Градските плъхове

Жао Лихон e роден в Шанхай през 1952 г. и е един от най-даровитите поети, есеисти и учени на съвременен Китай. Започва да пише през 1970 г. Завършил Китай, днес той е професор по китайска литература към Университета на Източен Китай и Университета „Дзияо Тон”, Шанхай. Досега Жао Лихон е публикувал над 70 тома поезия, проза, литературна критика, изследвания, посветени на китайски и европейски художници, репортажна литература, студии за изтъкнати музиканти. Има множество литературни отличия. Някои от неговите стихотворения и есета се изучават в училищата и в университетите в Китай.

Още от съвсем малко момче той има две мечти – винаги горещо е искал да стане музикант или художник. Но по време на Културната революция в Китай 16-годишният Жао Лихон е изпратен на остров Чонмин заедно с други младежи от града, на които е наложено да обработват селскостопански земи. Изолиран, млад, самотен, уязвим той е потресен до такава степен, че не е в състояние да приказва. Поетическото развитие на Жао Лихон в продължение на 40 години го превръща в художник и блестящ композитор на словото. Едно от ранните му стихотворения – „Очакване”, е станало химн на любовта в Китай:

Аз чакам
въпреки километрите помежду ни...

Ти си облакът,
аз съм небето.

Ти си птицата,
аз съм гората.

Ти си вятърът,
аз съм платното на лодката.

Неговата поезия е метафорична, дълбока, бликаща от сърцето, вливаща се направо в кръвта на читателя.
От друга страна за есетата на Жао е в сила известната китайска притча за семенцето на лотоса – то може отново да поникне, след като е стояло на суша, борило се е с мрака, надделяло е над неблагоприятните условия и е оцеляло в продължение на хиляда години. Такова е творчеството му – разбираемо за сърцата, упорито, горещо, с дъх пролет и живот. Ето какво казва мъдрецът Жао Лихон: „Ако си запазил надежда, носиш в сърцето си семенце от лотос, оцеляло хиляда години”. На него принадлежи и прозрението: „Ако ти си изгубил цвета си, това не означава, че светът е останал без цветове.”

И още едно светло послание на мъдреца Жао Лихон:

Аз мисля, че има едно единствено нещо, което може да убегне от изпитателния, всевиждащ поглед на Бога – това е сърцето ми. Знаеш ли за какво мисля, на какво се надявам и какво очаквам с такова нетърпение? Не, Господи, ти не знаеш и аз няма да ти кажа. Грешиш, ако мислиш, че знаеш всичко, защото всичко е отворено за погледа ти.

Що се отнася до сърцето ми, там аз съм Бог, Господи.

Здравка Евтимова

Градските плъхове

В ранното ми детство, когато бях на четири или може бе на пет години, мама ме заведе на разходка в парка Бунд край реката Хуанпу. В голяма кръгла беседка видях дребно тъмнокафяво животно, което пълзеше бавно по перилата на пейката. Имаше гладка кожа и някак прозрачно тяло, на големина колкото миниатюрно прасе, изящно, смешно и мило. Хванах малката твар, която вместо да се опита да избяга, лежеше кротко в ръцете ми и дори затвори очи. Стиснах здраво телцето му, изтичах до мама силно развълнуван - много ми се искаше тя да сподели радостта ми. Ала когато видя животинчето, лицето й се изкриви, сякаш бе зърнала димяща граната в ръцете ми. Тя изпищя отвратена, разтърси лакътя ми, изби милото съзнание от дланите ми и го тупна на земята. Светкавично се наведох – исках отново да го хвана, но майка ми вече го тъпчеше с крака. Животинчето умря, от устата му бе потекла струйка кръв.

- Това е плъх! – извика мама. – Той е мръсен! Отсега нататък да не съм те зърнала да пипаш тези животни!

