Галин Стоев: Войната на Путин напомня джихад, а човекът с най-тежката професия в момента - Зеленски - е интелектуалец, актьор (видео)

Продължава от стр. 1

Галин Стоев:

Понеже не са победили, не сме разбрали.

Д-р Слава Янакиева:

Понеже не са победили, не сме разбрали. Точно така. И понеже не е величаво събитие, ако беше величаво събитие, ние задължително щяхме да знаем за това. Но ако се проследи историята на Русия, ние ще видим, че Украйна е по-скоро нещо, което трябваше да се очаква, а не чак толкова неочаквано нещо. Защото такава е историята, това е империя с агресивна външна политика. Тя воюва през година, две със съседните страни. Тя има експедиции, военни кампании в Африка. Тя продължава да прави това нещо. Това е колониална страна и тук е виновна цивилизованата част от света, която трябваше да си свърши работата доста по-рано. Това е колониална страна, която няма чувство за вина за колониите си, защото те никога не са били назовани колонии. Ако те бяха назовани колонии, тогава щеше да има постколониална политика, постколониални угризения, за които ние знаем във Франция, в Англия и така нататък. Дори може би колониите щяха да бъдат в по-добро състояние, ако се говореха тези неща.

Галин Стоев:

Моята версия е малко по-различна. Аз мисля, че е точно така. Но не защото това е империя, която извършва експанзия непрекъснато. Всяка империя в същността си върши това. Но разградените вече империи, т.е. деконструираните империи в други части на света са си написали домашното и са го свършили това нещо.

Тази империя, която продължава да съществува и сега, тя съществува в ментални конструкти, които са от преди двеста години, т.е. логиката на разказа им е такава, тя е архаична, тя е впита в миналото и смята, че това е единственото, което трябва да защитава. И тогава, връщайки се на романтизирането на войната, ние всички сме израснали с тези стихове и с тези разкази – за победителя, който извършва подвиг. И сега изведнъж, гледайки в екраните си, на живо военните действия и всичко, което се случва се събуждаме от този чудовищен сън и осъзнаваме, че всъщност във войната няма нищо романтично. Никога не е имало нищо романтично. Тя винаги е била просто процес на дехуманизиране.

И когато една империя (или един режисьор, ако щете, ако говорим за театър, си направи действен анализ,) ако империята не си направи свой действен анализ, тя продължава да съществува в режим, който обслужва тези мисловни конструкти от преди двеста години.

И тогава всъщност ние имаме сблъсък не просто цивилизационен, а сблъсък на различни фрагменти време. Оттук можем да влезем в абсурдна драматургия.

Защото там времето тече по различен начин и законите на времето, такива каквито ние ги познаваме, не функционират така както би трябвало да функционират. Тогава се отваря една бездна, на руски това се казва – „бизпридел“ казват те. Това обикновено е безумие, което не познава абсолютно никакви граници, няма абсолютно никакво чувство за срам, бих казал.

Мира Тодорова:

Това не е ли бездната на липсващото бъдеще? На бъдеще, заради което те всъщност се заравят в миналото, което има своите основания?

Д-р Слава Янакиева:

Бъдещето за Русия е есхатологичното („есхатология“ - клон от богословието, система от религиозни възгледи и представи за края на света, съдбата на Земята и човечеството, изкуплението и прехода към качествено ново състояние, бел. р.) бъдеще... поне по думите на пропагандони, както те наричат тези мастити пропагандисти по медиите.
Бъдещето на Русия е вечността. Всеки загинал за славата на руската земя или за спасението на руската земя го чака Царството Небесно. Както каза самия Владимир Владимирович – ние ако загинем ще бъдем в Рая, а те просто ще умрат. Което много напомня на някаква характеристика, рамкова на Джихада.

Галин Стоев:

Именно.

Д-р Слава Янакиева:

Т.е. ние можем да кажем, че в някакъв смисъл до нас се води джихад.

Но то е само в някакъв смисъл. Дори не точно театрален, защото дори няма желание за наподобяване на действителност. Ние казваме, че това е свещена война. Кой вярва в това, че е? Нима тези нещастни боряги, които отиват там срещу една кълка от елен да воюват, смятат, че отиват на свещена война? Аз не мисля, че някой сериозно вярва в това. Това е песента, която пеем, отивайки да умрем.

