Трябва да помниш стъпките, по които си стигнал до върха, и да ги повтаряш отново и отново. Особено в Америка или в Западна Европа, където трябва да играеш едно и също представление всяка вечер. Не знам как е в Загреб?

Не, както тук. Някаква комбинация – не е нова всеки път, но не е и механично повторение. Играем в малки блокове по три-четири представления, после други заглавия, после отново.

Но не е като тук – едно сега, следващото след месец.

И как карате актьорите да минават по различен път всеки път?

Това е… как да кажа… Моят начин да подготвям актьорите е основан на много различни елементи от моя опит – професионален и личен.

Професионалният започна в Загреб – учих политология, сравнително литературознание и френски. В един момент, след като завърших, заминах за Франция.

Там учих в Експерименталната театрална академия – това е нещо съвсем различно. Няма университетски правила като в нашите академии.

Прекарвахме по една година в работа с майстори – големи режисьори. Работихме с Анатолий Василиев в Русия, Ян Фабр в Белгия. Работихме много с фондацията на Пиер Паоло Пазолини в Рим – представлявана от Лаура Бети, голямата актриса на Пазолини. Пътувахме и работихме с текстовете на Бернар-Мари Колтес, Хайнер Мюлер, Жан Жьоне, Пазолини.

В академията работих много върху пиесите на Колтес и Пазолини. И този опит силно повлия подхода ми към текста и към актьорския тренинг.

Особено важна беше работата с Антонен Арто. В нашите страни го познавахме от две книги – „Театърът и неговият двойник“ и „Театър на жестокостта“. Но аз се опитах да използвам неговия подход – да подготвям актьорите и физически.

Всеки ден правим различен физически тренинг – не точно хореография или кардио тренировка, а нещо между телесен контакт, импровизация и елементи от психоаналитичната теория.

Затова работихме две седмици – дори повече – само върху анализа на всяка сцена. Много дълбок анализ на текста.

Така актьорите влизат в репетиции със знание за персонажите си. И всички присъстваха на тези анализи – не само за собствените си роли. След това, на базата на аналитичния подход, създадохме и физическия тренинг. Сега това, което виждате, е комбинация от две неща. Те са свободни да се изразяват много директно.

Когато репетираме, почти никога не спирам. Каня ги да минат сцената от началото до края. После говорим. Днес спряхме, защото стана много късно, но иначе дискутираме. Никога не правя онова, което се нарича „мизансцен“ в класическия смисъл. Никога. Те са свободни да се движат. Въпросът е как да намерят „своето“ място в пространството.

Работя с Александър Денич – сръбски сценограф и визуален артист. Той винаги предлага не класически декор, а инсталация. Тук например – ще видите на сцената окончателния вариант – това е разработено и за сръбския павилион на Венецианското биенале.

На голяма сцена?

Да, на голяма. И ние се отнасяме към сцената не като към „декор“, а като към инсталация.

Актьорите са наистина свободни да се изразяват, а аз често сравнявам този опит с джаз музика. Трябва да познаваш перфектно „партитурата“.

Невероятно е, това е толкова добре за актьорите – да имат такава възможност.

Те се отнасят към текста като към музикална партитура. Трябва да могат всеки ден да предлагат нови решения, без страх.

Например в сцената с физическия контакт между Ана Пападопулу и Пламен Димов – това не беше така в началото.

Но ги подготвяхме повече от месец и половина за много близък физически контакт.

Така че те могат „наистина“ да се бият и „наистина“ да се целуват – не като поза за публиката, не като еротична демонстрация, а без изобщо да мислят как ги гледа залата.

Те трябва да създадат свое интимно пространство и да изиграят сцената, без да мислят за зрителя. Четвъртата стена.

И утре те ще бъдат в съвсем друго физическо и психическо състояние – сцената на контакта ще бъде различна.

Невероятно.

Това е като джаз концерт.

Това е прекрасно, защото най-коравата, най-трудната част от актьорската професия е, че трябва да повтаряме едно и също. Като папагали.

Да, като папагали.

След четвъртия път вече е рутина. А вие им давате свободата да бъдат джаз музиканти на сцената. Това е огромна провокация. И те очевидно се справят много добре. Колко месеца работите?

