Копривщица: ден първи (галерия)

Признавам, че не намирам друг начин да опиша какво се случва в Копривщица по време на юбилейния Събор на народното творчество, освен като фрагменти. С този събор аз съм свързан сантиментално – точно преди 20 години, няколко часа след сватбата ни, аз и жена ми се изсипахме тук на сватбено пътешествие. Тогава съм гледал с други очи, та може би затова днес ми се струва невероятна лудница.

Някой с право ще запита какво му е юбилейното на единайстия събор. Ами 50 години са си юбилей, откъдето и да го погледнеш.

Значи, тръгвам на стоп – по никое време. Хич не ме е грижа, че изпускам Бокова. Дори напротив – идеята, че я изпускам, дълбоко ме възхищава.

Попътно пускам момче и момиче, трийсетина години по-млади от мен, да ми застанат отпред. Ако бяха ме подминали, щеше да им се наложи да вървят поне три километра до удобно място. Разбира се, тях ги качват, а аз оставам да вися. Добре ми започва събора, няма що!

В крайна сметка се добирам. И вместо да се кача на Войводенец, където е съборът, решавам, че ще тръгна из града. Струваше си! Войводенец ще почака.

Копривщица е претъпкана до степен да се диша трудно. Има участници, настанени в село Чавдар – само на 40 километра. Има в Клисура, в Панагюрище, Пирдоп... Как беше старото клише за падащата игла?

Градът е залят от носии. Дори чужденците са облекли по нещо, което да ги свързва с България. Щъкат хората между сергиите с вездесъщия кич (явно няма спасение от него!) и очевидно се чувстват прекрасно.

През централния площад се минава трудно. На централната сцена свирят чуждестранни гости – и трябва да признаем, че се справят прекрасно. Около тях се въртят няколко мощни хора – дори да снимаш е проблем, камо ли да се придвижиш.

Всички заведения са претъпкани. Поглеждаш цените и ако не знаеш къде си, може да си помислиш, че си сред бетона на Черноморието. По-евтино – в началото на града. В центъра – кошмар. Много по нашенски – ден година храни.