Приберете си обувките, с които замервате талантливите хора. Миришат!*

В историята на българския театър има славни моменти и позорни моменти.

Един от най-позорните случаи е свързан с името на големия български актьор Георги Стаматов – легендарна фигура в Народния театър и преподавател в театралното училище. Професор.

Освен велик актьор Стаматов бил и много добросърдечен и състрадателен човек. Грижел се за студентите си като за свои деца. На по-бедните плащал наема на квартирата и им давал пари за храна. На някои дори купувал дрехи и обувки.
В началото на 50-те години новата власт на каскетите подгонила този светъл човек. Завидели му за таланта и за обичта на публиката и решили да го унищожат.

Спретнали му, както си трябва, един другарски съд, в който негови колеги и студенти свидетелствали против Стаматов и го обвинили в – забележете! – „нарушаване на театралната дисциплина“ и „неправилни идеологически позиции“.

Острие в обвиненията срещу професора бил някой си Христо Лъжев (каква забележителна фамилия!) – несполучил актьор, бивш студент на Стаматов. В другарския съд Лъжев произнесъл жарка реч срещу професора си, в която го обвинил, че е учел студентите сина „буржоазни театрални теории“ и че пушел западни цигари Camel, Kent, което било „неопровержимо доказателство за връзката на Стаматов с английското разузнаване“.

Накрая на речта си Лъжев признал, че когато бил студент първокурсник, професорът му подарил едни туристически обувки. И в този момент Христо Лъжев хвърлил на масата на съда калните си туристически обувки с думите „Не ви ги ща, професоре! Вземете си ги обратно!“
Резултатът от този позорен процес бил, че на Стаматов било отнето званието „народен артист“ и бил изгонен от театралното училище. Последните години от живота на този достолепен български актьор минали под клеймото на унижението.
Няколко години по-късно Стаматов бил реабилитиран, званието му „народен артист“ било възстановено, върнали го като преподавател във ВИТИЗ.

Тогава Лъжев написал писмо, в което се разкайвал жестоко за думите си, самообругавал се и искал прошка от професора си. Какъв драматичен обрат!

Припомних си тази срамна история, защото от два дни чета в социалните мрежи горестни изповеди на актьори от трупата на Народния театър, които пространно обясняват какви поражения върху ранимите им души е нанесъл Александър Морфов с неприличния си жест да напише върху вратата на пиарката на театъра „Вън ДПС!“.

Този жест бил – забележете! – „нарушаване на театралната дисциплина“, „в театъра има правила“, „най-важна е трупата“ и т.н.
Скачат и срещу Камен Донев, който развалял атмосферата, пък той не е ЩАТЕН, видите ли. Той е просто някакъв „гост-посетител“. Откъде-накъде ще им разваля „театралната дисциплина“!

Тия страстни публични изповеди не са нещо ново. В основата им стои делото на невзрачния Христо Лъжев.

Чета сега изповедите на ЩАТНИТЕ актьори и откривам някакво странно съвпадение в изразните им средства. Повечето започват с нещо от сорта „Досега мълчах, но вече е време да изразя позицията си…“

Мълчали, мълчали, па дошло лятото, театърът излязъл във ваканция и те грабнали перото, за да излеят душата си.
Не допускам, че директорът ги е призовал да пишат такива неща. Актьорите по природа са емоционални хора и аз не се съмнявам в автентичността на чувствата им. Предполагам, че си вярват. Няма лошо.

Прочетох имената на ЩАТНИТЕ актьори, които леят съжаление към „развалената творческа дисциплина“ и недооценените постижения на новия си директор.

Вероятно не са слаби актьори, но бих се радвал, ако някой ми припомни значими техни роли. Може и да имат.
Видях обаче няколко имена на актьори, които са били поканени на сцената на Народния театър от Александър Морфов. И са били част от най-успешните му спектакли. Радвали са се на огромна публика, каквато само Морфов успя да привлече на тази сцена през последните 30 години.
Той им е подарил обувките, с които са се качили на театралната сцена.

Може би са забравили това.

А може и да не са.

Може би просто да искат да го забравят. Поради разни причини, не искам да гадая какви.

Има обаче един неоспорим факт. Независимо дали го харесвате, или не, Александър Морфов е един от най-успешните режисьори в историята на българския театър. Това не е мое мнение. Това е мнението на публиката, която през всичките тия години пълни салоните на спектакли като „Дон Кихот“, „Бурята“, „На дъното“, „Полет над кукувичето гнездо“, „Животът е прекрасен“, „Хъшове“…

Независимо дали го харесвате или не, Камен Донев е един от най-успешните български актьори. Човек, който може да изиграе толкова убедително и страстно както Семьон Семьонович Подсекалников, така и Сирано дьо Бержерак.

Тези хора сега са прогонени и обиждани.

В името на „театралната дисциплина“.

В името на рахата на ЩАТНИТЕ.

Е, добре.

Чиновниците победиха.

Те винаги побеждават.

Тези малки победи са съмнителната им компенсация за това, че не могат да завладеят сърцата на хората.
Вероятно в оня мрачен ден на другарския съд срещу Георги Стаматов невзрачният Христо Лъжев си е мислел, че е от страната на победителите. Може дори да се е чувствал горд.

Но истинският съдник е времето.

То някой ден ще ви каже:

Приберете си обувките, с които замервате талантливите хора.

Миришат.

*Препечатваме коментара на Иво Сиромахов от фейсбук. Заглавието е на редакцията.