Галин Стоев:

Това е като театрално представление. Всички знаят, че не е наистина обаче се правят, че е наистина. Само, че тук умират хора.

Мира Тодорова:

Аз мисля, че за хората във войната на Путин имаше до момента на започване на мобилизацията страхотна подкрепа не само в Русия, но и в България. Аз мисля, че този наратив, той не е случаен, той има своето основание и почва в едни хора, които са гневни, защото са загубили своята идентичност, своето достойнство, своята имперска същност. Те търсят, бидейки загубени в този глобален, космополитен свят на свободно движение на хора, капитали, на умни и красиви, те търсят отново, за да възстановят някакво свое, някакво основание, някакъв свой смисъл, който е загубен, не само поради сриване изобщо на големите идеи, идеологии, но и поради такъв, чисто икономически и социално-икономически срив на тяхното съучастие, на тяхната ангажираност, на важността на тяхната принадлежност към конкретни места, защото вече тези конкретни места, те нямат значение, и те изведнъж искат да възстановят величието, своето място и принадлежността си към него.

Галин Стоев:

А това величие всъщност никога не е съществувало. То е фикция.

Мира Тодорова:

Това са хора, които истински го вярват, истински имат нужда от това величие, това се случва, абсолютно.

Галин Стоев:

Пред очите ни.

Мира Тодорова:

Аналогичен процес се случва и в Америка.

Галин Стоев:

Да, то е в целия свят.

Мира Тодорова:

Make America Great Again, това са половината хора на тази най-голяма демокрация, които са в същата ситуация на загубеност и на нужда от нов голям разказ, който да им върне достойнството.

Д-р Слава Янакиева:

Тук има известна разлика, аз естествено не съм от хората, които смятат, че политиката предопределя изцяло мирогледа на хората, светоосъзнаването. Обаче и тук цитирам други изследователи, които професионално се занимават с това. Русия е страна, в която бюджетът не се пълни от данъците на хората. Когато бюджетът не се пълни от данъците на хората…

Галин Стоев:

Те не искат сметка.

Д-р Слава Янакиева:

Никой не се съобразява с хората.

Галин Стоев:

Да.

Д-р Слава Янакиева:

Просто защото животът в тази страна не зависи от това дали хората ще бъдат доволни или няма да бъдат доволни. Бюджетът се пълни от ресурси, не от данъци. Хората представляват гражданите на тази страна в смисъла, в който римските граждани са били някога граждани... т.е. те са на издръжката на държавата. Държавата ги издържа, а те се правят, че имат бизнес, имат някои бизнес тук-тамe, нещо мъничко, a останалите отиват там да им раздадат жълтиците, да им сложат трапезата. И така са свикнали, и така са свикнали от много отдавна. Пак стъпваме на основите.

Галин Стоев:

Ментален феодализъм един вид.

Д-р Слава Янакиева:

Да. Точно така. За разлика от Америка, където все още е възможна инициатива и където все пак изборите зависят от настроението на избирателите, а избирателите са данъкоплатци. В Русия това не е така. И по тази причина никакви демократични събития, протести – те нямат значение: при кого, защо, от тях не зависи нищо. От тяхното задоволство няма да спечели никой. И това е основната разлика.

И тук ми се иска да кажа, че има някакви общи характеристики, макар че те са само периферни, с Кайзерова Германия преди Първата световна война. Която е била изключително ретроградна държава от социална гледна точка и от политическа гледна точка. След първата световна война тя се либерализира и започва Ваймарската република. И това е царството на изкуствата. Това е времето, в което изкуството, всеки модернизъм процъфтява, 20-те години на XX век са може би най-плодотворното време и за живопис, за поезия, за театър, за филми, за всичко.

Галин Стоев:

Включително и в Съветския съюз има един много кратък период, преди да започнат чистките на Сталин.

Д-р Слава Янакиева:

Точно така, това щях да кажа.