Месец и половина.

Месец и половина – и сте стигнали дотук? Вие гений ли сте?

Не, но работихме много интензивно.

Много ви благодаря, че ме поканихте да гледам репетицията. За мен беше невероятно преживяване. Благодаря и за това, че сте избрали толкова добри актьори от трупата – моите любими.

Преди, особено в късния социализъм, режисьорите са имали огромни периоди за репетиции… А вие сте направили това за месец и половина? Много добре. Но наистина беше…

Интензивно.

И ми хареса страшно много. Актьорите наистина приеха идеята понякога да бъдат много „разголени“, много изложени. Защото само така можеш да предложиш нещо истинско на публиката.

Пак ще повторя – трябва да създадем нещо, което да води до катарзис, колкото и старомодно да звучи думата. За мен е много важно да знам, че даваме нещо на зрителите – емоции, емпатия, а понякога и агресия, насилие.

Не става дума само за приятни усещания – понякога театралният опит трябва да бъде и много суров, дори болезнен. Това също е част от театъра.

Работим много и с нещо, което вероятно е свързано с югославската традиция на пърформанса. Целият свят познава Марина Абрамович, но всъщност „дядото“ на пърформанса е Томислав Готовац. Той е един от създателите на идеята за пърформанс, а Марина, да кажем, е неговата „ученичка“.

Мисля, че театърът днес може да използва много елементи от пърформанса.

Абсолютно може.

Защото, както казахте, традиционният театър повтаря едно и също всеки ден – има дистанция между сцената, където актьорите са „горе“, и публиката, която само гледа.

Докато имерсивният театър...

Да, имерсивният театър е много важен днес. Комбинацията – живо присъствие и въвличане на зрителя.

Хората искат да участват, да бъдат въвлечени повече, отколкото преди. И това е логично – постоянно са изложени на толкова много стимули, както казахте.

И е интересно, защото от една страна работя в много различни градове в Европа и по света, но театралните хора навсякъде си приличат. А и светът вече е много еднакъв – в София имате същите магазини, същите типове ресторанти като в Загреб, Брюксел или Рим.

Преди разликите бяха огромни, днес – не чак толкова. Зрителите също. Всички гледаме едни и същи филми.

По време на „Киномания“ видях пет филма, които в същото време вървят и на други места в света. Едни и същи книги излизат навсякъде. Заради интернет и всичко останало.

И стрийминг платформите, със сериалите, които стават все по-добри.

Да, разбира се.

Затова мисля, че театърът трябва да отстоява себе си като специална общност. Ние можем да предложим нещо напълно различно – живия контакт.

И, както казахте, изкуството трябва да бъде спешно, неотложно. Аз имам нужда да усещам, че е спешно. Омръзна ми от Чехов.

Видели сме Чехов. Прекрасен е, но… мисля, че Кърлежа е вашият Чехов.

Да, Кърлежа наистина е нашият Чехов. Но много по-съвременен от Чехов.

Звучи изключително съвременно – вероятно и заради вашата режисура. Вероятно и заради интерпретацията на актьорите.

Ние трябва да казваме неща, които днес не се казват. Говорим много за това и аз почти всеки ден повтарям: нашият спектакъл не е историческа пиеса. Ние трябва да намерим в себе си кое в него е съвременно.

За мен това са отношенията – интимните отношения. И в този смисъл Кърлежа е един от първите феминистки автори.

Начинът, по който рисува баронесата, е изумителен. Тя е свободна да се изразява. Когато разказва с колко мъже е имала интимни отношения, тя казва: „Аз съм напълно свободна и това е мое право“.

И настоява да бъде третирана като личност: моят сексуален и интимен живот е мое решение. Това не е привилегия само на мъжете. И това е много силно.

В много негови пиеси виждаме свобода, която и днес е важна за показване. В някои аспекти има напредък в етиката, но в много други сме по-консервативни отпреди.

Да, по-консервативни сме, но разликата е, че ние – жените – работим като кучета. Това е разликата. И въпреки това трябва да бъдем майки, любими, красиви, невинни – някаква вариация на Богородица…

Не можеш да бъдеш едновременно и майка, и обект на всеобщо влюбване. Целият ми живот е под тази двойна мяра. Живеем в общества, в които първо „всички са влюбени“ в теб. После забременяваш и изведнъж… В нашите страни хората не обичат слабите, бременните, болните, старите. И от „богиня“ изведнъж ставаш „голямо тяло с корем“.

