Оскарите 2024: Тревожност, политика и фантастика

Има един непочтителен виц за безизходицата: отпред такова, отзад змия, от двете страни пропаст - всеки се сеща. Един приятел го казваше с блеснал поглед, но това на шега, в компания. Ако погледнем темите и печелившите филми след тазгодишната церемония за Оскарите, пак стигаме горе-долу до същото: отпред атомната бомба, отзад Франкенщайн, отляво Холокоста, отдясно войната в Украйна. Защото киното, като най-могъщата медия на XX век, има силата да визуализира ужасите, фантазиите, но и надеждите на стотици милиони. Колкото и да сме разделени навсякъде, все пак сме свързани - през историите в тъмната зала. Седим и гледаме заедно, втренчени в един светъл и премигващ правоъгълник. На това е посветена и „голямата холивудска меса“ всяка година, вече за 96-ти път.

Критиците отбелязват възкресението на холивудското кино с рекордни приходи след Ковид пандемията. Но има и нещо по-важно - в битката със стрийминг платформите отново доминира киноиндустрията. Помним лятото на 2023, когато в едно и също време изскочиха два филма, спечелили си забавния прякор „Барбенхаймер“. Това филмово събитие донесе разбиващ касов успех и космически приходи - 1 440 000 000 долара за „Барби“ и 957 000 000 за „Опенхаймер“ (eдва ли някой в българското кино може да обеме смисъла на тези цифри...). А най-хубавото беше, че не само публиката прие с ентусиазъм тези филми.

Така ги възприе и критиката. Режисьорите, съответно Грета Гъруик на „Барби“ и Кристофър Нолан на „Опенхаймер“, бяха се прицелили в златното сечение между зрителското и авторското кино. И двата блокбастъра доказаха, че комерсиалното развлечение може да се издигне до изкуство и филмите могат да върнат хората в киносалоните. Такава (или почти) се оказа и оценката на Американската филмова академия, която се изразява в ритуалното връчване на статуетките „Оскар“.

Това е особена и нелечима кинотреска, която започва в началото на есента и завършва в края на януари с т.нар. номинации. Безкрайни коментари, залагания, всевъзможни прогнози изпълват телевизионни студия, списания, вестници и сайтове. Сред тях връчването на „Златните глобуси“ е най-важният индикатор. Но нека киноманите, понесени в този транс, не забравят, че Оскарите са награди, давани от Академията за филмово изкуство и науки на САЩ. Една държава, вярно филмов хегемон, присъжда ежегодно своите награди. Това не са отличия от световен фестивал с международно жури, каквито са Кан, Венеция, Берлин, Карлови Вари, Торонто.

Гласуващите академици тази година са 9797, все изтъкнати професионалисти, сред които с гордост можем да припомним и имената на Димитър Маринов, Теодор Ушев, Мария Бакалова. Затова и твърденията, че това са най-престижните награди в киното, са оспорими. Още повече, че всяка награда е малко или повече субективна, отразява индивидуалния вкус на даващите я, тежненията на момента и т.н. И въобще какво значи състезание в изкуството? Как да отсъдим кой е по-велик – Леонардо или Микеланджело, Бах или Моцарт, Тарковски или Фелини?

Призовете са от значение за индустрията или спорта. И да не забравяме, че киното е сред най-сериозните бизнеси, сравнявано по бързи печалби с оръжейния. И понеже е колкото индустрия, толкова и арт занимание, от самото си зараждане е колкото зрелище, толкова и изкуство и неизменно се подчинява колкото на glamour-a (блясъка), толкова и на таланта.

Чухме, а някои и видяха, кои триумфираха в целия им блясък. Разбрахме и номинациите, не по-маловажни, защото също отварят преки пътища към успеха. Но нека се опитаме да погледнем малко отвъд – какви тенденции прозират зад наградените филми в напрегнатата геополитическа ситуация на 2024.

ГОЛЕМИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ

Категоричният победител „Опенхаймер“ беше предизвестен - с 13 номинации и 7 спечелени „Оскара“ (на това поле обаче рекордът се държи от „Титаник“ и „Мълчанието на агнетата“ с по 11 статуетки). Тук влизат най-важните награди: за най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър актьор - Килиън Мърфи и най-добър актьор в поддържаща роля - Робърт Дауни Младши. И още – за операторско майсторство, оригинална музика и монтаж.

Създаден по биографичната книга за „бащата на атомната бомба“ „Опенхаймер - Американският Прометей“ на Кай Бърд и Мартин Шъруин (издадена и на български, 840 с.), филмът е дело на британско-американския режисьор с 25 годишна кариера Кристофър Нолан, номиниран 8 пъти, но за първи път отличен.

Филмът беше разглеждан като „непредотвратим“ фаворит. Вероятно, защото в него се фокусират днешните ни страхове от масово унищожение, нелечимото усещане за вина, спомените за недалечни епохи и катастрофални ужаси, моралните дилеми пред науката. Той е колкото биографична история на един гениален физик, толкова и глобална драма; колкото историческа фреска за проекта „Манхатън“, толкова и съвременен морален дебат.

Показва създаването на атомната бомба, направена за да се спре Втората световна война, но отваря и нерешими философски и етични въпроси - докъде може да стигне човешкият ум и арогантност пред Бога и накъде водят научните експерименти. И как се срива световен авторитет под натиска на мрачните времена на „ловът на вещици“ в Америка от 50-те... Кара ни, щем не щем, да мислим и за нашествието на Изкуствения интелект днес. Заснет брилянтно в стилни ретро декори, изигран съвършено с нечовешко вдъхновение от Килиън Мърфи той е всичко, което интелигентният зрител би искал да съпреживее на най-високи обороти – драма, трагедия, сатира, допир до голямата политика и един гений (всъщност двама – в ключов епизод се появява старият Алберт Айнщайн), навлизане в една нестабилна психика, върховни морални дилеми...

Вторият голям победител е „Клети създания“ на Йоргос Лантимос, увенчан с 4 статуетки. Тук основното отличие е наградата за женска роля на непостижимата Ема Стоун, която отнася своя втори „Оскар“ след „Ла Ла ленд“. „Клети създания“ е суперзрелище, в което се откриват мотиви от много фантастични и хорър филми, направено с вкус към детайла в разточителен декадентски стил. Лантимос е ексцентричен режисьор, който отмества границите на реализма далеч отвъд мислимото, а в лицето на Стоун е намерил достоен за визионерския си стил партньор. Това е сатира на нравите и подигравка с предразсъдъците, но и отново размисъл докъде може да се стигне с намесата ни в природните работи.

Става дума за женски вариант на страховитото създание на д-р Франкенщайн (виж филма от 1931 с десетки римейки и жанрови варианти през годините) - невероятна фантасмагорична история в която на самоубила се бременна жена е присаден мозъкът на нейното бебе... И тя повтаря фазите на човешкото развитие безметежно и съвършено наивно. Операцията извършва луд хирург, сам малтретиран някога от баща си, гениален учен.

Потопени в декори с най-изтънчена барокова атмосфера, изпипана до най-малките подробности (“Оскари“ за дизайн на продукция, костюми, грим и прически) героите са показани като подвластни главно на сексуалните си инстинкти и неутолимото си любопитство към живота. Твърде много сцени с експлицитно показан секс, които колкото и да скандализират, толкова и работят за тезата, че човекът по природа е непокварен и когато следва инстинктите си, остава изначално добър. Изобретателен, чудат, визуално красив филмът буди размисли за пределите на позволеното и табутата. Реплика на прочутия филм на ужасите „Франкенщайн“, той може да се гледа и като забавна популярна версия на идеите на Фройд. Може би защото е замислен и реализиран като внушително бароково зрелище.