Галин Стоев:

Когато се оказва, че авангардистите започват да спекулират по различни теми и да измислят форми, които минават границите на всичко, което са познавали дотук. Също така гледах един великолепен подкаст с един от най-изтъкнатите костюмографи в Русия. Това е една дама, която обясняваше, че преди война жената се освобождава, започва да се облича много по-леко, по-големи части от тялото ѝ са разголени, тя е много по-сексапилна, и те я питат: „Защо според вас?“ И тя казва: „Защото жената със своята природа усеща, че ще стане нещо страшно и знае, че трябва да ражда, да ражда, преди да дойде това нещо.“

Това мен ме покърти, когато го чух, защото всъщност говори за чисто природна интелигентност и предусещане за нещо, което не можем все още да формулираме. Но е факт, че преди да започнат огромни репресии или война, или както е в Хитлеристка Германия – качването все повече и повече на фашизма на пиедестал – има един кратък период на освобождаване на нравите, на един разгул, бих казал и на една свобода също и в главата на хората. Може би това се случва на несъзнателно ниво, всички усещат, че сега се е паднало намалението... и сега трябва колкото се повече да напреднем, защото след малко всичко това ще приключи.

Д-р Слава Янакиева:

Да, досега е било така, ама дали можем да го изведем в правило не знам, по простата причина, че много почна да се повтаря. Първата световна война, когато свършва, светът е абсолютно потресен от това, което е направил. XIX век, дългият век, както го наричат, свършва с убеждението, че светът ще става все по-добър. Нещата стават все по-удобни, хората стават все по-охолни. Всичко върви напред. И оттук нататък ще бъде все по-добре и по-добре, и по-добре. И изведнъж избухва Първата световна война, изведнъж, за тези, които не са в час с тайната дипломация. И започва война с мащаб, какъвто никога не е била, нито Наполеоновата инвазия в половин Европа, никога такава война не е имало с такива жертви, с такива поразяващи оръжия, като Първата световна война. И това е в основата на такива течения артистични, всички като експресионизма да кажем, който след края на Първата световна война, 20-тина години, дори не са и 20, но да кажем – близо 20 години се занимава с това да се пита кое е онова тъмно, страшно, мрачно нещо в нас, за което ние не подозираме, което ние не знаем и което е в състояние да покаже грозното си лице и да умори една десета от населението в Европа.
И разбира се, всички казват: „Не, това повече никога няма да се повтори, ние повече никога няма да направим такова нещо!“ И ето, режисьори поставят постановки, които призовават към мир, които осъждат войната и всички ръкопляскат… и 20 години по-късно, има, няма, това зловещо нещо, което вдъхновява експресионизма, отново показва грозното си лице и се оказва, че нещата не са толкова прости.

Галин Стоев:

Значи ли, че има цикличност в това?

Д-р Слава Янакиева:

Кой знае дали има цикличност, мисълта ми е, че почваме да свикваме, ние свикнахме, че това никога повече няма да бъде така. И то се появи. Дали имаме сериозността, дали имаме капацитета да поемем трагедията на това, което се случва.

Галин Стоев:

Аз, ако мога да добавя нещо то е свързано с ретроградния класицизъм, който се бори с модерна, с модернистичното. Така можем да разгледаме това, което се случва в момента между Украйна и Русия.

И другото интересно е опитите на останалия свят да удържат тази война в някаква рамка. А това се оказва изключително трудно упражнение, т.е. да се удържи войната и да се предвиди следващ ход.

Д-р Слава Янакиева:

И вече сме го правили това упражнение след това.

Галин Стоев:

Правили сме го. В момента летят черни лебеди отвсякъде като случвания, като провокации. И наративът във всеки един момент може да се обърне в съвсем неочаквана посока. Но това за мен продължава да бъде от една страна впиване в архаичното, в това, което е мумифицирано като мумията на Ленин в мавзолея, от което се очаква да дава живот, т.е. имаме труп, от който очакваме да извира живот.

А от друга страна има една еволюция в обществената мисъл и в съзнанието на обществото, която според мен всъщност ще трябва да превърне или поне така се надявам постмодерния човек, раздробения човек, човека, който ще се научи да представя едно нещо с друго и да сменя смислите на всяко едно нещо, което може да бъде репрезентирано през нещо друго, но също така и обратната страна на този процес: всяко нещо може да бъде обезсмислено от нещо друго.
И този процес на обезсмисляне, на който се научихме и който се демократизира благодарение на социалните мрежи, където мнението на последния идиот струва толкова колкото мнението и на Нобелов лауреат. Защото тази демократизация всъщност има и своята тъмна страна и ние сме свидетели на това какво отприщват тези социални мрежи.

