''Мечтаното приключение'': филмът, който показа България без грим и спечели в Кан

Филмът "Мечтаното приключение" спечели Наградата на журито в Кан. Той е сниман от немската режисьорка Валеска Гризебах изцяло в България, като кастът е от непрофесионални български актьори, а екипът - почти изцяло български, копродуценти са "Мирамар", България. 

„Мечтаното приключение“ на Валеска Гризебах е германско-френско-българо-австрийска копродукция, но трудно може да бъде гледан само като „чужд филм, сниман у нас“. Той говори на български, движи се през български места, носи спомена за 90-те години и е изигран почти изцяло от български актьори и непрофесионални изпълнители. Главната роля е поверена на Яна Радева — геолог по професия, открита чрез стрийт кастинг, а сред ключовите лица във филма са Сюлейман Летифов и Стойчо Костадинов, също натуршчици.

Филмът спечели Наградата на журито в Кан — едно от най-големите отличия на фестивала. За българското участие това е рядък момент: признание за филм, в който България не се използва като фон, декор, евтина локация или екзотична периферия. България е самият материал на филма — език, лица, пътища, кръчми, изоставени места, граници, характер. Хората. И техните истории.

В подкаста на OFFNews разговаряме с Яна Радева, изпълнителка на главната роля, с Мила Войникова, продуцент от българска страна от „Мирамар“, и с Петър Тодоров, директор на Националния филмов център. В разговора се включва и Сюлейман Летифов, за когото срещата с киното започва почти случайно, от едно родопско село, и стига до червения килим в Кан. За втори път. Той играе и в "Уестърн" на същата режисьорка, сниман в гоцеделчевско през 2017 г., тогава филмът ѝ е селектиран в програмата "Особен поглед" на фестивала на фестивалите.

„Това е голямо признание — да има филм с българско участие в Кан и то с толкова сериозен български принос. Това е копродукция между Германия, Франция, България и Австрия, но всички актьори и основният снимачен екип са от България“, казва Мила Войникова.

На премиерата в Кан немската режисьорка Валеска Гризебах настоява до нея да бъдат българските актьори и част от хората, помогнали за създаването на филма. На червения килим излизат десет български актьори, сред тях и 11-годишно момиче. Първата вечер за екипа в Кан събира около 50 души.

Яна Радева разказва момента на награждаването:

„Като казаха тази награда, аз направо избухнах. Толкова щастлива бях. Валеска излезе и каза: сега ще извикам една жена. И аз си казах: край, сигурно съм аз.“

След това идват стълбите, високите токове, роклята с шлейф и страхът, че може да падне пред залата. „Като се качих горе, въобще не мислех за нищо друго. Само си мислех: леле, как щях да се изтърся“, казва тя.

В Кан филмът се състезава в силна година, с автори и актьори от световна величина. Но най-силният момент за екипа идва от разговор след церемонията. По думите на гостите в подкаста председателят на журито Парк Чан-ук се приближава до част от екипа и им казва: „Такъв филм не съм гледал отдавна. Такава женска роля не съм виждал. Този филм ще се разкрива с времето и ще го оценяват всички.“

В центъра на „Мечтаното приключение“ е Веска — археоложка, родом от Свиленград, която се връща в района като главен археолог на разкопките край крепостта Букелон, близо до село Маточина. Завръщането я среща с хора от миналото, със среда, която е променена и същевременно застинала, със ситуации, в които тя избира да се намеси. Международната критика вече вижда в героинята нещо от фигурата на шерифа или каубоя — човек, който минава през територия на насилие, зависимости, сделки и остатъци от стар ред, без да се слива напълно с нея.

Самата Яна Радева намира общото между себе си и Веска в импулса да помага.

„Тя, каквото и да става, иска да помага. Аз също. Но тя може и да наруши правилата, за да помогне на обикновения човек. Търси някаква справедливост.“

Това е един от ключовете към филма. „Мечтаното приключение“ няма как да обясни България отвън и да я подреди в удобна теза или клише. Филмът влиза в места, които носят следи от 90-те години — паркинги, кръчми, казина, празни пространства, села и градове, през които е минал преходът. Гризебах гледа тези места през хората, които са останали в тях, минали са през тях или се връщат към тях.

Мила Войникова разказва, че Валеска Гризебах започва да мисли за нов филм в България още след „Уестърн“ — филмът ѝ от 2017 г., също сниман у нас и селектиран в „Особен поглед“ в Кан. Тогава режисьорката започва да усеща, че има още истории тук. Интересува я как едно общо европейско събитие — падането на Берлинската стена и краят на социалистическия блок — е преживяно по съвсем различен начин в Западен Берлин и в България. Интересува я и изразът „мъжки времена“, с който често се описват 90-те години.

„Всички казваха, че 90-те са били мъжки времена. Но какво значи това за жените и къде са били те?“, обяснява Мила Войникова.

Оттам идва и решението главният герой да бъде жена. Така постепенно, през години разговори, проучване и срещи, се ражда образът на Веска.

Гризебах работи с метод, който изисква време. Тя използва стрийт кастинг, дълги разговори, множество проби, импровизации, повтаряне на сцени в различни емоционални посоки. Яна Радева е открита на коледен базар в НДК от кастинг режисьорката Мария. Следват месеци кастинги и работа.

„Казаха ми, че са гледали над хиляда жени. И аз си казах: леле, Валеска, колко много видеа е изгледала само за Веска“, казва Яна.