После трябва да станеш домакиня. Не можеш повече да бъдеш богиня – трябва да готвиш, да чистиш. И през цялото това време работиш като куче. Понякога работиш повече от мъжа си.

И затова театърът е пространство на свобода – място, където можеш да изразиш всички тези желания. Сцената с Теодора е прекрасен пример. Теодора е…

Теодора е невероятна. Ние бяхме заедно в една театрална студия като деца. И днес я видях като голяма актриса. Много силна.

И всички актьори са много добри. Свършили сте огромна работа като режисьор. Гледаме тези актьори от години и ги познаваме, приятели сме с някои от тях. А сега ги виждаме съвсем различни.

Единственото ми притеснение беше, че си представях камерна постановка – на малка сцена. А тя ще бъде на голямата. Ще се чуват ли достатъчно? Това е единственият ми въпрос.

И ние трябва да помислим за това. Знаете как е в такъв тип театри – имаме само пет дни на голяма сцена, както казах. Актьорите ще трябва да се адаптират към голямото пространство.

И тук идва моментът с микрофоните – аз не обичам да използвам микрофони. За мен е ужасно.

С микрофони спектакълът веднага започва да прилича на фалшиво кино. Чуваш гласа от колоните, а тялото е на друго място. Може да има много плътна, телесна сцена в центъра, а гласът да идва от високоговорителите. Не го понасям.

Искам да запазя живия глас. Ще работим много интензивно за това в рамките на тези четири-пет дни.

Много сте смел.

Привикнал съм. Бях директор на Националния театър в Загреб. Сградата е същата като вашата. Същите архитекти са построили народните театри в Загреб и София.

Наистина?

Да. И това е впечатляващо – когато влязох тук, дори със затворени очи можех да разпозная пространството. Същата структура, същата кутия.

И съм свикнал да адаптирам спектаклите така. И в Загреб имаме репетиционна зала като тази, а после преминаваме на голяма сцена в края.

Така че знам как да ги „бутна“ да бъдат по-големи, по-вокални – и в същото време да запазят интимността във взаимоотношенията. Това за мен е най-важното – усещането, че влизаш в стая, в нечий частен свят.

Четвъртата стена изчезва, а те са изцяло в процеса.

Да, и вероятно този метод с петното на Роршах… Преподавате ли го някъде, имате ли майсторски класове?

Преподавах във Франция много години – в академиите в Рен, в Бретан, и в Сен Етиен. Когато започнах да ръководя Националния театър, стана трудно да съчетавам режисурата, преподаването и управлението на театъра, и спрях.

Но тази година ще преподавам в Академията в Любляна. Ще водя курс. В Любляна курсът ще бъде около месец и половина този сезон.

Прекрасно. Ние много страдаме, защото повечето от големите ни режисьори не оставиха школа след себе си. Някои вече умряха, други изчезнаха. И ние наистина ги нямаме вече. Почти. Имахме много силен театър през 90-те.

Да, спомням си. Посещавал съм български спектакли. Спомням няколко легендарни режисьори, които бяха много известни в началото на 90-те. Маргарита Младенова и Иван Добчев от Сфумато.

Те преподават. Страхотно беше Сфумато тогава, нали?

Аз мисля, че е лична отговорност на всеки театрален човек да дава възможност и инструменти на следващите поколения. И, разбира се, те ще развият свой стил.

Аз имам свое „частен“ театър – Mini teater в Любляна, с 88 места. Малък театър, но произвеждаме много постановки.

Особено с млади автори – драматурзи и режисьори. Миналата година отбелязахме 25 години от създаването на Mini teater с шест проекта на много млади творци.

А кои са авторите зад тези проекти?

Шестима различни. Някои работиха по вече известни текстове, други написаха свои пиеси.

Комбинация е. Драматургията в Хърватия в момента е може би най-живата част от театъра.

Не знам как става това, но… в някои периоди драматургията е много силна, в други – не. Зависи и от академията – ако преподавателите са отворени, работят в сътрудничество с режисьорите, се появяват добри студенти и силни автори.