Д-р Слава Янакиева:

Дори можем да го наречем егалитаризация... не демократизация, защото това е уравняване, това е фалшиво уравняване на авторитети, което впрочем е най-лесният начин за фалшификация на информационен поток.

Защото ако професионалната медия заявява нещо: „Бай Петко от Горно Долнище реши, че той има равен глас“ и другите преценят, че неговият глас, разбира се, е равен на този на професионалната медия… Това, съчетано с разколебаването на доверието към всякакви институции, което прави възможно да се усъмним в това, да кажем, че CNN казва истината, а се доверим на Бай Петко от Горно Долнище, това прави информационната картина с много силен glitch („бъг“, бел.р.).
Ние не можем да намерим истинския поток, ние не знаем кое е ефект, кое е дефект и къде да гледаме.

Галин Стоев:

Защото сме в епицентъра на това, което българите наричаме Бесовица. Бала при Сатаната от „Майстора и Маргарита“.

Мира Тодорова:

Интересно ми беше в разговора със Славой Жижек, който говореше, че живеем в едни апокалиптични времена, в края на дните, едва ли не, но за разлика от Апокалипсиса, който е с потенциал в него, там се стига до някаква истина, до някакво откровение. Той казва, че в тези днешни времена няма този потенциал, момент, липсват. И в този смисъл дали пък изкуството отново, или театърът не е това поле на откровение, на сублимация, на катарзис, на истина, където може да се достигне до…?

Галин Стоев:

Натоварваме го с огромни отговорности, аз мисля, че потенциално изкуството (и театърът в частност) потенциално носи тази възможност. Дали правещите театър и гледащи театър използват и развиват именно тази възможност е съвсем отделен въпрос.

Освен това живеем в епоха, в която е много трудно да помолиш някой да отдели два часа от времето си и да ги посвети на един обект, още повече, че ние живеем в култура на zapping (бързо скролване, прехвърляне на канали, сменяне, бел.р.) непрекъснато и ни е все по-трудно да се концентрираме върху нещо. Това е огромно предизвикателство към театралните практици. Но отваря също и пространство за нови търсения в този смисъл.
…

Йордан Славейков, режисьор, въпрос от публиката:

Живях миналата година известно време в Украйна, където правих спектакъл, в Украйна, в театъра в един град сравнително близо до Киев се намира. И там гледаха на президента Зеленски като на един вид одиозна фигура, всички интелектуалци, като на някой, който е проруски, като на някой, който е инсталиран там. И даже категорично обсъждаха провала му, една среща с Путин имаше по минските споразумения, и даже казваха, бяха убедени, че той е проруски, защото не е успял някакъв договор за дългосрочни доставки на газ да подпише с изгодни за Украйна условия. И му се смееха всички. И даже казваха, че е вярно, че той е проруски, защото знаят, че на практика Русия е в тиха война с Украйна, но той не бил изгонил посланика, руския, не го бил обявил за персона нон грата, и как така ние, украинците да очакваме помощ от другия свят.

Галин Стоев:

А какво мислят сега тези същите хора?

Йордан Славейков:

Да, ще продължа. И беше много особено, за мен, това там седене, понеже те са крайни, и тогава бяха крайно настроени срещу руската политика. Даже тогава, миналата година като бях там, излезе закон да не се говори на руски в официални учреждения, пък аз тогава все още учих украински и нямаше проблем с мен, че говоря на руски, защото може би такъв ми е акцентът и веднага разбираха, че не съм руснак.

След това дойде войната и още на сутринта ние започнахме да си пишем с моите колеги какво е това страшно нещо, което се случва, защото нямам думи как да го назова, нито те. Президентът им започна да се държи изключително достойно и след по-малко от седмица от началото на войната и след неговите призиви за помощ, и неговото поведение, се промени цялото поведение на всички хора, които познавам спрямо него. Те започнаха да говорят, че всъщност тази война много им помага, по труден начин им помага да имат национално самосъзнание. И че знаят, че за тях тази война е отбранителна и че са готови да умрат, ама не на думи, а да умрат тук и сега, да бъдат смазани, смачкани, убити, изнасилени, но не си дават и педя от земята.