С вниманието си към този филм Академията отдава почит на доброто и смислено развлечение, в което заедно с това се проектират големите етични дилеми на съвремието като опасностите от генното инженерство. И подобно на „Опенхаймер“ ни заставя да мислим докъде може да отиде техническият прогрес в ръцете на учени-маниаци без социални задръжки.

„Оскар“ за най-добър документален филм получи "20 дни в Мариупол". Това е и първият „Оскар“ в историята на Украйна и екипът беше поздравен от Зеленски. Разтърсващо от бляскавата сцената прозвуча признанието на режисьора Мстислав Чернов: „За мен е чест. Но бих предпочел никога да не бях правил този филм.“ Филмът показва реалностите на войната и смъртните опасности в които попада един журналистически екип. Местните хора са тези, които убедили режисьора да покаже ужасите във филм. Чудесно е, че "20 дни в Мариупол" може да се види в програмата на София Филм Фест (на 26 март във Френския институт - зала „Славейков“ от 19.30ч.)

В полето на анимацията със статуетката за Най-добър късометражен анимационен филм беше отличен "Войната свърши! Вдъхновен от музиката на Джон и Йоко" на режисьорите Дейв Мълинс ши Брад Букър. На сцената се появи синът на Джон и Йоко и поздрави майка си за Деня на майката, честван във Великобритания. В номинациите прави впечатление и друг ангажиран филм, представен на Световния фестивал на анимацията във Варна, 2023 - „Писмо до едно прасе“ на израелската режисьорка Тал Кантор и Амит Р. Гиселтер. Рисуван на ръка в комбинация с натурни епизоди, той припомня старите травми от Холокоста, когато един евреин е бил спасен във ферма за прасета. Поставя се въпросът кой е животното и кой е човекът в екстремните условия на война. Оцелелият мъж разказва мрачния си спомен пред ученици и целта, според режисьорката, е била да се отвори „едно голямо пространство в подсъзнанието на младото поколение“, което да има памет за случилото се през Втората световна война.

„Оскарът“ за най-добър анимационен филм беше присъден на "Момчето и чаплата" на големия японски майстор Хаяо Миадзаки. Това е втори „Оскар“ в кариерата му, след „Отнесена от духовете“ през 2003. Той има и две номинации за „Вятърът се надига“ и „Ходещият замък на Хаул“ – любими приказки на поколения млади и стари българи. Страховити дракони, фантастични птици и митологични герои се извисяват и ни увличат в тези уникални и необикновени филми. Страната на Уолт Дисни се поклони пред него и го удостои с Почетен „Оскар“ през 2015. За щастие в момента „Момчето и чаплата“ е в афиша на софийските кина.

Голям пробив на „Оскарите“ направи и френският филм „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие, номиниран в цели 5 категории, но спечелил „само“ за Най-добър оригинален сценарий (в лицето на Трие и партньорът и в киното и живота Артюр Арари) . Трие идва в Холивуд със „Златна палма“ в ръка, 6 Европейски награди, 6 „Сезар“-а, 2 „Златни глобуса“ и 1 BAFTA награда. След острите думи на режисьорката в речта й при награждаването в Кан, тя не беше поздравена от президента Макрон. Трие се изказа суперкритично за „историческия спор за пенсионната реформа, отричана и потъпквана по шокиращ начин“ и се опълчи срещу „комерсиализацията на културата, която неолибералното правителство защитава на път да провали френското културно изключение“. Но след триумфа на „Оскарите“ Макрон все пак написа: „Поздравления за Жюстин Трие и екипа. Френската гордост!“ И нещо забавно – един от героите на вечерта стана кучето Меси от филма - с папийонка, настанено на самостоятелно кресло, то весело ръкопляскаше (с предварително и специално подготвени кадри със спецефекти за движение на лапите).

