Маргарита Младенова: Да настояваме за преразглеждане на целия обществен договор в неговите принципи, мерки и отговорности

През последните дни в българската култура се случиха няколко на пръв поглед различни събития, които всъщност се събраха в една и съща точка: най-сетне започна разговорът за порочната „методика“, по която от години се финансират сценичните изкуства у нас. Поводите бяха два – от една страна, новосъздадената АКТА, организация на част от частните театрални продуценти, която постави искания за достъп до държавна инфраструктура и нови правила на пазара; от друга – директорите на големи държавни театри, които публично предупредиха, че системата вече не може да функционира нормално заради неизплатени средства, липса на предвидимост и хронично недофинансиране. И така, след години мълчание, половинчати възражения и удобни оправдания, дебатът най-после започна: какво е предназначението на културния институт – да възпитава вкус и да създава стойност, или просто да продава билети.

Когато Методиката беше въведена - от министър Вежди Рашидов - тя беше консултирана от едни от най-успешните директори на софийски театри: Митко Тодоров (директор на Театър "Българска Армия" в най-силните му години, когато там режисьори бяха Леон Даниел, Коко Азарян и Красимир Спасов, а на сцената му играеха Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Наум Шопов) и от директора на култовия през 90-те Театър 199 с директор Вальо Стойчев, който го беше превърнал в място за модерен и предизвикателен театър.

(За жалост още тогава (2010 г.) си спомням как посветих цялото живо излъчване на честването на 5 години "Нощни птици", което се случваше в Зала 2 на НДК, в рамките на Салон на изкуствата и по покана на тогавашния директор Христо Друмев, на... края на доброто изкуство, защото осъзнавах, че ако обвържеш финансирането му с брой продадени билети... то неминуемо постепенно ще се превърне или САМО в печеливша индустрия (в добрия случай), или в долнопробна халтура (в лошия).

Още тогава обаче беше ясно, че обвързването на изкуството с броя продадени билети носи в себе си огромен риск: ако субсидираш не дейностите, а приходите, рано или късно театърът ще започне да мисли първо за пълната зала, а после – за смисъла, качеството и дързостта. 

Ключово в това уравнение и неговия потенциален успех или крах беше кой ще застане начело на големите културни институти в България и дали тези хора ще имат вкус, размах, визия и мениджърски умения, така щото да могат хем да удовлетворяват масовия вкус (което тази нова "методика" ги задължава), хем да могат да създават и по-качествени и интересни за езика на театъра, музиката, операта и балета произведения, които пък да възпитават вкуса на публиката, да образоват и да имат различен аршин, с който се измерват - качеството, а не непременно количеството. 

В годините няколко театъра успяха да проходят по този тънък лед и да не изменят на основната си функция - която може да се определи и като функция на изкуството изобщо - да облагородява, да осмисля, да поставя важните въпроси, да търси отговори, да дръзва, да напредва, да експериментира и да разказва света ни не (само) през пошли смешки, а през един по-задълбочен и важен прочит. Но много (театри, симфонични оркестри, опери) не съумяха. Качеството (на изпълнителските изкуства у нас) се срина драматично и, въпреки многото продукция и пълните салони, вече рядко можем да гледаме истински "добро" (качествено, а и скъпо, интересно, задълбочено, новаторско, вълнуващо, важно) представление. 

Текстът на Маргарита Младенова е важен не само защото поставя диагноза, а защото връща разговора там, където той винаги е трябвало да бъде – към смисъла на културата като обществена кауза, а не като пазарен инцидент. Най-страшното в тази система не е просто, че е недофинансирала едни и е облагодетелствала други. Най-страшното е, че е подменила самия критерий за стойност: вместо да пита какво създаваме, тя започна да пита колко продаваме. И когато една държава престане да различава творба от продукт, репертоар от стока и публика от пазар, тя не просто реже разходи – тя тихо се отказва от културата като част от своя обществен договор.

Може би затова този дебат, закъснял с повече от десетилетие, е толкова важен. Защото проблемите на културата не са проблем само на артистите, директорите или продуцентите. Те са проблем на всички ни – на начина, по който живеем, мислим, чувстваме и възпитаваме децата си. И ако този разговор най-сетне е започнал, той не бива да бъде удавен нито в гилдийни войни, нито в поредните административни кръпки. Той трябва да доведе до нещо по-голямо: до нова яснота защо изобщо съществуват културните институти и какво точно сме длъжни да защитим в тях – не просто оцеляването им, а смисъла им.

Тук публикувам текста на една от най-добрите български театрални режисьорки Маргарита Младенова (Създател заедно с Иван Добчев на Театрална Работилница "Сфумато"). Всяка дума в него е вярна.

ИЗРЕЧЕНИЕТО НА „СФУМАТО“

От Маргарита Младенова

На вниманието на всички от театралното съсловие в България, които са в състояние да чуват и други гласове освен своя.

Скъпи колеги,

През опита на половин вековен активен театрал твърдя, че така наречения публичен дебат по проблемите на българската култура никога не се състоя.

Причините са много, но основната е липсата на диалог – първо помежду ни и после с Висшестоящите институции; отсъствието на обща, често и персонална отговорност пред общочовешката кауза на културата; загубата на самочувствие за високия смисъл на артистизма; високомерието на политическите елити към нашата работа и нейното значение за одухотворяване на човека и живота.