А до града, в който работих, не се водят близо до него военни действия. Водят се на стотина километра. Театърът беше затворен дълго време. Превърна се в щаб. В който разни доброволци идваха да помагат, да носят храна, аспирин, аналгин, кой каквото има за армията. След това моите колеги писаха писмо до губернатора на града, до областния управител – да им позволи да играят.

И това, за което във вашата дискусия, в нашата, става въпрос: дали изкуството има някаква такава друга сила? Има. Губернаторът им позволи да играят, само камерно представление, защото под камерната зала е бомбоубежището. То не е използвано 60-70 години. И вече, ако хората започнат да играят на камерната сцена, и ако засвирят сирените, спира се за 5 минути, публиката слиза и актьорите – долу – и спектакълът продължава. Сега просто го играят долу. Моите колеги ми разказаха някакви истории, лични, много е особено, водих с тях непрекъснато разговори, историите им са достойни за сцена.

Да кажем: на един от актьорите в театъра с който работих, жена му много се уплашила в началото на войната и заминала за Чехия, при роднини. Друга негова колежка не заминала, и сега... той има две деца с тази жена, много я обича, тя е майка на децата му, но е напуснала… И след това той подаде молба за развод, за това, че тая жена не е стояла тук, където са всички, не е помагала в театъра, в щаба. И също един, такъв, с който работих от време на време, казва: „Няма ток, от време на време няма интернет, разбира се, не винаги, те не са в преки военни действия… Та казва: „Но тук ние говорим само за война, за нищо друго не може да се говори. За друго не се говори. Само театърът малко ни помага.“

И нещо много важно тръгнах да го попитам: какво, според него, може да победи войната, докато тя съществува. И той ми отговори, той каза: „С моята приятелка влязохме да си вземем вана, опитахме се нещо да ни е хубаво, да ни е красиво, пуснахме си музика, запалихме си една свещ, завиха сирените… Нина ме погледна и каза: „Толкова се уморих от тази война всеки ден, не желая да слизам в убежището, искам да съм ти жена, искам да имаме деца, обаче не искам да се крия. Съгласен ли си да стоим в тази вана, и ако сега паднат бомби, ние да си умрем заедно?“ И той казва: „Да“. Всичко това го казвам без всякакъв патос, защото, когато си във войната, няма патос.

Галин Стоев:

То е конкретно.

Йордан Славейков:

Да, то е конкретно.

Галин Стоев:

Ако аз мога да вметна нещо в това. Значи, има нещо много интересно и това е, че човекът, който има най-тежката и най-ужасната професия, служба в момента на тази планета се казва Зеленски, според мен. И другото много интересно е, че Зеленски не е професионален политик, а е актьор.

Д-р Слава Янакиева: Е, и юрист.

Галин Стоев:

Юрист - ОК, но е… това, което го конституира като дейност в живота му е актьорската професия, т.е. той, дори и юрист, той идва от хуманитарната сфера. Той е артист. Артистите винаги са били разглеждани като нещо, което трябва да стои леко встрани и да коментира, и… оставете на политиците да си вършат работата. Сега се оказа, нали, те го наричаха клоун, тук, един наш клоун също така искаше да му се прави тест за наркотици и така нататък.

Йордан Славейков:

Зеленски го наричаха, защото той е наполовина или напълно евреин, абсолютно хора, които вярваха, че това е еврейският заговор за да досъсипе той Украйна – да я предаде в ръцете на руснаците, и всичко това рухна, след като тези клюки, скандали, измислици, този пропагандистки наратив рухна, защото този човек се оголи, и много чисто хората видяха кой е по действията му.

Галин Стоев:

Също така, както се казва: ножът опря до кокала, защото се водят военни действия и умират хора пред очите ти. И тогава вече всякакви теории или конспирации абсолютно се измитат.

Но интересното е, че интелектуалец (Зеленски е актьор, бел. р.) в най-общия смисъл в момента работи работа, която никой друг не може да поеме. И тук въпросът за присъствието на артиста в топографията на обществото изведнъж се преобръща, защото паралелно с това пред очите ни украинците всъщност извършват подвиг, борейки се и воювайки за собствената си държава, и също така пред очите ни се случва една консолидация и раждането на нова нация. И колкото и да се говори, че Украйна не е нация, това е част от не знам си какво… - може и да е било част, вече не е. И всъщност интересното е, че…

Д-р Слава Янакиева:

Не е било...