В последните години аз много работя с адаптации на романи, защото често романите дават по-богат материал за сцената от съвременните пиеси.

Но ние имаме щастието да разполагаме с тази пиеса – с този велик текст. Абсолютно великолепен.

Сега имате пет дни, за да пренесете спектакъла на голяма сцена. Как бихте поканили българската публика? Какво ще видят? Бихте ли казали, че всяко представление е уникално?

Да. Аз каня публиката да участва в едно преживяване. На хърватски думата за преживяване е „искуство“, но има и друга – „дозивляй“, която носи точно това – жив опит, преживяване.

За мен изкуството е преживяване.

И това е поканата ми към зрителите – да дойдат, да почувстват актьорите, персонажите, историите – през собственото си преживяване.“

Кой е Булян?

Ивица Булян е роден през 1965 г. в Далмация, учи френски език и сравнително литературознание в Загреб, а после специализира в Експерименталната театрална академия в Париж – място, което оставя траен отпечатък върху неговото мислене за театъра като лаборатория на човешкото поведение. Започва да поставя през 90-те години и много скоро се превръща във фигура, която европейските сцени следят внимателно. Работи във Франция, Словения, Хърватия, Германия, Исландия и Русия; ръководи национални театри, основава фестивали, а през 2018 г. „Ню Йорк Таймс“ определя спектакъла му „Балконът“ в Мюнхен като „най-добрата европейска продукция“ на годината. Франция го удостоява с титлата Кавалер на Ордена за изкуство и литература – признание, което получават само артисти със световно влияние.

Методът му е необичаен: Булян работи едновременно като психоаналитик и треньор. Приема текста като жив организъм, а актьорите – като хора, които трябва да стигнат до сърцевината му през тялото, не през обясненията. В „Глембаеви“ той използва образа на Роршаховото петно: двусмислено, многопластово, такова, което разкрива човека, докато го гледа. Така той подхожда и към героите на Кърлежа – разтваря ги като психологически загадки, като смесица от вина, желание, страх и неосъзнати импулси, които в една нощ – между един и пет сутринта – избухват в семейния дом на банкера Игнят Глембай.

Пиесата на Мирослав Кърлежа, писана преди близо век, звучи смразяващо актуално. Глембаеви са богаташи, чието състояние стои върху измами, злоупотреби и смърт. Те празнуват юбилей на собственото си дружество, докато под масата се трупат престъпления и неизречени истини. Този свят не е само светът на загребско семейство от началото на ХХ век – той е метафора за европейския буржоазен упадък, за подпаления мост между морал и капитал, за онази зона, в която изтънчеността и бруталността произхождат от един и същи корен.

На сцената на Народния театър тези роли са поверени на изключителен актьорски екип: Деян Донков, Теодора Духовникова, Ана Пападопулу, Пламен Димов, Дарин Ангелов, Веселин Мезеклиев, Александър Кънев, Константин Станчев, Александър Тонев и Александър Карасански. Булян работи с тях интензивно – през физически тренинг, психоаналитични задачи и разслояване на текста до най-фините му нерви. Именно този подход води трупата и до една необичайна репетиция: спектакъл в дом за възрастни хора „Надежда“, където актьорите изпробваха емоционалното въздействие на сцените пред истински хора, които са били публика на Народния театър много преди те да се родят. „Това са общности, които заслужават нашето уважение – и нашето присъствие“, казва Булян.

„Глембаеви“ е поставяна на сцената на Народния театър и през 1947 г., но днешното ѝ завръщане идва в момент, в който българската публика е все по-отворена към международни театрални езици и режисьорски почерци. В последните години на Първата ни сцена работиха режисьори като Йерней Лоренци, Деклан Донелан, Робърт Уилсън и Джон Малкович – а пристигането на Ивица Булян продължава тази линия на културен обмен и въвеждане на българските актьори в различни, по-радикални форми на работа.

С Булян срещаме режисьор, който вярва, че театърът трябва да бъде жив, рискован и честен. И че една пиеса като „Глембаеви“ не е музейна класика, а предупреждение – за обществата, които се разпадат отвътре, докато отпразнуват собствения си успех.

Следете новините ни в GoogleNews