Няколко музикални истории

Днес е Международният ден на музиката.

Само че не знам на коя музика. И не знам какво е музика.

За повечето от нас музиката е всичко - и Бах, и АзисТ. И Моцарт, и Луна. И Криско, и Ханс Вернер Хенце.

Ако всичко това е музика, то аз днес няма да празнувам. Ако искате, ме наречете "сноб".

По принцип съм изключително скептичен към всякакви празници. Особено такива, които не касаят никого.

Вие обичате ли музиката? А като я обичате, защо смятате, че бихте отишли на концерт, само ако е безплатен или че бихте чули албум, само ако си го дръпнете от торентите?

Риторични въпроси, на които отговор няма. Тоест има - "За тия тъпи албуми ли да си давам парите, ве? Я си намерете сериозна работа, ве, оно и язе свирим, кога пийнеме по 4 ракии с баджанако на село!".

Вместо да разсъждавам обаче, днес, на тоя ден, искам да ви разкажа няколко музикални истории. Някои от тях са достоверни, други - недоказани и по-скоро легенди, но като цяло мисля, че са интересни. Поне на мен са ми интересни.

И така, да започнем с историите.

Дитрих Букстехуде

Може би сте чували за Дитрих Букстехуде, а може и да не сте, но преди много години, в средата на 17-и век, той е мега звезда. А бе нещо като Андре Рийо, ама за разлика от Андре Рийо е истински музикант, а не медиен продукт, който свири сладникави бози за набързо забогатели чичовци и лели. Даже има рима...

Дитрих Букстехуде става органист в катедралата в Любек. През 17-и век това е най-високоплатеното място за един музикант изобщо. А музиката му е толкова добра, а импровизациите толкова вдъхновяващи, че не друг, а младият Йохан Себастиан Бах ходи пеш 300 километра, за да го слуша.

Годините минават, Букстехуде постепенно наближава времето, в което решава да се пенсионира. И тогава той праща вест да привикат при него двамата най-добри млади композитори по онова време. Те са все още неизвестни, но имената им вече се въртят в пространството. Йохан Себастиан Бах и Георг Фридрих Хендел.

"Пичове, вече съм стар. Не ми се свири повече, искам да си почивам, да си поркам и да си живея живота. Кой от вас желае да ме замени?" - пита Букстехуде.

Дотук историята е супер. Само че има една условност. По това време, за да заемеш поста "органист" в Любек, освен договор, е трябвало да се ожениш за най-голямата неомъжена дъщеря на предишния органист.

И тук идва интересното. И Бах, и Хендел отказват категорично.

Историята мълчи защо това е така. Може би Бах и Хендел са били много свободолюбиви младежи... Или пък дъщерите на Букстехуде са били толкова грозни, че никакви пари в епохата на пищния барок не са могли да се справят с този проблем.

И така Бах поема своя път, жени се два пъти и има 20 деца, от които поне пет стават композитори.

Хендел пък заминава за Англия, радва се на почести и създава английската композиторска школа.

А ние оставяме Бах, Хендел и Букстехуде и отиваме в друга епоха.

Лудвиг ван Бетовен

Няколкостотин години преди музиката на Бетовен да се окаже обидна за някои наши съвременници и да започне да звучи като "яростно изнасилване" според някои музиковеди в Съединените щати, самият Бетовен е млад, таман е започнал да оглушава и пише първата си истински велика симфония. Симфония номер 3 - "Ероика".

По това време Бетовен е фен на Наполеон Бонапарт. Наполеон е пичага, герой и има всички причини да се ползва със симпатиите на младия Лудвиг. Бетовен пише тази велика симфония в продължение на 2 години - започва я 1803 г. и я завършва през 1804 година. И тъкмо я е завършил, нашият готин герой Наполеон рязко се самообявява за император - Наполеон I. Бетовен къса първата страница на симфонията барабар с посвещението. И пише ново посвещение - на Франц Йозеф Максимилиан фон Лобковиц - княз, генерал-майор от австрийската армия и меценат на Бетовен и Хайдн (да, тогава е имало меценати на класическата музика, само за сведение ви го казвам).

Години по-късно Бетовен казва: "Това, че втората част на тази симфония е траурен марш, го отдавам на предчувствието си за Наполеон."

Но ние ще оставим Бетовен на мира и ще се гмурнем напред, в бъдещето.

Джон Кейдж

Впрочем, мнозина, когато чуят класическа музика, започват да викат: "Спри го това, не мога да слушам, искам тишина!!!".

Знам, знам. И Джон Кейдж е знаел това, когато през 1955 пише култовата си и емблематична творба за пиано, озаглавена "4,33".

Творбата е с проста конструкция. На сцената излиза пианист. Сяда пред пианото. Пуска хронометър и започва да гледа в инструмента. Хронометърът отброява точно 4,33 минути - обичайна дължина за една концертна пиеса. След това пианистът става, покланя се и си тръгва под изумените аплодисменти на публиката....

Какво, това ви се вижда скандално? Я пак? На мен ми се вижда скандално, че слушате Амед и Камелия, ама си мълча. Е, не си мълча, а псувам като шофьор на ТИР, но това е откровение, с което не мисля да ви товаря повече - аз си псувам, а някои си мятат салфетки и гюбеци и всичко е точно.

Впрочем, ако тази творба на Кейдж ви се струва скандална, как ви звучи неговата Еуро Опера, в която оркестърът свири щимове от 50 опери едновременно, а певците пеят партии от различни опери и освен това от монитори се излъчват още поне 20 опери накуп?

Освен това на сцената осветление има, когато няма никой, а когато излязат певците, то гасне и те си светят с фенерчета?

Ако на някого му звучи авангардно, да ви кажа, че и на мен ми е авангардно, когато Луна пусне прессъобщение, че си е махнала 2 ребра, но млъкни сърце...

Има още много истории, свързани с музиката. Но току що получих изравнителната си сметка от Топлофикация и мисля, че единствената музика, която ми се върти в главата, е свързана с чупене на прозорци, удряне с криви железа и подобни благозвучни акорди и трели.

Честит празник на музиката. И да знаете - ако Бах се беше оженил за дъщерята на Букстехуде, ако Бетовен все пак беше преглътнал трансформацията на Наполеон и ако Джон Кейдж беше написал пиеса, в която пианистът свири 4 минути и 33 секунди, сега нямаше да има какво да ви разказвам...

Но музиката за това е музика - защото, както бе казал някой, започва там, където свършват думите.