Роксцена "БГ" 2012. Част I-ва: NEMO (различията обединяват)

Автор: Емил Братанов

Близо половин година под покрива на Оффроуд радио, възстановеното Рокателие сглобява своите Музикални кутии. Разбира се, предимно с български материали. Групите, участвали в предаването, са и от старите (назад към Посланията от края на 80-те…) и от най-актуалните днес (поредното родно рокпоколение, изпълващо със съдържание сцената, бука-на-фейса, майспейса и по-рехаво щандовете с дискове за БГрок).

В не съвсем мъртвото време на летните жеги, ще подхванем конкретен разговор за днешната отечествена сцена, за цената и компромисите срещу хъса и ината да се чувстваш като рокмузикант в страната на силиконовия фолк. И дали ситуацията, проблемите, камъните по пътя не са същите като онези, които съпътстваха старта на взривилата естрадната тишина на соца предишна кохорта рокрицари. Когато не беше лесно да си тиква, но пък да бъдеш черна овца си беше абсолютно осъзнат избор. Дали не се е затворил 20-годишният цикъл? Има ли ъпдейт на сцената /че има – има!, чисто фактически/ и колко е качествен. Наистина ли стъпва на достигнатото ниво, или се е самосъздал – за да повтори /и да се бори/ с бъговете в системата и актуалното лице в огледалото на собствената си /шоубизнес-/ програма?

В една статия за ъндърграунда, отпреди да рестартира и своето „Хляб и мармалад” също тук, колегата Румен Янев пише: „Врътките в културната история на човечеството са с двайсетгодишна цикличност. Поне в най-новата история е така. Вгледайте се в развитието на актуалните модни тенденции и ще забележите подобна закономерност. Затова и не се учудих, когато две десетилетия от еуфорията на Промяната, ни сграбчи носталгията по Кравай и Синьото. Върнахме се към любимите хитове от 90-те и отново заговорихме за ъндърграунд. Струва ми се, че в тази носталгия има и частица от неутолената жажда за справедливост. Има горчивина от лъжовния преход. Има и надежда за реабилитиране на истинските ценности. В морала, в културата, в политиката ... Може би ми се иска да е така.”

Винаги обаче има групи и изпълнители, които тръгват „сега”, които са в първата крачка по пътя на надеждата, намерението и мечтата – те са още ученици, те свирят в някое читалище или в частен хол, тях отново никой няма как да чуе никъде. От 20 години поне не им набиват в главите, че музиката им е „апологет на буржоазната контрареволюция”, но и не им обръщат внимание. Явно нещо не е наред, щом това „сега” хем копира не само желанието на поредни тийнейджъри да свирят рок – но и повечето спънки, които обстоятелствата /отново/ поставят пред тях и публиката им. Или и публиката не е същата /сигурно е така/, но нещо се е уморила или преситила: с псевдокултурата, която е национално статукво и от ежедневната борба за оцеляване в този т.нар. живот. В друг един форум – на гилдията на музикантите /”музикант.орг”/ - в една „брадата” тема за групите, два коментара обобщават недоумението, припомнят как е по света и „задават отговори”.

Slinky: … прочетете всички биографии на популярните банди, които са успели, станали са звезди. Навсякъде, запомнете навсякъде рок музиката не е била комерсиална. Пише го във всички книги. Големите компании не са лансирали рок групите. Те винаги са пробивали със собствен труд. Те са си създали публиката.

Nevermore: Не може в ерата на бума на технологиите, когато всичко е свръх достъпно, не мога да разбера как така става. Колкото по-лесно е да имаш информацията и знанието, толкова повече да е факт масово затъпяване и духовно осакатяване. И до къде ще ни доведе това?

Но за да участваш в процеса на предлагане и обмен на информация, твоите ценности, твоите светове, облечени в музика – трябва да имаш трибуната, средството, медията, диска с албума, лайфа на сцена. Ентусиазмът отпреди 20 години си отиде – други се „погрижиха” за това, битката за чуваемост, която замалко спечели второто БГ-рокпоколение, вече е затлачена под пластове комерсиален пиар. Няколкото „рокрадиа” /не обичам тази дума/ въртят „Металика”, „Линкин Парк” и Риана, Дейвид Гета, Ъшър, „Ниън Трийс”, Кати Пери /примерите са от последния Billboard Top 100 и не виждам истински рокаджии сред първите 50 там/. И ги въртят доста повече от ФСБ, „Щурците” или „Ювиги”, „Иерихон”, да речем. Какво остава за емблематични имена от „края на 80-те”… А, може би, бъркаме генерално? Пак от музикантския форум взимам червея на съмнението:

Demiurg: Нещо някъде бъркаме, постоянно и масово. Затова - майната му. Имам си професия, която ме храни, и която изобщо не е свързана с музиката. Музиката за мен трябва да се прави само и единствено за хоби. Иначе са просто напразни и излъгани надежди. И това е казано преди почти 2 години! Аз не искам да е така.