Тогава видях плъх за пръв път. По това време ми се стори, че той е мило и симпатично същество. Макар и да получих урок, че не бива да докосвам плъхове, няколко дни ми беше тъжно при спомена за това как мама брутално бе стъпкала красивото новородено плъхче. Дори й се разсърдих за тази постъпка. Когато пораснах, започнах да разбирам плъховете по-добре. Формално ги наричат градски плъхове, макар че никой в града не желаеше присъствието им в дома си. Те оставаха в къщите като неканени гостени и тайно се настаняваха в живота на своите домакини. Плъхът, който в китайския език се използва като синоним на съществителните „крадец“, „грабител“, „мародер“, оставя следи от зъбите и ноктите си навсякъде, където открие нещо за ядене. В речниците на китайския език попадаме на редица фрази, в които фигурира думата „плъх“ – в повечето случаи такива словосъчетания изразяват негативното отношение на говорещия към неговия събеседник или опонент. „Свиреп като поглед на разярен елен и побеснял като плъх“, „късоглед като плъх“, „този човек е толкова долен, че не можеш да го различиш от плъх“, „умът на господина е натъпкан с боклуци като стомах на плъх“, „скри глава между раменете си и избяга като плъх“ и много, много други. Неприязънта на хората към плъховете е ярко изразена в поговорката: - „Появи ли се плъх на улицата, всеки крещи – „Убий го!“ Всички необходими вещи в съвременния градски дом, в които думата „плъх“ е съставен елемент, като например капан за плъхове, клетка за плъхове, лепило срещу плъхове, отрова за плъхове, са използвани за унищожаване на тези животни. Въпреки това плъхът е поставен под Номер 1 след дванадесетте животни в китайския зодиак. В годината на Плъха китайците възхваляват бързоногото животно с всички възможни средства. Смешно, нали! Всъщност в паметта ми плъховете са запазили двусмисления си имидж, който не позволява да ги класифицираме като изцяло „добри“, нито изцяло „лоши“.

Когато бях дете, чух баба да казва, че плъховете били най-находчивите животни на света. Те можели безпогрешно да разбират забележките на хората, отправени по техен адрес. Затова баба използваше думата „хитреци“, когато имаше предвид плъхове или пък споменаваше острозъбите неканени гости в разговор със съседките ни. Няколко дни след като баба ми разказа за изобретателните плъхове, се убедих със собствените си очи, че бяха точно такива. Аз спях в мансардата заедно с двете ми сестри, на тавана имаше дупка, през която редовно се вмъкваха плъхове. Едната ми сестра изпитваше огромен страх от тези гризачи и пищеше пронизително, стига да зърнеше някой от тях наблизо. През нощта, за която разказвам, тримата лежахме в леглата, наблюдавахме малката дупка на тавана и си приказвахме за плъхове.

- Плъховете са страхливци – заяви сестра ми. – Няма защо да се плашим от тях.

- Не ги наричай с обидни имена – ще те чуят! – предупредих я аз. – Просто кажи, че са хитреци.

- Колко си суеверен. Направо не мога да повярвам – сестра ми се изсмя.

Тя току-що бе млъкнала, когато един едър плъх се показа от дупката и впери с нея блещукащите си очи. Момичето изпищя ужасено, напъха глава под завивките и захлипа. Едрият плъх излезе от дупката съвсем спокойно, разходи се около нашето легло, като че правеше тържествена инспекция, след това се оттегли в леговището си с подчертано задоволство, като достоен победител. Това незначително събитие ни убеди - с необорими аргументи – че в предупреждението на баба ни за „хитрите“ плъхове има много истина. От този ден нататък когато приказвахме за тези изобретателни животни, се бояхме да ги наричахме „плъхове“ – прибягвахме към далеч по-безобидната дума „хитреци“.