Галин Стоев:

В наратива, руския за безкрайната славянска душа, за този руски мир, за това, че останалата част от света и особено лошият Запад е абсолютно гнил, и че славянството и религията ще спасят този свят. Ако въобще в това нещо има нещо вярно, аз мисля, че ако някой може да предложи нов наратив и да спаси загиващия свят от нещо, това няма да са руснаците, това ще са украинците.

Д-р Слава Янакиева:

Да, и аз така мисля.

Йордан Славейков:

Откакто има война, в Украйна хората от културата, ако мога така да обобщя, не получават заплати. Моите колеги играят по два пъти на ден без нищо. Не знам как... с помощ от някакви роднини. Не получават заплати, а хората не плащат, за да гледат театър, и се играят спектакли. Колкото е възможно, понякога започваме от 4 до 10 часа вечерта... И ти си прав, ражда се нация.

Д-р Слава Янакиева:

В тази връзка ми се иска да кажа нещо. До преди началото на войната в Украйна за мен говоренето за татковина, отечество, патриотизъм беше неловка тема. Не защото не си обичам държавата, а защото всичко това има много сериозна страшна конотация, сериозни проблеми от миналото, и всъщност не е искрено. Всъщност тук говоренето за патриотизъм в България е неискрено, това представлява пропагандна ретроградност с политически цели, която цели да енергизира някакви низки страсти, най-лесните за възпламеняване у хората и те да бъдат насочвани срещу враг.

Галин Стоев:

Той трябва да е външен.

Д-р Слава Янакиева:

Точно така. Външен враг, и това е много близо до фашизма, така да се каже, този тип менталност. И някак си до този момент аз, лично аз, смятах, че патриотизмът е нещо, което е културно отживяло, защото с Втората световна война светът започна да се пази от това, което се случва, деидеологизирайки всичко наоколо. Патриотизмът стана неприлична дума. Идеологиите станаха неприлични. Защото се разбра, че идеологиите са страшни, идеологиите носят войни, носят смърт, носят тоталитарни режими, затова след края на Втората световна война в Западна Европа и след падането на комунизма в бившия социалистически лагер основната мисъл на загрижените за политическия мир или за благоденствието на света, беше да премахнат идеологиите.
И аз си казвам, добре, патриотизмът е нещо, което е възникнало да кажем с гарибалдийството, т.е. това е някакъв културен етап, някои от нас са убедени, че нацията е въобразена общност, и че това не е единственият тип общност, която съществува, тя е от много скоро. Преди това има и други общности – местни, локални, по езици, по местни аристократични владения и така нататък. Нациите като такива съществуват в риториката и въобще в идеологическите отношения на хоратa от XIX век кажи речи.

И изведнъж се оказа, че патриотизъм все още е възможен. И че този патриотизъм няма това грозно лице, което представя нашия фалшив, иницииран отвън ретрограден, намислен, псевдоконсервативен патриотизъм.

Не, има истински патриотизъм, с истинско лице, което е страдалческо лице, жертвено лице. Той не е патриотизъм с цел елиминиране на някакъв вътрешен враг, той е патриотизъм от здраво чувство към земята, към своята земя, но здраво, не е някакъв идеологически, почвенически фашизъм.

И по този повод ми се иска да кажа, че има такава инициатива у нас. Инициатива за възвръщане на усещането за същински патриотизъм. На хората, които действително милеят за тази държава, не хората, които са готови да си окачат байрака на балкона. Не тези, които ще тропнат хоро пред Народния театър, а тези които ще направят тук един великолепен спектакъл и с този спектакъл ще представят България, и така да се каже ще доставят интелектуално и всякакво, и емоционално удоволствие на българската публика, и на всяка публика. Ето такъв патриотизъм.

Галин Стоев:

Да. Истинският патриотизъм мисля, че предполага чувство за принадлежност, докато фалшивият предполага чувство за конфронтация.

Д-р Слава Янакиева:

Точно така.

Мира Тодорова:

Някои изследователи казват, че всъщност, че тази вълна на националистически популизъм, на крайно десен политически популизъм всъщност се дължи на развода на либерализма с национализма, което съчетава еднакво национална принадлежност и индивидуални човешки права. И това нещо всъщност връща хората към някакви предни, предни, древни идентичности: нацизъм, религиозни принадлежности, което всъщност предизвиква тази…

Галин Стоев:

Довежда до гетоизиране на отделни балони. Може би други въпроси или коментари, ако имате.