„ОСКАР“ ЗА МЕЖДУНАРОДЕН ФИЛМ - тази бленувана и от нас в България награда отиде при „Зона на интерес“ - студена хроника на безметежния живот, който води едно нацистко семейство, настанено стена до стена с лагера Аушвиц.

Мъжът, благоверен съпруг, е комендант на лагера, жената е образцова домакиня и майка. Те се правят, че нищо особено не се случва зад стените на бюргерската им идилия или го считат просто за рутинна работа. Ежедневието и еснафският им бит са в крещящо противоречие със ставащото зад оградата, което не виждаме.

Британският режисьор Джонатан Глейзър, евреин по произход, беше аплодиран, когато взе наградата си, но политическата му реч в защита на ставащото в Газа събуди остра полемики в социалните мрежи. Думите му против окупацията на палестински територии са оценени като „морално незащитими“ от някои оживели от Холокоста.

„Трябва да се срамувате от това да използвате Аушвиц за критика на Израел“ , пише един от тях.

А ето какво всъщност каза Глейзър: „Филмът показва докъде ни води дехуманизацията./.../ Жертвите от 7 октомври, жертвите от рейдовете в Газа са жертви на дехуманизацията.“

Важно е обаче да споменем и останалите номинирани филми в тази така желана категория. “Аз капитан“ на Матео Гароне от Италия (4 награди от Венеция, включително за режисура), „Учителската стая“ на Илкер Чатак от Германия (2 награди от Берлинале), „Прекрасни дни“ на Вим Вендерс (награда за мъжка роля на Коджи Якушо от Кан, 2023) от Япония и смразяващия „Обществото на снега“. Той е дело на испанския режисьор Хуан Антонио Байона (5 награди „Гоя“ и др.), майстор на екстремните зрелища, поставящ въпроси-табу като канибализма в модерната епоха.

ГОЛЕМИТЕ ГУБЕЩИ

Истината е, че при „Оскарите“ няма губещи. Оскаровият прожектор осветява подобаващо всички номинирани, гледат ги десетки милиони по целия свят. Макар че се отчита спад – от 48 милиона зрители през 2000 година, голям отлив идва през 2021 – 10 милиона (заради пост-ковид ситуацията), за да се стигне до 18 милиона през миналата 2023. Това от обективната гледна точка. Но субективно не е така - когато си толкова близо до трофея и не го получиш, сигурно е болезнено.

Това важи най-вече за фаворита на публиката „Барби“, който взе само една (и то периферна) награда за песента „За какво съм създадена“, изпълнена от ексцентричната Били Айлиш и брат X. А номинациите бяха osem – сред тях за филм, за поддържаща мъжка и женска роля и втора оригинална песен. Има много хора в България, които не са разбрали посланието на „Барби“ и най-вече жанра му. Това съвсем не е приказка за легендарната кукла, променила начина на мислене на момиченцата през 60-те (главно американските). И не се превръща в „икона на фиминизма“, както писаха някъде.

Това е жестока, иронична сатира на американските ценности, поднесена в съзнателно и прецизно замислена захаросана опаковка. Режисьорката Грета Гъруик си играе виртуозно с популярни митове и жанрове като мачизма, мюзикхоловете, мелодрамата, култа към бизнеса... Без да го прави натрапчиво, тя вкарва екзистенциални теми като смъртта, възможностите за трансформация, истинските стойности. Всъщност „Барби“ е историята на една кукла, която става човек и познава страданието, приятелството и сълзите. Като борави брутално и открито с всякакви възможни клишета от кино и попкултурата, Гъруик ги руши и прави от това нещо наистина оригинално. Но го прави без сарказъм, елегантно и игрово. Впечатляват размахът на декорите и режисурата, лекотата и вдъхновението на актьорските изпълнения. Марго Роби е перфектната Барби, а Райън Гослинг е неустоимият Кен.

