Особен поглед върху 'странните неща'

Гледали ли сте сериала Stranger Things (на Netflix)? А децата ви? Особено, ако са в пред- или ранна тийн-възраст. И да, не е „Арабела”, „Синьо лято”, „Рицар без броня” или като готините за времето си филми на братя Мормареви от моето детство. Друга епоха (и век) са дошли. Еволюция просто. Визуализацията на прочетените книги става все по-красива и мамеща. Хубаво би било младите (или самите вие) в дома ви да поназнайвате поне малко за приказния свят на Толкин и фентъзи-игрите – за да не се чудите какъв гейм в мазето, превърнато в детска стая, играят хлапетата от сериала. Не е зле възрастните да са чували за научно-популярни (или направо конспиративни) дискусии, засягащи изследвания с други пространства и други човешки възможности. Защото, примерно, експериментите на ЦРУ върху хора с ЛСД не са измислица. Но ако харесвате Стивън Кинг, също ще е достатъчно.

Пишещият това не се притеснява да си признае, че се изкушава от подобни статии, хипотези и предизвикателства за науката. Но „странните неща” на Мат и Рос Дъфър (бащите на поредицата на Netflix) – които иначе са възбуждащи, добре замислени и още по-добре изиграни от детския екип герои – освен удоволствието на зрителя, отключиха в мен един малко неподозиран (но пък натрупващ се като възприятие) поглед. С доза черен хумор бих го нарекъл „Несъгласия в сравнителния анализ на съвременното американско и българско детство” – съчинение по (движещи се) картинки.

Нещичко за поредицата. „Странни неща“ е създаден, написан, режисиран и ко-продуциран от братята Дъфър. Ценителите-киномани няма да се затруднят да открият, че идеите са базирани на продукции като „Извънземното“, „Полтъргайст“ и върху книгите на Стивън Кинг. „Явно е, че са се вдъхновявали от Стивън Спилбърг, но в зависимост от подготвяните отговори за мистериите, може и да се окаже доста оригинално (или пък доста банално)”, пишат в scifi.bg. Предисторията (засегната аналитично в operationkino.net) документално опира до властелина на хоръра Кинг, който „поставя златния стандарт за coming-of-age историите с „Кери”, „То“, „Тялото“ и „Подпалвачката“, изобразявайки полета на детското въображение, чийто стремежи отвеждат главните герои към фантастични приключения, в заключителната част на които обикновено ставаме свидетели на загубата на невинността.” Бих добавил шедьоврите на Джо Данте (палавниците-Гремлини в една вече „праисторическа” киноепоха), или „дяволчетата” на Р.Донър.

Първи сезон тръгва на 15 юли 2016-а с всичките си 8 епизода накуп. Миналата година ни донесе нови 9 серии. А третият сезон предстои. В актьорския състав се откроява майката на изчезналото момче Уинона Райдър (която е великолепна в лудата си непримиримост), шерифът Дейвид Харбър и най-вече страхотните хлапета и тинейджъри Фин Улфхард (като Майк Уилър), Ноа Шнап (Уил Байърс), 12-годишната Мили Боби Браун (Елевън), Гейтън Матарацо (Дъстин Хендерсън), Кейлъб Маклафлин (Лукас Синклеър), Натали Дайър (Нанси Уилър), Чарли Хийтън (Джонатан Байърс). Ученият баща-злодей, който работи върху живо психо-екстрасензорно оръжие срещу Съветския съюз, е Матю Модийн (Бренър). Оценките за сериала са 8.1/10 на сайта Rotten Tomatoes а на сайта Metacritic – рейтинг 76 от 100.

За онези, дето ще го гледат тепърва, краткият анонс по Уикито е достатъчен: На 6 ноември 1983 г. в щата Индиана загадъчно изчезва 12-годишният Уил Байърс. Майка му Джойс прави всичко, за да го открие. Тя търси помощ от местния шериф Хопър (Дейвид Харбър), който започва разследване. После изчезва и една тинейджърка. Приятелите на Уил също започват да го издирват, и откриват в гората момиче с необикновени способности (Мили Боби Браун), която няма име, а само номер, татуиран на ръката и́, но пък знае невъобразими неща за изчезналото момче и тайни научни експерименти. Самата тя има мощни телекинетични и екстрасензорни способности. Скоро става ясно, че пръст в изчезването на Уил има и секретна правителствена организация, занимаваща се с изследване на могъщи и опасни сили. Първият сезон е хем по детски пъстър с неподправеното поведение на малчуганите, хем мрачен и колкото трябва зловещ. Простички диалози, без притчи (героите са деца, все пак) и по формулата „каквото чуваш и виждаш – това е”. Във вторият има повече слънце в градчето им, но не по-малко мистика. Едни се завръщат, ала други носят в себе си какавида на пришелец. Хем всички са там, хем и порталът е отворен. Някои са сменили млечните зъби, други вярват, че агенти-екстрасенси от Съветския съюз са в градчето. Бренър го изяде мегагоргонът, но му е назначен заместник в лабораторията, маскирана като сграда на „ЧЕЗ” (с лошите все е така: чудовище ги яде, но ги заменят с нови). Дечурлигата-герои търчат още по-лудо между двата свята и най-вече в собствения си, който е в главите им. Бащи и майки се тюхкат на пубертета. Но – казват, че и в действителността – „никой нормален не е постигнал нищо значимо в този свят” (С.2, Еп.1)… Достатъчно. Няма да съжалявате, ако потърсите двата сезона на обичайните в Нета две едноименни места и го изгледате.

