Културата като продукт от хипермаркет

Продължава от 2 стр.

Защо пиша този текст?

Пиша този текст по една проста причина.

Ясно е, че културата ни се управлява от канцеларски и партийни зомбита.

Ясно е, че това няма да се промени.

Ясно е, че скандалите ще продължават, че несправедливостта ще доминира навсякъде.

Всичко това го знаем и не мисля, че имаше нужда от този въздълъг текст, за да го доказвам.

Проблемът се корени другаде.

Проблемът е, че арт гилдиите мълчат. Че не са единни, че част от тях са "пробити" от властта, че друга част се боят да не загубят работата си.

В БНР например в един момент, точно когато протестите бяха влезли във всички медии, се пусна партенка, че не бива да се протестира, защото може да стане много по-лошо...

Колко по-лошо може да стане, не знаем, но накрая измамиха музикантите, че един доста спорен и компрометиран директор трябва да бъде подкрепен и че лошите журналисти са виновни за техните заплати.

И - о, чудо - това сработи. Едни хора, търпящи заплащане-подигравка, клъвнаха на кукичката.

Проблемът се корени не в управлението, а в мълчанието на гилдиите. Ако гилдиите имаха куража да се опнат на видимо абсолютно бездарното управление на Банов... или това на Рашидов преди него - то нещата нямаше да са такива.

Може би и за култура нямаше да се дават смешни пари, а когато се дават - да се дават на едни и същи хора.

Но гилдиите мълчаха. И продължават да мълчат.

И съюзите на композитори, художници, артисти.

И Музикаутор, Профон, Театъраутор.

И академичните общности.

Няма никакви действия спрямо безобразията в културата, освен мрънкане във фейсбук.

А министърът уволнява директорка със статус в социалните мрежи в събота сутрин.

А някакво жури дава 500 000 за чаши от хипермаркета.

А читалищата в София са в режим - кое работи, кое не работи.

А читава концертна зала в столицата няма, но за сметка на това вече втори или трети мандат се обещава да се прави такава... даже място са и намерили - на Централна гара.

А в столичното музикално училище, вследствие на тази невероятна политика на държавата, випускът, който ще завърши догодина, има само един цигулар.

А в Музикалната академия вече има нулеви години за някои инструменти.

Но ние ще си мълчим. А който говори, няма да папка после...

Анди Уорхол и хипермаркетът

Знаете ли, пиша този текст и се чудя защо го правя...

Знам, че този скандал ще затихне бързо.

А после ще продължим да я караме както сме си я карали досега.

Ще се чудим защо има малко пари за култура.

Ще се чудим защо малкото пари се раздават на едни, а на други - не.

Ще се чудим защо ни управляват некадърници, а кадърните умират от глад и свирят по кръчми, за да се издържат.

Ще се чудим на всички скандали, ще цъкаме с език, ще размахваме заканително пръсти.

Но когато за пореден път чуем, че нещо не е наред, ще се скрием в малките си уютни дупки и ще изпълним онова Бай-Тошово "снишаване, снишаване, снишаване".

Преди доста години Анди Уорхол се сетил да покаже супите "Кембъл" като произведение на изкуството. И станал световноизвестен.

Днес ние, хората от културните гилдии, можем да покажем своя страх.

Да го изложим в някое биенале и да станем световноизвестни.

"Страх ме е, когато нямам сили да летя,
страх ме е да бъда сам във подлата игра."

Така пееше Димитър Воев.

Тоя страх трябва да свърши.

Защото чашите в хипермаркета няма да свършат.

Те са евтини и имитират български поп арт.

И се излагат не в изложбени зали, а в евтини квартални кръчми...

PS. Докато пишех този текст, един от експертите, гласували 500 000 лева за чаши от хипермаркета, изпрати право на отговор до OFFNews. В отговора има толкова смисъл, колкото аз съм председател на федерацията по художествена гимнастика. Толкова смисъл имаше и от моя анализ на ситуацията.

Опровергайте ме, ако не съм прав...