Представят „Свирепо настроение“, най-значимият сборник с разкази на Радичков, на 5 април

Определян от критиката и читателите като най-емблематичния сборник за творчеството на Йордан Радичков, „Свирепо настроение“ ще бъде представен на 5 април от 18:00 часа в Театрална работилница "Сфумато", със свободен вход.

За книгата ще говорят проф. Иван Добчев и младият театрален режисьор и актьор Ованес Торосян. След представянето на сборника посетителите ще имат възможност да се насладят на последната постановка по пиесата на Йордан Радичков „Януари“, видяна през погледа на режисьора Ованес Торосян. Цената на билета е 8 лв.

„Свирепо настроение“ се появява през 1965 година, като още с излизането си предизвиква смут сред българската литературна критика, която не може да намери думите, за да определи какво представлява сборникът. В текстовете се преплитат абсурдни истории, притчи, небивалици, съчетани с един особен поглед към дълбочината на човешката душа. През цялото време читателят усеща ироничната усмивка на писателя, скрита грижливо във всеки текст, изпълнен с хумор и дълбочина.

Героите в сборника са най-разнообразни – от мистични същества, през изгубени в българското село скандинавци, една високомерна патица, вечната лисица, която се преструва на умряла, изгубени прасета, небеизвестният Гоца Герасков и още много, много образи, населяващи света на Радичков.

Голяма част от критиците по онова време заплюват книгата и определят „Свирепо настроение“ като пълен провал за още младия автор, когото до момента са сравнявали с Йовков и Елин Пелин. Има обаче и такива, които обръщат внимание, че това може би е един от най-важните сборници с разкази в българската литература. Минават десетилетия преди критиката да определи „Свирепо настроение“ като книгата, която променя завинаги нашата литература.

Със „Свирепо настроение“ Йордан Радичков заявява едно напълно ново литературно присъствие. Историите, разделени на две части в книгата, си спечелват място в литературния канон с едно необикновено и неподражаемо присъствие и дълбочина. Сякаш и до днес никой не съумява да даде точно определение на този забележителен свят.

Сред разказите читателите ще намерят мистичния Верблюд на Радичков, вечната история „Лебеди мои“, първия вариант на пиесата „Януари“ като разказ, както и едно от най-устойчивите словосъчетания в съвременния български език, запомнено и обикнато от редица поколения – „Мамка му и прасе!“

Откъс от разказа „Зеленото дърво“:

Баща ми е странен човек — щом си науми нещо, и веднага го прави. Едва дочака затоплянето на времето, отиде в планините и донесе оттам ново зелено дърво. То бе тъй диво и тъй много настръхнало, че ние стояхме на почтително разстояние от страх да не скочи върху някого. „Туй зелено дърво на желязо да го посадя, пак ще пусне корени! — каза баща ми. — Над главата му ще мътят орли!“

Вълкът смени козината си, костенурките насядаха пред къщите на припек, нашите гори измъкнаха соковете от корените и се покриха със зелени облаци. И когато всичко стана зелено, истинското зелено дърво, донесено от големите планини, изсъхна. Ученият селянин, за когото споменах в началото и който наистина знаеше много не само за лъвовете, ами и за зеленото дърво, каза, че ние никога няма да го опитомим, защото е диво.

Но баща ми не беше отчаян човек, той никога не се отчайваше и всяка пролет засаждаше в нашите гори по едно зелено дърво, донесено от планините. „Та ти не знаеш ли — питаха го селяните, — че няма да успееш да засадиш зелено дърво?“ „Знам“ — казваше баща ми. „Ами тогава защо всяка година садиш зелено дърво?“ „Ами какво друго да правя?“ — питаше на свой ред баща ми. И ви казвам самата истина, че те нищо не можеха да му отговорят. Можеш ли да кажеш някому да не засажда зеленото дърво, когато то е неговата надежда!

И тъй сега аз садя всяка година по едно зелено дърво в нашите гори, макар че то всяка година изсъхва. Аз си зная, че един ден в нашите гори наистина ще има зелено дърво в най-късната есен и в най-лютата зима и че щом се затопли, костенурките ще излязат пред къщите и ще си прехапят езиците от изненада.