ФСБ за професионализма, оптимизма и Рамщайн*
Времето на последното интервю с двама от доайените на българската професионална роксцена – Румен Бояджиев и Иван Лечев от „ФСБ” – не стигна за още куп набелязани въпроси или натрупани с годините мълчание мнения и опит.Бяха и уморени в навечерието на втория симфоничен лайф – софийският в НДК, който вероятно ще остане и последен като форма, амбиции и съпреживяване. Но засега е сбъднат копнеж, поднесен на вярната им публика, която изстрада избраната тишина от любимците си и усилващия се грохот на културния нихилизъм в държавата и обществото. Рушащ, впрочем, и изкуството, и ценностите в бита и съзнанието и добронамерените устои на самото общуване. И преди да потърся техния поглед към днешната българска музикална сцена и компонентите на професионализма, поговорихме тъкмо за негативите на съвремието. Още през 1993 г. , по друг повод, но пак в „Музикална кутия”, Румен Бояджиев беше казал: „Бих искал да пожелая търпение на нашата нация, която да изтърпи нихилизма към тая музика още малко – и тя вече ще ни доведе до реални и красиви плодове.” Преди няколко дни, почти 20 години по-късно, Румен посочва колегата си Иван Лечев като по-големия оптимист, а той „заобикаля” общите констатации с лично мнение и кураж за личен ангажимент: Иван Лечев:
Има съвсем реални причини, за да го има този нихилизъм. И за съжаление причините не намаляват, а се увеличават все повече. Обаче има такива мастодонти като мен, които отказват да станат нихилисти, защото ако всички станат такива ще спре всякакво движение. Пък мен не ми се иска да е така – дори по тази причина с това което правим ние, се явяваме някакъв контрапункт на нихилизма. Правим точно обратното – със страхотни усилия и трудности, но движим нещата напред за да не спират. И хубаво, че има и други. Защото, просто, иначе… тоя народ ще изчезне. Сега всички слушат джънкфууд, летни хитове, чатват… Все някой трябва да се впрегне в ралото, за да могат един ден нашите деца да берат плодове.Така стигаме до тъмното пространство на сегашната българска роксцена. Под угасналите – или незапалени прожектори. И – не ме изненадва, че го казва, а че е толкова прям – Румен направо слага пръст в раната. До болка откровено и вероятно, твърде нелицеприятно за апологетите на музикалната ни култура. Румен Бояджиев:
За мен българският рок никога не е бил професионален и това е проблемът. По принцип. Не можем да го извадим от там. За професионализъм трябва посвещение – трябва да жертваш нещо. Не виждам оптимизъм, ще ти кажа къде е разделната линия. Тя е в мига, който дели аматьора и професионалиста. Съдържа се в момента, в който трябва да решиш дали ще имитираш нещо, което си чул - и ще правиш нещо такова. Или ще правиш нещо свое с послание и ще го отпращаш към хората. Да решиш и каква ще е твоята публика – интернационална и ще им пееш на английски. Или ще правиш рокендрол на български за българи. Това трябва да бъде абсолютно категорично решено преди да стане човек професионалист. Да тръгне по този път.И ми припомня още един от истинските принципи на Лоурънс Питър: ако не знаеш накъде си тръгнал, стигаш някъде другаде. Споменаваме групи от близкото минало и други, които оцеляват някак и в момента. Връщаме се на стария диспут – за езика на рока, но веднага нещата са поставени на място: кой рок и за къде. Няма как да не се съглася с претегления опит – при това от такава Формация с няколко десетилетия кариера. За твърде малкия шанс да продадеш нещо на публиката в света на голямата конкуренция, пеейки на английски като българска рокгрупа. „Това е капка в морето, този хипотетичен шанс – казват двамата, - да попаднеш в родината на пеещите на английски, камо ли да продадеш… Ако те споходи късметът да те освети слънцето и да те посочат – посвещаваш се тогава и го правиш това нещо цял живот. Така, да.” И пак дават примери, които хем не са в наша полза, хем могат да се тълкуват и двуяко – но наистина знаем повече италиански певци, които пеят на своя си език, отколкото немски групи, които го правят на английски. Иван Лечев:
Този проблем не е и само български, ето една огромна държава като Германия с цялата музикална индустрия и колосалните групи, които имат. Ти сещаш ли се за други, освен „Рамщайн”, които да пеят на немски и да са се наложили?Румен Бояджиев:
Но те са постигнали феновете им, деца по цял свят, да учат немски само за да разбират какво им пеят „Рамщайн”. Обаче в Италия – техните изпълнители пеят на италиански и където и да ходят, се представят така. Автентични са, има немалко примери за това.И ми припомня какво е казал преди малко за посвещението и точната преценка. Преди да вземеш своето решение. „Връщаме се” в България и за момент се умълчаваме: малка сцена, малък пазар. Те не стимулират твореца за по-висок полет, застанал на ръба на решението. И пак споделят опит, изстрадан с годините. Иван Лечев:
Третият компонент при професионализма е да не се откажеш при второто, третото, четвъртото препятствие. Ние не сме се отказали и при хилядното. Хората които постоянстват – имат някакво име. Които са се отказали – губят се във времето и от паметта на хората.Решението и посоката на пътя за ФСБ са взети отдавна. И тъкмо времето е доказало, че са верни. Изобщо не говорим за патриотизъм, за инат, за късмет, за музикални дивиденти. Те продължават да доказват професионализма си, с който спечелиха публиката. Едни го могат – други не, както би казал Мечо Пух. Наглед е просто. Румен Бояджиев:
Правим българска музика за българи и хората идват и се радват – а ние сме щастливи с това. Нямаме версии на английски. Пробвахме. Не звучат добре парчетата ни така, отказахме се от този вариант. Останахме да живеем в България и казахме: ние ще правим нашата музика на български.Не остана време да пуснем още една песен от последния им албум. В нея се пее:
Най-невероятните неща, Най-непредвидимите неща, Най-парадоксалните неща, Просто се случват.
*Емил Братанов