За българските момичета, които не са имали барбита през соца, е разбираемо да виждат само наивно-розовата страна на барби-света. Американската академия обаче е била в трудно положение – да избира между „захаросания“ Барби и „киселия“ „Опенхаймер“. И прави правилния избор, защото бомбата и куклата са от различни светове - единият на фантазията, другият на грубата реалност и войната. Единият на детството, другият на възрастните. Академиците поставят световните проблеми над своите и отговорността над развлечението и това е знак за мъдрост и достойнство. А за различните възприятия на „Барби“ говори и още нещо, което може да се разглежда като „компенсация“ за загубата. Далеч преди церемонията Грета Гъруик беше поканена за председател на журито в Кан - ясен сигнал как се възприема филмът X от истинските познавачи.

Друг „губещ“ (но не съвсем) е актрисата Сандра Хюлер, която изгря с централни роли в два филма, нещо много рядко в историята на тези награди. И двата бяха отличени със статуетки, но нейната лична номинация беше за най-добра актриса в „Анатомия на едно падане“. Там тя е писателка, обвинена за убийството на мъжа си – мощно психологическо превъплъщение. Втората й главна роля е коренно различна – тъповатата съпруга от „Зона на интерес“, фанатично отдадена на градината и бита. Хюлер посрещна наградите на своите два филми със сълзи на благодарност.

И още една дама, считана за фаворит и неполучила голямото отличие – Лили Гладстоун от „Убийците на цветната луна“ на Скорсезе. Тя можеше да стане първата актриса от индиански произход, окичила се с „Оскар“ за най-добра актриса. Още повече, че стана победител на „Златните глобуси“ в категорията „актриса в драма“. Словото й тогава беше вдъхновено и вълнуващо: „Това е историческа награда и тя не е само за мен. Аз я държа в този момент, но я държа заедно с всички мои толкова красиви сестри... Тя е за всяко дете от индиански резерват, всяко дете от квартала, всяко туземно дете, което има мечта.“

Накрая нека кажем няколко думи и за ЦЕРЕМОНИЯТА

Тази година тя беше балансирана, нямаше ексцесии като шамари, но пък имаше скъсана рокля (на Eма Стоун) и гол мъж, само по Ролекс и летни чехли (в медиите бързо и услужливо се появиха и цените на двата артикула). Това беше актьорът и бивш кечист Джон Сина. Той излезе за да обяви наградата за костюми като здраво държеше плика пред своята мъжественост. После писаха, че бил „обезопасен“ да не се обърка нещо и да лъсне чисто гол.

Закачка на ръба на скандала, подкрепена от въпроса представяте ли си сега да мине гол мъж, както през 1974... „Мъжкото тяло не е шега“ – подхвърли напрегнатият Сина. Други шеги визираха Тръмп, който сам си го изпроси, защото коментирал негативно церемонията и водещия в реално време. В отговор, на своя глава и прескачайки продуцента си, Джими Кимъл попита „Той не е ли вече в затвора?“. Не беше пощаден и Депардийо, обвиняем по дела за сексуално насилие. Един от най-очакваните моменти беше изпълнението на Райън Гослинг. В искрящ розов костюм и розови ръкавици той изпя „Аз съм просто Кен“ от „Барби“, втората номинирана песен, която не спечели. В суматохата за разкош се включи и Слаш от „Guns and Roses“. Но истинско вълнение се усети при номинираната „Песен за моя народ“ от филма „Убийците на цветната луна“. Тогава залата се изправи на крака. Индианци от племето осаге в традиционни костюми и инструменти не просто пяха и свириха, но извършиха свой ритуал, като напомниха на изисканото общество за корените и вините на тази нация.

„Киното е на малко повече от 100 години. И не знаем докъде може да ни отведе това пътуване. Щастлив съм, че съм част от него“, каза големият победител Кристофър Нолън. Киното ни води навсякъде във времето и пространството, ангажирано и забавно, то е могъща индустрия и пълноценно изкуство. „Оскарите“ показаха, че е живо и в пълна форма. Хората се връщат в залите и пътуването продължава.