„Под игото – 1894-та“ – едно същинско извисяване на духа

„Сцената на Народен театър „Иван Вазов” ни извиси“. Така коментира преди време гостуването на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ в столицата неговият директор Петко Койчев. Две години по-късно спокойно можем да кажем: „Под игото – 1894-та“ извиси театралния дух на София.

Да се движиш по гръбнака на документалистиката, да вложиш с изключителен заряд собствената си интерпретация на събитията и отново да останеш верен на фактите – това изключително творческо постижение напълно достойно заслужи аплодисментите, отекващи дълго под открито небе.

Постановката развива на три плана събитията между 1892 и 1894 г., когато е издаден романа “Под игото”, реалността около издаването на самия роман и спомените на майката на Иван Вазов - Съба.

Сцената на „Театър пред театъра“ обаче добавя и един четвърти план - въвеждането на зрителите в пространствено-времеви континуум, където образите от пиесата заживяват в една среда заедно с публиката.

Документалната нишка на драматургичния текст съвсем органично се слива с намиращите се в непосредствена близост емблематични места от София и ги превръща в естествен реквизит на спектакъла – будката и книжарницата на Чипев, домовете на Вазов, Шишманов, Гешов... Реализмът така или иначе е неминуем, благодарение на ерудитска находчивост на автора Гергана Змийчарова и режисьора Петринел Гочев.

„Самонаписа се.“ Така казва за пиесата си Гергана Змийчарова. Това „самонаписване“ обаче е резултат на изключително задълбочено изследване на многобройни архивни документи, банкови извлечения, преса от периода около 1894 г., кореспонденция между исторически личности, свързани с издаването на романа „Под игото“. Особено силно са изведени и спомените на майката на писателя Съба Вазова.

Самопретвори се. Това можем да кажем за спектакъла и то съвсем очаквано, предвид благодатната сплав между екипа, доказала се вече в неедно представление.

И този път експресивната духовност на Петринел Гочев се подема с лекота от импозантния талант на актьорите, за да преведат аритмиите на времето през пулсациите на героите. Да накарат абсурда да разсмее, страха да разплаче, идеала да усмихне, прагматизма да заболи – овладени с ювелирна прецизност, тези похвати са само малка част от снаряжението на габровската трупа. Затова не е никак изненадващо умелото превеждане през същността на въздигането и принизяването, възторга и отчаянието, идеализма и цинизма – същата реалност на същата тази твърд и под същите тези звезди.

Болката и ужасът излизат извън собствените си предели, пресъздадени от титаничната Надежда Петкова, която помита останалия в ъгълчетата на зениците ни образ на Костанда от „Свекърва“, за да ги впери широко и завинаги в Съба Вазова.

Неизменна част от трупата на Гочев са и: Петко Петков, Стоян Руменин, Димо Димов, Светослав Славчев, вече познати на публиката със своето силно присъствие и безкомпромисни превъплъщения.

Малкият-голям талант Валентин Петров отново изпълва пространството на сцената и извън нея с изключително актьорско въздействие. Неговото вещо сценично интониране и мъдрото градене на образи, в контраст с крехкия му опит, са забележителни.

Великолепни са и всички деца и младежи от габровската театрална школа „Котешката къща“, които участват в спектакъла. Особено очарователни са и изпълненията на живо на младата пианистка Адриана Кънева.

Сценографията на Гергана Лазарова – Рънкъл, заедно с музиката, създадена специално за спектакъла от „Студио Елисей“, и хореографията на Светлана Цвяткова с лекота заиграват времето и пространството в изключителна и многопластова динамика, за да преведат зрителя през паметта и преноса. За да знае на какво точно е стъпил – както споделя същината на режисьорското си търсене Гочев.

И тази амалгама - между живака на интелектуалната дързост и златната цена на идеализма, между свободата и оцеляването, между вярата и безверието, между бляна и ограниченото мислене, между културата и безпросветността - споява сцена, публика и заобикалящите ги неми свидетели на историята в едно запомнящо се преживяване.

Зрителят не излиза от представлението дълго след края му, защото то продължава да се играе около него. На същата тази твърд и под същите тези звезди, днес дерзаещи автори и мечтаещи издатели се борят със същите тези демони на нелепостта, безвкусицата и безпътието. Изправени пред същите грамади от отчаяние и безсмисленост, пред същия този изнурен и обиден народ.

Остава утехата, че все още нищо не е обречено, щом има кой да (по)чете Вазов.