Явор Гърдев, режисьор, въпрос от публиката:

Говореше се преди малко за Ваймарската република, на мен ми се случи, имаше един период, в Русия имаше около 2008 г., имаше нещо като така оформящо се, такъв тип отваряне, да кажем. Имаше желание за такова нещо. То се изразяваше не само в някакви реални опити да се излезе извън границите, но и на политическо ниво, най-вече от Манифеста за суверенна демокрация, който беше някакъв опит да се говори за общество от свободни хора, на конституционно ниво, на конструктивно ниво. Който опит обаче, казват, с отказа да бъде приета Русия в НАТО, в Европейския съюз обръща баланса, това според вътрешни източници, така че с отказа да бъде приобщена Русия към евроатлантическите ценности, фактически обръща баланса в полза на силовите групировки.

Защото там имаме много силна политическа линия на силови структури, за която дори самият Путин е твърде либерален. Или не е достатъчно либерален, поради което беше, казват, изградена институцията на контрапункта чрез Медведев, който, така да се каже, беше либералната алтернатива. Но това е несериозно. Така че на фона на почти един либерален модел да има един по уж достатъчно силово изглеждащ Путин.

И тогава този баланс се нарушава, и тръгва отново възстановяването на тези консервативни сили. Между другото, по същия начин в революцията на Дугин, от постструктурализма в началото, с радикални пърформанси, левичарски, той първоначално е мъж на лидерката на руския комунизъм, на LGBTI движението и така нататък. Той води детето си да пикае на паметника на Ленин. Има такива ранни изяви, след това се минава към една антология на някаква земска основа, и сега стига до самодържавие... Есхатологията, която борави… Това е едно движение, което така или иначе го има, такава тенденция имаше... то дефектира, според мене, но имаше такова нещо. Как си обяснявате наличието на такъв тип революции, в рамките на едно десетилетие?

Д-р Слава Янакиева:

Аз не мисля, че точно такова движение има, аз няма да се съглася с това. Значи, идеологически, реторично може би е имало, обаче това е друго. През 2008 г. Русия не е подавала никакви сигнали, Русия не е дала никакъв знак, че иска да бъде част от Европа или част от НАТО. Тя не е подала за кандидатстване. Ако тя е очаквала за нея да се направи изключение и да бъде поканена, вместо да кандидатства както всички останали страни, то толкова по-зле за нея. Защото процедурата е една и съща за всички.

Когато Путин беше задал въпроса – имаше такъв шеговит, не си спомням, дали беше някои от американските президенти, шеговит въпрос: „А дали ще ни вземете в НАТО?“ „Да, кандидатствайте и ще ви вземем.“ И това много го беше обидило: как така ние ще кандидатстваме, на нас трябва да ни постелят червената пътека, да минем направо в НАТО. Без никакъв проблем.

Освен това Европейският съюз е един доброволен съюз на държавите със свой устав и със свой регламент за това как една държава влиза в този съюз. На първо място тя трябва да покрие някакви предварителни глави, предприсъединителни. Ние помним как ние бяхме в такова положение. 97 г. ние започнахме да отваряме тези глави, да ги затваряме една по една, преминавахме през някакви такива критерии по присъединяването. Защо Русия смята, че трябва да бъде поканена и приета без да преминава тези процедури, не знам. Или аз погрешно съм разбрала това, което казахте.

Явор Гърдев:

Не аз, това е Познер, който каза това в Ню Йорк на една конференция, мисля, че в NYU мисля, че беше, каза, че такова нещо не само, че е било официално дискутирано...

Д-р Слава Янакиева:

Но Познер е пропагандор, Познер не е автентичен източник.

Явор Гърдев:

Това е вярно. Въпросът е, че контекстът на това събитие е в критична среда, той много добре си беше дал сметка за това, това е пресконференция, дадена на английски език пред специалистите от факултетите за Източна Европа. В смисъл, че такъв тип заявление, то не може да бъде хвърлено като на публика, която по телевизията ѝ се съобщава някаква последна истина от пропагандата, а е нещо, което се полага изцяло в критична среда и което може да бъде проверено в крайна сметка.

Продължава на стр. 3