Групите, гостували тази година в Музикалната кутия, също не смятат, че трябва да е тъй. Обаче забелязвам, че банди, събрали се в средата на миналото 10-летие и дори преди 2005-та, я имат – я не – по един албум зад гърба си. „Фейса”, „майспейса” и 5 клуба са сцената им. Истинско чудо е, че – освен собствената им публика – специалисти и медии успяват да формират представа за реалното състояние и да изберат групи за „форпрограмата” на няколкото големи национални фестивала, извън клубните роксрещи.

Nemo и Der Hunds са български рокгрупи от сега актуалното рокбратство. Едните тепърва събират дебютен албум, другите имат почти два. „Кучетата” свириха на последния „София Рокс”, „подводничарите” държат 3-та позиция в избора на клипове в чарта на Дир.бг. Стиловете и “power”-а на музиката им е различна. Парчетата на английски и на български преобладават също в различните полюси при тях. В две поредни срещи в Рокателието за Музикални кутии в Оффроуд Радио ще ги представим, но и ще поговорим за състоянието на днешния ден на българския рок.

NEMO на латински означава „Никой”.

Подводницата от логото на групата е първосигнална алюзия с популярни книга и филм. Събират се преди почти 8 години и от тогава трупат „точки” за името си и парчета във фонотеката. Дебютният албум все някак се бави. Но имат участия по всички известни „адреси” на клубния лайв, а също и в някои конкурси – където опитът и срещите с колеги е безценен /кандидати в българската „Евровизия, 2004-та, с парчето „За миг”; последно участие в „Битката на групите” на „Джак Даниълс”/.

За електронното списание „Mika” в интервю в края на миналата година, казват, че ги вдъхновява самата музика. Тази, която – „независимо колко различни са двама души – винаги може да им помогне да намерят общото помежду си.”

Стараят се, да са искрени, автентични, работят бавно, но пък сегашният квартет е практически ядрото, основата на една реална група съмишленици и приятели /други колеги-групари, професионалисти от видеото, киното и анимацията, дизайнери, издатели и продуценти/. Алек, Тео, Митко и Явор са обединени и в желанието си, когато правят музиката на „Немо”, песента да запазва първоначалния си заряд – онзи, който е дошъл от тръпката на раждането й – и той да остава витален в различните й превъплъщения. И, същевременно, да е способна да те пренесе на други места. Да те накара да ги видиш и почувстваш.

Неслучайно „Моята звезда” е парчето, чийто клип продължава да се харесва в Мрежата, а първото им изпято на английски парче /и последно готово за сега/ е с „героиня” – малка добра горска фея. „Тъмен ден” и „Различни” също дават представа за лиричния и образно-мелодичен свят на групата. В която Алек дава идеи, но всички заедно работят по тях и ги обличат в текст и звук. Не е пресилено да се каже, че песните им са чувства и емоции. А вероятно, щяха да са и повече, ако не ги подлагаха на проверката от живата сцена в срещите с публиката. Имат парчета; наричат ги експерименти, свирени по веднъж и незаписани сетне. Това са „онези проби”, в които внушението и взаимното доверие от двете страни на сцената, не са се усетили и споделили, както им се е искало.

Различни са дори в предпочитанията и любимите си групи: Нирвана и Оейсис, Цепелин и артрока, Куийн и Фу Файтърс, Доорс – от тези имена може да се направи връзка от кого се учат и какви са корените на собствения им „музикален багаж” за развитие. Грънджа и алтернативния рок като че ли изплуват по-леко в общата вълна на музиката от „подводницата”. Безусловно обаче, всичко, което имат дотук, е доказателството за мисията на екипа й – общите емоции на едни момчета. И където, всеки поотделно не е съвсем „Никой”, но всички заедно са Групата.

Имам конкретен повод, те да са едните в избора ми за тези горещи юлско-августовски срещи в Кутията за прогледа на състоянието на БГ-сцената днес. Немо имат впечатления от съвременния БГ-роклайф и критично ги маркират в споменатото интервю: Публиката е любопитна, но медиите ограничават достъпа до българска музика. Повечето средства за масова информация нямат интерес и познания за това, какво се създава като авторска музика у нас…

Тази и следващата сряда в обичайното време по ОФФРОУД Радио – в Музикалната кутия – очаквайте „Nemo” и “Der Hunds” в ролята на самите участници в процесите. Анонсът за „кучетата” на Боби „Косатката” – идната седмица отново в Нюза. Сетне и обобщаващата статия, заедно със записите. Въпроси и мнения очаквам и в темата на предаването във Форума /до началото на самите предавания/.

А записът вече е на разположение в "склада" на Музикалната кутия - ТУК