Моят пораснал Клас (нещо като репортаж след концерта)

Излизаме от концерта на "Клас" и жена ми ми казва, че толкова добре не се е чувствала на концерт от този на "Лайбах". А ние сме били на много концерти, включително и на най-любимите ни Робърт Плант, Dio и Tarja.

Пред входа на залата в Интер експо център има сергия за значки и фанелки с картинка на "Класъ". Разграбват се като кисело мляко през Лукановата зима, налага се да се пазарим с един фен кой да вземе последната сива XL.

Та, като казахме Лукановата зима мисля, че оттам трябва да тръгне обяснението за този концерт.

Бях осми или девети клас. Наоколо беше пълна мизерия. По-възрастните говореха непрекъснато за политика, а ние - една група дечурлига, циркулиращи между Класическата гимназия, Кристал и Кравай и говорехме как мизерията е временна, а музиката и поезията ще спасят света.

После пораснахме. И ние заговорихме за протести и политика. А не знам откога не си бях мислил за поезия.

...

Както винаги, закъснявам и дори на една от любимите си групи пропускам първата песен. Купувам си бира, точно когато "Клас" започват да свирят "Чай" и си мисля, че съвършеният концерт ще е, когато вместо бира се сервира чай и никой от публиката няма нищо против.

Преди 3 години синът ми ме замъкна на концерт на една група, която никак не харесвам. Бях шокиран колко е погрознял българският народ и как ужасно се облича. Споделих му, а той ми каза: "Напротив, много добре изглеждаха всички. И само ти беше облечен ужасно".

Явно това е бил неговият клас. Моя го видях в петък в Интер експо център. Залата далеч не беше препълнена, а имах чувството, че всяко лице го познавам. Вероятно е и вярно, "Клас" никога не са били масова група.

Бойко застава на микрофона и казва:

"Тази песен е посветена на една дама. Тази дама отдавна се е преселила в един по-добър свят."

"Госпожа Емилия" е най-аристократичната песен в българската музика. Както и обяснение защо "Клас" никога не станаха популярни. Докато Васко Кръпката пееше за "Кучето на крайния квартал", "Клас" пееха за неща, които не са от нашето време.

Оцених го много години по-късно, когато започнах да издирвам хората, на които са посветени известните песни. Госпожа Емилия вече си беше отишла. Давам си сметка, че за тези хора в залата, които преди 23-24 години обикаляха около Кравай и говореха за книги, поезия и театър, скоро също ще се говори като за реликви от отминала епоха.

Точно когато почва "Диви коне" - любимата ми песен на "Клас", забелязвам, че човекът с бялата коса до мен е Венци - бившият китарист на "Клас". Венци сега е началник в голяма фирма и вероятно по-често му се налага да говори за пари, отколкото за музика и поезия. Виждам го колко е развълнуван и изчаквам песента да свърши, за да му се обадя.  "Нали знаеш, че в албума аз я свиря тази песен", успява да ми каже той в кратката пауза между двете парчета.

Ако този разказ свърши сега, сигурно ще решите, че настроението е било носталгично. Нищо подобно. Това беше най-веселият концерт, на който съм бил. Хората наоколо се прегръщаха и танцуваха. Пееха песни, които вероятно не са пели от 20 години, но още помнят всеки стих наизуст. Направи ми впечатление и се замислих как е възможно. Обяснението ми бе, че при "Клас" някак си всичко е естествено. Стиховете идват закономерно един след друг. Ако те накарат да изрецитираш текст на "Клас", няма да можеш. Но щом почне музиката и чуеш първия стих, веднага паметта извиква следващият, и следващият...

Това беше концерт, в който нямаше нищо изчанчено. Озвучаването беше перфектно (Благодаря ти, Господи, че някак си не позволи "Клас" да са във "Фестивална", в която Слаш звучеше по-зле от уличен музикант в подлез).

Голям екран позволяваше да се вижда всичко и от задните редове, така че да не се налага да се ръгаш, за да видиш какво става.

"Клас" изпяха всичките си известни песни, без да пропуснат нито една от големите. Имаше "Река си ти", "Студен неон", "Сутринта". Изсвириха ги без изгъзици, които те карат да се чудиш коя беше тая песен. Бойко със сигурност никога няма да си върне хлапашкия вид с кривнатото такенце, но гласът му все още звучи достатъчно младежки. Момчил, по който съученичките ми толкова въздишаха преди 20 г., е станал един улегнал господин, но свири все така хубаво. А Иван Градинаров е толкова голям китарист, че всички други обяснения са излишни.

.....

На паркинга пред залата Габи, която е родена през 1988 г., ме разпитва какво е било тогава, когато "Клас" са пускали първите си песни и уейвът е бил моден. На паркинга няма как да ù обясня как се събирахме на тумби и чакахме да се появи Димитър Воев, Бойко или Стенли. Как търсехме касетки с песните на българските групи, а хората, които имаха диктофони и можеха да запишат пиратски концерт имаха статута на магьосници. Или как беше модно да се четат Камю и Бодлер и това колко си нагоре в социалната йерархия на компанията зависеше от това колко книги си прочел, а не колко простотии си избълвал.

Пък и да обясня, няма как да повярва и ще е права. Истината е, че това се случваше в много кратко време и в много ограничен кръг. После дойде чалгата. В петък малцината оцелели от нея се събрахме в Интер експо център, за да съобщим на самите себе си, че някога е съществувал и друг свят.