Момичето с иглата, Мetoo, Копола: акцентите от първите дни на фестивала в Кан

Рядко, да не кажем никога повече, няма да се види подобна гледка - Мерил Стрийп и Жулиет Бинош на една сцена, разтърсени от сюблимна емоция на почит към киното и публиката. Най-ярките живи актриси на американското и френското кино, стилни и величествени, отправиха ясно, но много човешко послание – да бъдем силни и достойни.

Бинош връчи „Почетната палма“ на недостижимата Мерил Стрийп и не скри сълзите си, когато произнесе: „Ти промени начина ни да гледаме на жените в света на киното. Промени начина, по който се гледаме в киното. Даде нов образ на самите нас... И при това не се вземаш на сериозно. Такава радост блика от теб.“

И не само радост – на специалната среща с Мерил Стрийп на другия ден тя изнесе урок по скромност, непринуденост и естественост. Облечена ежедневно, в черна блуза и панталон, тя отговаряше на въпросите за шеметната си кариера сякаш не беше „икона“ със статут на суперзвезда, а приятелка от детството. Публиката я посрещна с викове на признателност – в Кан дават свободна воля на чувствата си, нещо, което ние не си позволяваме. Основната поука от тази среща е балансът между семейството (с четирите й деца и 4 внуци) и професията. Не всичко е било на всяка цена за това „момиче от малък град“. „Интересувах се от жени, различни от мен“ – призна тя. Филмите, режисьорите, легендарните й партньори - те са известни и видими. Но талантът на превъплъщението е нещо невидимо, дадено на малцина свише. Непосредствена и забавна, тази истинска „инфлуенсърка“ показа световната си класа не само като актриса, но и като мил събеседник. Всичките й номинации и всевъзможни награди останаха някъде далеч в светското и без капка суета или самодоволство тя сподели трите най-прости неща за актьорския успех: да имаш режисьор, който вярва в теб, да потъваш в работата си - „наистина да си там“ и най-важното – това да те прави щастлив. И завърши като повтори три пъти „Не се предавайте!“.

Голямата революция #metoo

Тонът, зададен от Мерил Стрийп, съвсем естествено се сля с духа на фестивала. Паритет между половете, толерантност, уважение към различието. И не само в киното, разбира се. Един пример - в текст, публикуван в сайта на вестник „Монд” в навечерието на фестивала, 147 изявени личности предлагат да се приеме, грубо казано, „закон #metoo“. Те се събират в една историческа за френското #metoo снимка, като девизът им е „Продължаваме и подписваме“. Това неслучайно идва точно когато се открива най-голямото киносъбитие на планетата. Това е възможност да се експонира въпроса със сексуалните посегателства и насилие в киното (знае се, че вървят обвинения към Депардийо и други известни имена, а всичко започна с американския продуцент Харви Уейнстийн).

Водещата на церемонията по откриването иронично, къде на шега, къде наистина подхвърли, че нощните срещи в хотелските стаи на могъщи господа няма да са повече възможни при един Закон #metoo. Ясно е, че нагласите бавно, но сигурно се променят. И още един щрих - ден преди началото на фестивала повече от стотина френски актьори, продуцентки, технически персонал и членове на организации, свързани с киното, се събират пред Националния филмов център в Париж и искат оставката на шефа му, който през юни трябва да бъде съден за сексуално насилие. Сред тях е Жюдит Гордеш, острие на френското #metoo. Тя е поканена в Кан да представи късометражния си филм „И аз също“, в който дава гласност на буквално хиляди жертви на сексуално насилие, отговорили на апела й в соцалните мрежи и разказали тъжните си истории. Всички те се събират на една улица в Париж, където дъщеря й пресъздава с танц общата болка и травма. Получил се е гигантски перформанс, от който се запомня символичният жест на жените – с двете си длани на кръст те притискат устата си, изобразявайки срама и дългото си мълчание. В саундтрака звучат откъслечно разтърсващи изповеди. Филмът бе приет с бурни овации от една безкомпромисна и предимно млада публика. Тиери Фремо заяви при представянето му, че фестивалът напълно подкрепя жените и „голямата революция #metoo”.

Копола и неговата необуздана пост-постмодерна фреска вкара мощно фестивала в познатия напрегнат ритъм.