Процесът, освен избор на лице, е подготовка на човек, който никога не е бил професионален актьор, за сложна главна роля. Яна ходи в Националния исторически музей, работи с археолози, учи терминология. Преди снимки сцените се разказват, има отделни реплики, които трябва да влязат, но останалото се ражда от участниците. Т.е. филмът е по някакъв начин съвсем натурален - носи усещането за неореализъм и за подхода на големите режисьори от 70-те и 80-те години, когато използването на непрофесионални актьори е било много модно в киното на Запад.

„Има реплики, които трябва да се вкарат задължително. Но останалото е импровизация от нас — това, което знаем, което носим“, казва Яна.

Точно затова филмът стои необичайно естествено. В него няма театрална напрегнатост, няма усещане за изигран "малък град", няма диалог, който се опитва да прилича на разговор. Говорът идва от хората. Телата не позират. Камерата наблюдава, без да украсява.

Сюлейман Летифов, познат вече от „Уестърн“, влиза във филма със своя биография, език и спомени за 90-те. Той сам описва началото си в киното като чудо.

„За мене беше чудо някой да ми каже, че ще стана артист. Нямаше да повярвам.“

Първата му среща с кастинга започва в село, с момиче от София и червено опелче. Дават му телефон, снимат го, той не вярва, че от това ще излезе нещо. После Валеска вижда снимката и настоява да опитат. Той се дърпа, отказва кастинги, тръгва си за Кочан, съветва се с човек, който му казва да замине. Така започва първото му „приключение“ с киното. Второто го отвежда отново в Кан.

„За мене беше да си свърша работата. Защо ми плащат? Аз трябва да си гледам работата. Малко дисциплина и всичко е окей“, казва той.

В разказа му има нещо, което обяснява защо Гризебах се връща към България. Тя намира хора, които не са учили актьорска техника, но знаят как звучи животът, защото са минали през него.

„Това беше моят живот, който бяха 90-те години. Това всичко се случваше между хората. Имаше го тези моменти. Не мога да си кривя душата. Това е животът. Понякога и грозното е красиво, когато е автентично.“

Летифов говори и за моралния център на своя герой — човек, който се отдръпва от сделката с парите като единствена стойност.

„Ако тръгнеш само за пари да мислиш, изгубваш душата си, изгубваш свободата си и вече не ставаш за нищо. Ставаш клиент на банката. Без добро няма бъдеще.“

Тези думи звучат силно, защото идват от човек, който разпознава времето, за което филмът говори. Точно там „Мечтаното приключение“ става български филм — през паметта на хората, през техните думи, през усещането за места, които сме виждали, но рядко сме гледали внимателно.

В разговора се отваря и темата за чуждия поглед към България. Кой има право да я разказва? Как изглеждат разрушените пространства за западната публика? Кога едно място е художествена среда и кога е болезнено разпознаване?

Мила Войникова настоява, че Гризебах не идва с туристически или екзотизиращ поглед. Тя е прекарала години в проучване, разговори и работа с хората тук. Научава български, за да може да бъде по-близо до материала. Работи с български кастинг режисьори, български актьори, български екип. Художник на филма е Сабина Христова, костюмограф е Ека Бичинашвили, звукозаписът на терен е на Момчил Божков, кастинг режисьор е Маргарита Кудрина, а оператор е Бернхард Келер — дългогодишен сътрудник на Гризебах.

Филмът е и пример за това как работят европейските копродукции. По думите на Петър Тодоров, директор на Националния филмове център, освен че е подкрепен като европейска копродукция, проектът кандидатства и по механизма за възстановяване на разходите. Основна част от средствата — германски, френски и австрийски — са похарчени на територията на България.

„Нашият процент като държава е 25%, което ни поставя в средата на таблицата. Има държави с 55%, има и с 20%, но това, което всички търсят, е доверието — да видят, че държавата работи, че има екипи, локации, актьори, продуценти и институции, на които може да се разчита“, казва Петър Тодоров.

Той подчертава, че киното е култура, но и икономика. Един филм влива средства в конкретен район за кратко време — в транспорт, услуги, настаняване, храна, техника, местни хора. Така България започва да се утвърждава като територия, в която чуждестранните продуценти могат да намерят партньори и инфраструктура.

„Мечтаното приключение“ обаче няма да бъде запомнен само с индустриалния си модел. Ще бъде запомнен с лицето на Яна Радева, с гласа на Сюлейман Летифов, с българския език на червения килим в Кан, с начина, по който Валеска Гризебах влиза в чужда страна и успява да чуе нейните хора.

Филмът гледа към България без да е пощенска картичка и без да налага прокурорско обвинение. Вижда разпада, но и характера. Вижда остатъците от 90-те, но и хората, които са минали през тях. Вижда места, от които животът е отстъпил, и лица, в които той още стои.

Това прави „Мечтаното приключение“ важен филм за нас. Защото успехът му в Кан е само видимият връх. Под него има пет години работа, доверие между хора, търпение, български екип, непрофесионални актьори, които застават пред камерата без бронята на професията, и една режисьорка, която знае, че понякога истинският сюжет не се измисля, а се открива.

Яна Радева казва, че за нея всичко това е било като приказка за Пепеляшка. Само че в тази приказка няма принц.

„Защо винаги трябва да има принц?“, казва тя.

В случая има режисьорка, влюбена в България, колкото и трудна да е тази любов, изключителен кастинг, вгледана в българския живот камера, много труд и един филм, който върна България в Кан по начин, който си струва да бъде гледан внимателно.

Следете новините ни в GoogleNews