Времето бяга като течаща вода, животът продължава, зад всеки ъгъл изскачат нови събития, но представата ми за плъховете остава непроменена. Те са крадци, грабители – нежелана напаст. След като се ожених, известно време живях в Пудон, в дом, гъмжащ от плъхове – кухнята беше любимото им сборище. Жена ми страдаше от същата фобия както сестра ми : тя изтръпваше от ужас и не можеше да мигне цяла нощ, най-малкият шум на дебнещите твари я изпълваше с черни опасения и трепет – а кухнята беше точно до спалнята ни. Така животът беше непоносим, трябваше да предприемем нещо решително, така че нещата да се променят. Използвах част от спалнята като кабинет, често останах на бюрото и работех до полунощ. Постепенно забелязах, че плъховете следват определен маршрут в набезите си. Влизаха в апартамента ни през балкона, минаваха бегом през спалнята, движейки се до стената, и се добираха до кухнята; там ровеха и претърсваха всички кътчета за храна и се връщаха по обратния път на балкона. Няколко плъха правеха едно и също нещо всеки божи ден. Аз измислих план как да се отървем от тях, но не споделих нищо със жена си.

В полунощ - тъкмо завършвах статията си на бюрото - и дочух слаб шум от балкона. Видях как плъховете се промъкват като привидения един след друг към кухнята. Проследих ги и притворих вратата между спалнята и кухнята – оставих я леко открехната, като цепка – това щеше да бъде смъртоносният капан за бързоногата напаст. Запалих лампата, седнах до вратата и търпеливо зачаках, стиснал с ръка дръжката. Бях уверен, че в края на краищата плъховете ще излязат от кухнята и ще си тръгнат по обичайния маршрут. Усетили присъствието на човек, четириногите се скриха зад хладилника и не издаваха звук. Двата противникови лагера – дузината плъхове и аз – чакахме със затаен дъх. Дали планът ми щеше да се увенчае с успех? Не бях особено сигурен. Беше битка на търпение и мъдрост между човека и гризачите. След около половин час един плъх се подаде изпод бюфета. Той надигна глава и бързо се прибра; след като повтори безнаказано този трик няколко пъти, изглежда се убеди, че няма никаква опасност и напусна скривалището си. Спря пред краката ми и ме погледна – аз също го наблюдавах. В този миг и двамата бяхме замръзнали на местата си. На светло го виждах съвсем ясно – космат кафяв плъх с голяма глава и блеснали очи – въобще не изглеждаше зле. По всичко личеше, че не се уплаши от мене, докато се разучавахме с поглед. Всъщност косматата твар не можеше да ме види, защото силната светлина я заслепяваше, затова и моето присъствие не я плашеше – нима това не беше ярко доказателство за верността на сравнението „късоглед като плъх“? Плъхът се разходи край краката ми, продължи напред край стената към вратата, спря, огледа се предпазливо, провери какво е положението и когато отново се убеди, че не го грози никаква опасност, тръгна да се провира през мъничката цепка, оставена от открехнатата врата. Тъкмо в момента, когато бе навлязъл в цепката, аз затръшнах вратата; четириногото създание нададе страшен писък и предаде Богу дух… По такъв начин убих всичките три плъха, които се бяха промъкнали в кухнята тази нощ. От този ден насетне проблемът с плъховете в моя дом вече не съществуваше. И жена ми, и приятелите ни ме поздравиха искрено с моята „победа“, но аз не се прославих особено с постижението си - та с какво да се похвали човек? С това, че е победил няколко мизерни плъха? Освен това аз ги лиших от правото им да оцелеят с толкова коварен план. Чудех се с какви ли обвинения щяха да ме засипят плъховете, ако можеха да мислят и да говорят.

В действителност плъховете са животински вид, към който трябва да изпитваме съжаление. Налага им се да зависят от хората за да живеят; да, те оцеляват въпреки всички капани и ругатни, с които ги обсипваме. Интересно - макар че хората ги преследват и избиват от векове, плъховете се размножават със забележителна упоритост под носа на целия човешки род. И си мисля - дали това не е част от природната екология?

Превод: Лиан Ханджий и Здравка Евтимова