А сега да рискувам в споделянето на моя „особен поглед”. Започвам с времевата рамка и детското и́ оцветяване. През 1983 г. някъде в Индиана (в едни такива дълги, но преобладаващо едноетажни дървени къщи, които приличат на недореновирани складове) бели и афроамерикански (хм) семейства изживяват различни степени на щастието, но еднакво видимо пре-спокойни и идилично незаинтересовани за големия свят извън входно-изходните табели с името на градчето им. Някои все още гледат черно-бели телевизори, карат се бая стари коли, коледната украса си е от крушки „миньонки” с цокъл Е14; когато в целия град за няколко часа страховит електрически срив в мрежата превръща потребителите на местния ЧЕЗ в неандерталци – те като същи българи (по време на режима „Диско-София: два часа има, два часа нема”, точно през 80-те) в стоически непукизъм чакат да им съобщят, че аварията е странна, но пък задълго и ще се отстранява поетапно. Докато довършват фамилната трапеза пред газовите камини, хлапетата им играят със сглобяеми модели на „Хилядолетния сокол” или на картонената – обявена за най-продаваната ролева игра в света – Dungeons & Dragons (наистина появила се 9 г. по-рано и с първа адаптация на Марвел от 83-а). Детските велосипеди са по-хващащи окото от автомобилите. Телефоните, разбира се, са аналогови: от ония, дето в Америка ги закачат на стената и филмови герои, държат слушалката, ходят и разпъват спиралната жица почти до другия град. И хлапаците, и подрастващите тинейджърки – когато не са на училище – просто казват у дома, че ще учат с приятелката, или са на мероприятие в школото, а сетне се размотават по среднощ и до сутринта из гори, наводнени кариери, запустели автоморги и по-рядко край басейните на богати отсъстващи родители на съученици. На няколко пъти единици успяват дори да се вмъкнат в „огледалния свят”, успяват и да оживеят, и да се приберат – а майки и бащи тъй и не предполагат, че съществува upside down. В радиокръжока можеш да овъглиш радиостанцията, но не ти търсят сметка, а идват военните (че кой друг?) и я поправят. Момиче и момче на видима прогимназиална възраст купуват в железарията газова бутилка, брадви, лостове, 4 кутии патрони 38-и калибър и казват, че ще гонят чудовище. Продавач и купувачите се смеят…

Всъщност, наляга ме притеснение, че няма да съумея да изразя гъделичкащото ме противоречие: харесвам „странните неща” (тази година затвориха Досиетата Х завинаги, та ще трябва да чакам новите издирвания на малките сайфай-детективи), оценявам приключенския дух, завиждам им добронамерено за 3-ватовите радиостанции – каквито ние нямаше откъде да имаме, но детския им свят ми идва някак хиперболизиран, преувеличен, надхвърлящ нормалното, което може да се приеме даже на кино. Може би понеже отдавна съм родител, или защото никога повече няма да успея да се пъхна в едни кецове 32-ри номер. И най-вече, защото Мраколес си остава приказно място за малки и големи, но когато видиш децата ти да си играят в Мраколес, ти настръхва косата. Знаеш, че Гандалф няма откъде да дойде.

Последното десетилетие предложи много сюжети в изкуството, където младежи, деца вършат работата на възрастните. В началото бе словото, нататък Холивуд (общо казано) развъртя камерите. А „странните неща” не са се раждали и на хартия.
Някои от книгите са писани по-отдавна, но приемствеността е осигурена – по средата на съвремието ни е „Дивергенти” на Вероника Рот, от 2011 г. и е само първата от три. Другите са: „Игрите на глада” (на Сюзан Колинс, излиза през 2008 г.), „Как живея сега” (на Сирша Ронан, 2004), „Пазителят” (на Лоис Лаури, 1993), „Играта на Ендър” (на Орсън Скот Кард, 1985). Екранизациите пък се вместват в последните едва 5-6 години. Впрочем, О.С.Кард пусна деветата книга от цикъла за Ендър Уигин (Shadows in Flight, 2012, седем са преведени и у нас). От къде започна всичко? Дали не е в онзи „Прекрасен нов свят”, създаден от Олдъс Хъксли още през 1932 година? Или да го разпрострем от оруеловата 1984-та до ХХVІІ век, времето на антиутопията на Хъксли. Във всеки случай, темите и посланията се преплитат, но извън двата емблематични романа, по-горе цитираните и филмите по тях визуализират събития и общности през очите на млади хора – които ще се окажат не просто и не само във вихъра на събитията, но ще трябва да поемат на детските си рамене отговорността за решаване на проблемите, създадени от възрастните. След като бързо, наложително и без време пораснат. Вече като на кино.