Подкрепям тревожните изявления на големите театри за неработещата система на финансиране; подкрепям и позицията на АРТО /Асоциацията на младите театрални директори/. Има надежда най-после нашето обединено НЕ да предизвика промяна.

Но трябва ясно да си дадем сметка кой ни е виновен за това да се докараме до тук?!

Искам да напомня, че т.нар. Методика не е просто система за финансиране, тя от самото си създаване е философия за предназначението на културните институти, тя изкриви целите на тяхното съществуване с принципа да се субсидират не дейности, а приходи.
Методиката беше създадена от самото съсловие – вероятно с добри намерения, но се знае и пътят към ада с какво е покрит.

От години – публично и като китайска капка настоявам за преосмисляне – с анализ и аргументи. Всуе, плахите опити за създаване на работни групи угасваха още в зародиш. Защото мълчаха и не искаха промяна тези, за които системата работеше; мълчаха – за моя изненада, и онези, които неминуемо губеха от нея.

Да гледаме напред – да! Но сега вече – диагнозата трябва да се обърне към състоянието на целия Обществен договор, основата на демократичната конвенция, обезобразен и разпаднат до неузнаваемост. Как се случи, как се допусна презумпцията за невинност – правното кредо на нашата цивилизация – да се изроди в презумпция за виновност, според която първо вкарваш в затвора и после търсиш доказателства?

Първо плюеш човека и после той да се оправдава. Узаконените предубеждения на властимащите, че всеки е крадец и мошеник и големия въпрос е как да го спипаш – създаде и мултиплицира един нов тип пост-човек, един хибрид между Андрешко и бай Ганьо, който какво общо има с Витрувианския човек на Леонардо?!

Щом няма съвест – трябва контрол – и оттук чудовищното разрастване на дейностите за контрол, охрана, администрация на контрола и охрана на тая администрация на контрола и т.н., и т.н.

Те – какво произвеждат, какво създават?! Защо публичната оценка за тях, проявена в заплащане на техния експертен труд и то в публичния сектор, е десетократно по-висока от тази на артиста, твореца, правещия човек? Скоро няма да има кой да работи.

Да настояваме за преразглеждане на целия обществен договор в неговите принципи, мерки и отговорности. Нашата отговорност като хора на изкуството е пак – и пак – да завръщаме в кръга и квадрата правещия, мислещия, цялостния човек.

Накрая прилагам текста „Мотиви за преосмисляне на системата за финансиране на държавните театри“, изпратен в Министерството на културата през юни 2025 г. не помня вече по кой пореден повод – защото нямам много какво да добавя.

1. Предимства
- Образуването на субсидия върху приходи активизира работата на ДКИ с публиките.
- Доведе до създаване на по-голям брой продаваеми културни продукти /спектакли/
- Повиши приходите от театър в националния бюджет.
- Стимулира нови и повече инициативи на театралния мениджмънт и театралния маркетинг.
- Натрупа ценен опит в усилието на ръководните екипи за справяне със ситуациите и проблемите.

2. Недостатъци
- Третирането на всички ДКИ като еднакви репертоарни театри, които работят при еднакви условия и с еднаква цел изравни театралната картина; заличи своеобразието на различните театри. За да заработят бюджета си, те загубиха лицата си.
- Наля средства в големите театри и силно затрудни по-малките, особено в провинцията. Някой от тях Методиката доведе до асфикция, до хронически неизбежни отрицателни преходни остатъци.
- Предизвика създаване на голям брой компромисни касови представления в кратки срокове и с клиширани художествени средства.
- Мантрата „Пълна зала на всяка цена“ отгледа значителен контингент театрални зрители, за които театърът е само забавление.
- Спря развитието на театъра като изкуство и го превърна в индустрия за забавления.
- Отчужди от собствения им труд много актьори /особено млади/ и ги превърна в чиновници на щат с ниска заплата, които кръжат около имената, пълнещи залите на целия български театър;
- Затвори системите за копродукции и творчески колаборации между държавния и независимия сектор.
- Допусна съществуването на съмнителни схеми за източване на бюджет и злоупотреби.
- Липсва предвидимост, включително за бюджета на Министерство на културата

Ако сгрешената в основата си идея да се субсидират приходи, а не дейности беше читава държавна политика за култура – някой някъде щеше да се е сетил за нея и тя щеше да е образец за успешно стимулиране на процесите в културата. Нашата Методика няма аналог.

По презумпция предназначението на политиките за култура е да осигуряват финансови условия за създаване и разпространение на нематериални културни ценности.

Като всяко изкуство живият театър е духовна опозиция, смислова алтернатива за човека в битието и социума, произвеждане на смисъл, човекознание.

Артистизмът е духовна практика, коректив на вулгарната материализация на живота.

В контекст на недообразованост, амнезии за ценности, хейтърство и арогантност, разпад на обществения договор, безверие и подценяване -културата днес повече от всякога е въпрос на кауза.

Проблемите на културата не са проблеми само на тези, които я правят.

Те са приоритетен проблем на човека от XXI в. планетарен, хуманитарен проблем.
Спектакълът – първо е творба и после продукт.

P. S. Имам и конкретни предложения, но това вече е въпрос на съвместна предстояща работа.

Маргарита Младенова"

Следете новините ни в GoogleNews