Този най-амбициозен проект на Франсис Форд Копола, създал култовите „Кръстникът“ и „Апокалипсис сега“, беше най-очакваното събитие. Сценарият, по думите на режисьора, е „пренаписван към 300 пъти в продължение на 40 години“. От промоционалния откъс разбираме, че това е „притча“, но истината е, че този филм не може да бъде определен нито с една дума, нито с един жанр и въобще не влиза в рамки. Прав е Адам Драйвър, казал след първата закрита прожекция, че ще видим нещо невиждано досега. Но ако искаме да бъдем прецизни и „академични“, може да го определим като пост-постмодерен, каквото и да значи това... Всъщност, каквото и да се каже, все ще е вярно.

Визионерски, хуманистичен, епичен, фрагментарен, еклектичен, оперен, хибриден, дидактичен, философски, бароков, свързващ и объркващ жанрове и епохи. Едно монументално завещание на мъдрец, останал при традицията на хуманизма. Послание на митичен 85-годишен режисьор, водещо име от групата на някогашния „Нов Холивуд“. На първата прожекция нямаше възгорг, а по-скоро смут и разочарование. Тази фреска, нарисувана със зашеметяващ замах през времето и пространството, обхващаща минало, настояще и бъдеще на цивилизацията, едновременно утопия и антиутопия, пълна с цитати а ла Годар, няма да се разбере от хората, обичащи доброто и стандартно жанрово кино или простите истории.

Стъписани са и киноманите, защото се изисква друг тип нагласа – не може Копола да прави все „Апокалипсис сега“. Не че сме длъжни да величаем майсторите, но в този случай трябва просто да се оставим на визуалната стихия на образите – тя най-адекватно изразява хаоса и абсурда, в който живеем и за който няма рационално обяснение. Това е „Римска епопея“, проектирана в „една модерна въображаема Америка в пълен упадък“.

Загатват се мечтите за урбанизация на един мъж с необкновената дарба да спира времето – това е героят на Адам Драйвър. Той е гениален архитект-футурист, далеч не безгрешен, който иска да промени света към по-добро, но се сблъсква с насилие, бунтове, корупция, жестокост, неравенства, алчност. Среща и любовта, както и надеждата в лицето на едно бебе, плод на тази любов. Но не си представяйте някаква идилия, линеен сюжет или зрелище със специални ефекти, каквито познаваме от нашумели антиутопии. Тук всичко е направено някак в старата традиция на 80-те и представлява действително невъобразима смесица от стилове и жанрове – така се създава дистопичният свят на „Новия Рим“.

Паралелът с упадъка на римската империя и днешна Америка идва да ни каже просто, че ще загинем като нея, ако не направим решителна промяна. Копола не уточнява каква, но не се колебае менторски и директно да говори за това и го прави яростно в режим на неотложност. Това няма да се хареса на много зрители, но при всички случаи визията е защеметяваща. Режисьорът е вложил 120 милиона долара, като е ипотекирал част от калифорнийските си лозя. Това е огромен финансов риск, но от историята знаем, че той има опит с рисковани начинания и те са били с успешен край.

Накратко – това е авторско кино със сложен и объркан сюжет, философски и политически препратки и нееднозначни исторически паралели. Всичко това не отговаря на формулата за блокбастър и именно затова Кан подава ръка на своя стар любимец (с две „Златни палми“). Организаторите засвидетелстват своята почит не само към един легендарен режисьор, но и към понятието „авторско кино“. Къде, ако не в Кан, синефилите от целия свят ще оценят игровата природа на „Мегалополис“, искреността, както и хуманистичния му заряд. Филмът просто трябва да се види - невъзможно е да се преразкаже, още по-малко с думи прости... В актьорския състав, като в гигантски пъзел, се мяркат Джон Войт, Лорънс Фишбърн, Дъстин Хофман, Шайа ЛаБьоф...