Та ето защо взима да ми омръзва. През 80-те в социалистическа София нямаше опасности за детските игри (Жоро Павето нападаше жени, не деца): и ние играехме навън или в близкия Западен парк до тъмно, май също казвахме у дома просто: отивам да ритам/в парка ще караме колела/ще пускаме лодки на езерото на „Лебеда”/с кънките ще сме в двора на даскалото… В „Млад техник” продаваха влакчета, малки бутални двигатели, модели на самолети, кораби и „Восток” за сглобяване. Вместо уоки-токита съществуваха радиоконструктора РК-1 и транзистор „Яцек”. А ловни патрони (онези картонените), които се ползваха за изстрелване на ракети с парашут, имаше под стриктен контрол само в кръжоците по ракетомоделизъм. Детските ни превозни средства бяха колела и ролкови кънки. И първото видео „папагал” дойде в дома ни някъде в последните години на 80-те – за да се запознаем с Гремлините, а по-големите ни братя и сестри да гледат „историите” на Мел Брукс.

Трябва да сте гледали днешните тийн-екшъни на Холивуд за да знаете какво ние не сме били като деца. И изобщо не е само до възможностите на „системата”; те сигурно са ни лишили от някои примамливи аксесоари на игрите, но ние пък и не сме се тормозили от липсата им. През 83-та в Хоукинс, Индиана, братът на изчезналия Уил слуша „Клаш” на приличен „дръжкофон” (вертикално стоящ свирещ касетофон с радио, ако не знаете за какво говоря), докато у нас в София, в негова възраст, аз вече бях сменил касетофон „Унитра” (от ЦУМ) и настолна „дръжка” „Сони” (от т.нар.”оказионен магазин” на спирката на днешния Женски пазар) и през 84-а имах вече грамофон с усилвател (полски) и касетен дек „Хитачи” с „Долби”. Добре де, обаче ако някъде сред дърветата, недалеч от последните блокове на „Западен парк”, имаше оградена военна база – просто щяхме да сме стигали с колелетата докъдето се стига и нямаше как да ни хрумне да влизаме някак и да търсим нещо-си.

Хубаво, в това сигурно е разликата. Не сме били по-глупави, по-задръстени, по зле облечени, по-малко обгрижвани в домовете си деца. Но не точно и в ограниченията, забраните, правилата, редът. Ние бяхме само деца и сегашно търсене на идеологическо теле под тогавашния вол е неуместно. Вече сме родители и възпитаваме своите си деца да бъдат начетени, амбициозни, прагматични; и да не ни харесва всичко, не им пречим да бъдат съвременни (т.е. не се сърдим на тяхното: ех, баща ми, не е онова време, нали). И виждаме в книги и филми едни други хлапета и тийнове, които спасяват света или разкриват „странните неща”. Като изкуство и развлечение – ОК! Имаш избор: харесваш/не харесваш, приемаш/не приемаш, гледаш/не гледаш. Обаче трябва ли да се питаме защо това да не са нашите деца. Защо не са. Могат ли да са. Не във „философския”, а в житейския – реален – смисъл. Дали не е по-добре да се оставим на развлечението, вместо да се потискаме? Докато можем да се забавляваме и с опитите за манипулации. Разправят, че основна функция на книгите (и филмите по тях) е да разказват истории. Има добри и лошо разказани. Мога да оставя избора си някъде тук.

ПС. Впрочем, макар че в момента се снима третия сезон, последните новини (от април) около „странните неща” са скандални. В мрежата се заговори за плагиатство, вече е потърсена съдебна инстанция, „Площад Славейков” съобщава: „Според Чарли Кеслър – сценарист, режисьор и продуцент – братята Мат и Рос Дъфър (в центъра на горната снимка) са взели идеята за научно-фантастичния сериал от неговия късометражен филм Montauk и свързания с него сценарий за пълнометражен филм, озаглавен The Montauk Project („Проектът Монтаук“), гласи съдебният иск, подаден на 2 април. Според съдебните документи, Кеслър твърди, че се е срещнал с братята Дъфър и е обсъждал с тях филма и сценария си на премиерата му на филмовия фестивал „Трайбека“ през април 2014 г. „Монтаук“ бе достъпен за гледане във Vimeo до следобеда на 3 април, когато бе премахнат от платформата. „Нетфликс“ отказват коментар” (ploshtadslaveikov.com).
Сюжетът на Кеслър наистина е „странно” близък със случващото се в сериала на братя Дъфър.