Момчил Колев и неговото пътешествие до рая (подкаст)

Има артисти, които избират да стоят зад прожекторите, но светлината ги намира. Не защото я търсят – а защото създават нещо, което остава. Момчил Колев е именно такъв човек – тих, но категоричен. Скромен, но голям. Нежен, но мощен в музиката си. Един от онези, които промениха облика на българската поп и рок сцена в края на XX век – като част от "Клас", "Медикус" и дуото "Дони и Момчил", а и като автор на някои от най-емблематичните песни за гласовете на Руши Видинлиев, Ирина Флорин, „Антибиотика“, а по-късно – дори за актрисата Татяна Лолова.

Името му беше много известно в края на 90-те. Залите се пълнеха, тийнейджърите пишеха обяснения по чиновете, фенки оставяха бельото си в багажника на буса им. Но славата, както и самият той казва, е лукава: "Всеки иска да е обичан. Въпросът е как ще излезеш от това". А той излезе с достойнство и тишина. На 33 реши, че сцената повече не му отива. По едно време, разказа ми, даже се премества с жена си и децата на див гръцки остров – тя отваря бар, той пуска музиката, а децата тичат по цял ден боси и по бански на плажа. 

Днес, след повече от две десетилетия в сянка, Момчил Колев се връща на сцената. Със „срамежлива радост“, както казва сам, но с нова музика, първо с новия албум на „Клас“ – "Кадифе и порцелан" – и с необичайна откритост. За първи път го чувам да говори така много, така живо, така топло. Да се смее. Да разказва. Приятно ми е. За еуфорията на младостта, за онези вечери, когато публиката не ги пускаше да си тръгнат и те бягаха през задния вход. Но и за натиска след акцията "Не на страха", за нуждата да се скрие, за това колко по-добре му е, когато не го разпознават на улицата.

Момчил е човек, който усеща света чрез музиката. Животът му минава през студиата, звуците, нотите. Признава, че не разбира икономиката, макар че я е учил четири години, просто защото така искали родителите му. Но музиката… тя е онова, което никога не го е напускало. Дори когато се е отказал от сцената, никога не се е отказал от песните. И днес, когато прави музика заедно със сина си, който вече е негов основен сътрудник и с дъщеря си, която му намира най-новите интересни банди, усещането е завършено: тихият гений не е изчезвал.

Има хора, които сякаш съществуват едновременно в светлината и в сянката. Чуваш музиката им, разпознаваш я още на втория такт, тя се запомня и остава – като тихо, упорито присъствие. А името зад нея... просто стои там, скромно, без да настоява да го помниш. Такъв е Момчил Колев.

Днес Момчил се връща – с много тишина зад гърба си, но и с нова енергия. С мъдрост, с покой, с желание да създава отново. Тихо. Без шум. Но с онази същата светла отдаденост, която винаги го е правила различен.