Препоръчваме ви: 'Записки на един луд' в театър 'Възраждане'

В света съществуват два типа хора – малки и големи. Малките хора обикновено са невидими, дребни, изолирани от обществото, а големите управляват света. Обикновено случките в живота ни определят към кой тип спадаме, но всеки трябва сам да открие мястото си в действителността.

Гогол изследва съдбата на малките хора, като показва, че те са обикновени личности с реални проблеми. Проблеми като невъзможната любов, желанието за справедливост, лудостта на една реалност. В Записките на един луд той пресъздава именно тази реалност. Неговият герой е малък човек, пренебрегнат от съдбата, борещ се за своите идеали и мечти. Човек, тласнат към лудостта от собствените си разсъждения.

Дали дневникът на този луд човек е доказателство за болната му душа, или за страданията му в едно болно общество? Хората в днешно време се интересуват само от мястото и положението си в обществото – колкото по-високо е стъпил един човек, толкова по-богат и обичан е той сред приятелите и враговете си, следователно той е голям. Живеем в свят на големи хора, с големи идеи и големи провали. Малкият човек е този, който съхранява ценностите в света. Той е този, който цени красотата, истината и любовта. Попришчин намира своята любов и губи разсъдъка си заради нея, изгубвайки се някъде между несправедливостта на реалността, в която живее, и нереалния свят, който създава. Неговият инстинкт да следва сърцето си го прави не малък човек, живеещ в голям свят, а голям човек, за когото светът е малък.

Стихията на безумието, обзела Гогол, ни разказва една проста история за любовта, която може да подлуди човека. Именно гениалната простота на автора, прави неговите текстове актуални и днес. Той рисува проблемите, вълнуващи хората по онова време като реални случки на днешното общество, като художествено изображение на действителността. Но да не забравяме, че и в най-голямата трагедия, можем да открием късче светлина и да намерим щастието. Вярата в самите нас е ключа към успеха ни и към нашето благополучие. Понякога трябва да стиснем зъби и да се изправим срещу себе си, за да победим. Дори самият Гогол се е простил с нашия свят с думите: "Ще се смея през сълзи”.

”Ще се смея през сълзи”, казал Гогол на смъртния си одър. И макар историите за предсмъртните реплики да предизвикват по-скоро иронична усмивка (да не би някой да е присъствал и да е записвал?), те служат на голямата задача да завещаят една ”празна тайна”, която да ражда нарастващо любопитство около личността на умрелия.

Такава една типично руска ”тоска” – безпокойство, съчетано с вяра в света – броди и из режисьорския дебют на Ованес Торосян по Дневникът на един луд от Гогол. Накрая болната от нормалност публика пада в капана да се смее най-много на най-крайните и безнадеждни форми на лудост.

В тон с наложилата се у нас (а и не само) асоциация за ”шинела”, всяка постановка по Гогол съдържа потенциален риск да се плъзне по линията на мотива за социално декласирания чиновник, и така да се озовем пред политическото послание – ”те са виновни”. Но дори и най-последователно проведената критика ще подцени, че героите на руския класик не са инструменти на социалната сатира, а хора с лица, тела, съдби и тъкмо това е тяхната драма. Затова ценното на този опит по Гогол е, че той почти напълно обръща гръб на Машината и не злоупотребява с ”малкостта” на персонажа си. Напротив, сред семпло аранжираната тясна ”квартира”-сцена мечтите му изглеждат още по-големи.

Подобен романтичен привкус се дължи не само на избора на Гогол да разкаже историята радикално лично, през аз-формата на дневника, но навярно и на актьорския опит на Ованес Торосян. След като свикнахме с присъствието му в Източни пиеси и Аве, където героите му израстват поучително от точка А до точка Б в хода на филма, тази негова невинност бе използвана и в театъра от Десислава Шпатова в Идиот 2012. Затова нищо чудно, че Попришчин е наивен, патетичен, ръкомахащ и... в крайна сметка – театрален, такъв какъвто се очаква да бъде последният човек, останал да защитава надеждата.

Липсата на други изисква Георги Гоцин да поеме цялата отговорност на въпроса ”защо не съм друг?”. И я поема, като развива своя образ в рамките на повече от час и половина – гросмайсторска граница за сам човек на сцената. Докато в началото той играе предимно чрез текст, то по-забележителна е еволюцията на Попришчин към лудостта, илюстрирана с потъването на белите му дрехи в мастило и със спазматичните безсмислени записки от 43-ти април – там, на границата на езика, когато безвъзвратно си се превърнал в маргинал. Тогава безличната и потънала в мрак публика сама се превръща в Машината – тя екзекутира лудия, прекрачил нейните собствени граници.

Режисьор: Ованес Торосян
Сценография и костюми: Пламена Дичева
Участват: Георги Гоцин, Виктория Миланова

12 Февруари, 19.00 (зала Надежда)
03 Март, 19.00 (зала Надежда)

Билети тук.