Разбира се, има и издания като вестник „Гардиан“, които часове преди фестивала хвърлиха бомбата, че Копола се опитал да целуне някаква статистка при снимките на сцена в нощен клуб... Слава Богу, фестивалът отмина тази атака с мълчание. Отзивите са много и различни, оценката на критиката е по-скоро слаба в сравнение с други заглавия от конкурса. „Всъщност с „Мегалополис“ Копола разказва историята на един живот, на едно семейство, на едно изкуство с искреност, стигаща до обезоръжаваща наивност, които само един стар човек (без възраст), който няма какво повече да доказва, е способен да сложи на масата.“ - написаха в “Les Inrocks“.

За „Либерасион“ това е „монументален опит и немислим провал“, който ги е хвърлил „в състояние на неописуемо объркване“.

Другото заглавие, кето впечатлява от първите дни, е „Момичето с иглата“ - черно-бял, безкомпромисен естетски филм, 100% фестивално кино, в стила на Бела Тар, с много филмови цитати и препратки за посветените.

Една модерна приказка за правата на жените, класовите неравенства, моралния избор и отношението към женското тяло – все остро социални теми. Действието на тази мрачна драма се развива след Първата световна война в Дания, но звучи изключително актуално и днес. Историята е създадена по истински случай, разтърсил обществото в своето време – процес срещу жена, сериен убиец на бебета. Тя създава нещо като нелегална агенция за осиновяване, за да избави бедни и нещастни жени от нежеланите им деца. Но вместо да ги дава на богати семейства, тя ги убива. Пред съдиите твърди, че обществото трябва да й даде медал за това, че е предпазила много жени и деца от ужасен живот... Режисьорът Магнус Фон Хорн е датчанин, работещ в Полша, а филмът е датско-полско-шведска продукция. Каролине, „момичето с иглата“, става неволна съучастничка на убийцата, на която е дала бебето си и под чието хипнотично влияние попада. Тя е безпомощна и наивна шивачка, смазана от нерадостната си съдба, която накрая намира сили да се опълчи на „благодетелката“ си и да изкупи вината за изоставеното си дете. Сдържаното, но силно изпълнение на Вик Кармен Соне в ролята на Каролине я прави една от потенциалните претендентки за наградата за женска роля. Критиците-непукисти от „Либерасион“ обаче молят за милост, защото се чувстват пронизани от остриетата във филма - игли на шевна машина, кука за плетене (с която момичето се опитва да абортира в обществена баня), иглите на спринцовки с морфин... Те твърдят, че режисьорът е „издевателствал“ върху актрисата. Тук няма да се съгласим с тях.

И още едит силен женски образ се появи в „Необработен диамант“ – единствения дебют в конкурса от 22 филма.

Това е нещо като френски вариант на филма "Чалга", защото разказва подобна история на младо момиче, мечтаещо да стане известно и сляпо подражаващо на масовите модели на попкултурата – в облекло, маниери и поведение. В случая тя е сервитьорка от малък град в Южна Франция, на 19, краде вещи от магазини, които препродава и неистово се стреми да стане реалити-звезда, „френската Ким Кардашиан“. Със събраните пари си е напомпала бюста и устните и разглежда подплънки за „бразилско дупе“. Междувременно става инфлуенсърка с хиляди последователи. Като цяло е искрена и непосредствена, много секси, смята се за момиче не като другите. След унизителен кастинг я избират за реалити-шоуто „Miracle Island” и мечтата й се сбъдва. Зрителите знаят какво я чака и накъде се е запътила, но тя вярва, че вече е успяла. Нали помните натрапчивата мантра „Следвай мечтите си!” Филмът на Агат Ридингер е едно честно наблюдение на културата на инфлуенсърството, направено без интелигентско високомерие, но и без снизхождение към героинята Лиан (в ролята Малу Кебизи). Погледът на режисьорката е обективен и съпричастен с проблемите на младите от ерата на социалните мрежи, оставени на самите себе си, без нравствени модели за подражание, без родителско внимание, без религия. Поради тези дефицити те самите се превръщат в почти гротескови „месии“ за своите „последователи“. Общуването през екрана е сред най-силните моменти в този малък и стилен, решен предимно на близки планове филм.

От големите монументални фрески за съдбата на цивилизациите, през социалните и сексуални проблеми на жените в модерните времена до екзистенциалните драми на младите в епохата на социалните мрежи, екранът на Кан и тази годна ни прави съпричастни с вечните ценности в човешкия живот.