Филмът „Витоша” – а къде е емоцията?

„Браво, Цеко!”, провикна се някой от задните редове на зала 1 в НДК, докато на големия екран се виждаше един от спрените лифтове на Витоша. Кадърът е част от българския документален филм „Витоша” на режисьора Любомир Младенов, с чиято премиера се откри 17-тият София Филм Фест.

Иронично подметната реплика е към Цеко Минев, собственик на ски съоръженията на Витоша, както и човекът, смятан за един от основните виновници за възникналите проблеми с планината и невъзможността през последните години тя да се ползва от хората, поради неработещите лифтове. 

Филмът е важен с това, че е фокусиран към актуалните проблеми около планината. Чест прави на организаторите на софийския филмов фестивал, че избират именно тази премиерна лента за откриването му.

„Витоша” започва с фактология за самата планина, какви видове растения и животни има там, защо природата е толкова уникална. Показват се красиви кадри от планината. А за самата нея ни разказва запаленият планинар Бай Бичи, който още от млад, а и до сега, до късна възраст, почти всеки ден се качва до Черни връх по два пъти. Дори мечка го е срещала по пътя, но му се разминало само с едно „Здрасти”. Хубава е историята за личната връзка с планината, която разказва алпинистът Дойчин Боянов. Той има зад гърба си три покорени осем-хилядника. От малък е израснал в полите на Витоша и признава, че планината му е дала най-важните човешки ценности. Архитектът Христо Генчев пък обяснява какви са възможностите за застрояване на района в близост до планината. Чрез архивни кадри се разказва за историята на 150-годишното туристическо движение "Алеко Константинов". Вижда се как хората с костюми са се качвали да строят хижи и пътища с голи ръце - като доброволци.

След като планината е представена в географски и исторически план, във втората част на филма се показват съвременните проблеми, възникнали около Витоша от 2009 г. насам. Разказва се за конфликтите относно застрояването, опитите за промени в закона за горите, целящи разрешение за изсичане на гори, с цел изграждане на нови ски съоръжения и туристически обекти. Накрая се показват и документални кадри от най-масовите протести в защита на Витоша – тези на Орлов мост от лятото на 2012 г., които оказват сериозно влияние върху крайното политическо решение - промените в закона не се приемат.

Филмът е заснет професионално, кадрите са плътни, има художествени моменти, макар и не много, темата, за която разказва, е важна, особено за хора, свързани по някакъв начин с планината. Въпреки всичко това човек остава с едно празно усещане и непълна удовлетвореност след края на филма. Остава някак недокоснат, недостатъчно разчувстван, а тематика предполага подобни усещания. Възможна причина за този леко дистанциран вкус, който остава, е фактът, че самият режисьор на филма от самото начало не се е чувствал достатъчно ангажиран с темата за Витоша. Той сам признава в интервю: "В първия момент ми се стори, че това не е моята тема, защото е много публицистична. Аз съм кинорежисьор все пак, но приех. Натежа това, че е защитена територия и там камера не е стъпвала. Това място си има свои закони. Беше ми много любопитно. Аз бях човек, който не познава нещата отвътре и пита".

Да. Това се усеща. Усеща се, че това не е „неговата тема”. Особено от хора, които са пряко свързани с Витоша.

Трябва също да се отбележи, че филмът не започва достатъчно ударно, така че веднага да прикове вниманието на зрителите. Започва с глас зад кадър, който говори като в стихотворна форма колко е прекрасна нашата планина. Прекалено дълго продължава усещането за патетичност, но всъщност казаните думи нямат достатъчно силен заряд и въздействие.

Друг проблем на филма, за който може да се помисли е дължината му - 70 минути, както и монотонността на някои от кадрите. Може би последното е имало за цел да се подсили художествения ефект, но не навсякъде се е получило. По-стегнат и по-синтезиран филм вероятно би бил и по-въздействащ. Най-необяснимото е, че кулминацията на филма с протестите на Орлов мост и сблъсъците с полицията е оставена най-накрая.

Изненадващо е, че виждаме този най-силен емоционален заряд чак във финала. Някак прекалено стриктно са отделени тематичните части на филма, не се преплитат, а се представят хронологично във времето, което на моменти отегчава. Също така филмът не представя другата гледна точка в конфликта с Витоша. Виждаме единствено позицията на защитниците на планината, но не и тази на инвеститорите и политиците.

Самият режисьор обяснява обаче, че това не е била неговата цел. Относно този въпрос в свое интервю той споделя: „Във филма няма никакъв вид разследване, не се казва кой е виновен. Няма я и другата страна в казуса. Затова може да се каже, че става дума по-скоро за апология на хората, които защитават Витоша. Всъщност филмът не е изчерпателен в никоя посока и няма такава претенция. Цялото нещо се оказа една бездна.”

Въпреки тези забележки трябва да се признае значимостта на този филм и важният му принос в отразяването и запечатването на историческите събития, случили се около Витоша през последните години. Филмът ще бъде все по-ценен във времето, защото когато започнем да забравяме какво се е случило, за какво и срещу какво сме се борили, винаги ще можем да си пуснем „Витоша” и да си припомним.

Защото паметта е най-сигурната защита срещу повтаряне на грешките.